Литература

Писателите от Близкия изток в изгнание – между бунта, страданието и надеждата

08.03.2020

През последните години за Близкия изток се изписа много и то често в един едностранен и късоглед контекст. Контекст на неразбиране и омраза към чуждото и непознатото. Да, Близкият изток не спира да кърви от години, бори се с диктатори, преживява войни, но зад паравана на историята, неговото сърце бие в такт с приказките на Шехерезада.

Въпреки че до Западния свят достигат сравнително малко романи от арабски или персийски автори, Близкият изток има какво да предложи – от „Хиляда и една нощ“, през персийския поет Руми до съвременни автори, в чиито произведения политическите, социалните и дори религиозните теми успяват да бъдат синтезирани в една общочовешка мъдрост, която може да докосне и развълнува читателите по цял свят.

Много хора погрешно смятат, че една от причините литературата на Близкия изток да ни е непозната, се крие във факта, че там се твори и пише малко. Това твърдение обаче е погрешно, тъй като в много от страните в региона все още важат писаните или неписани закони на цензурата, която приема различен облик. Често романи са цензурирани или унищожавани под претекст, че са несъвместими с исляма, с местните морални норми или с управляващата власт. Свободата на словото все още е фиктивна величина в някои арабски страни като Иран, и за нея понякога се заплаща с най-скъпото – собствения живот. За интелигенцията, към която спадат и творците, единственият изход често е принудителното бягство в чужбина, особено на Запад. Там те могат да са в опозиция, да творят и така да променят действителността у дома.

Попадането в чужда страна често е изпитание. То води до сблъсък на култури, ценности, светоглед и себеусещане, т.е. до драматична среща между Изтока и Запада. Така обаче се появяват нови романи, които поразяват и ужасяват със своята автентичност. Смея да твърдя, че те са изстрадани от своите автори – буквално или преносно. Романи, които ни карат не да четем за Близкия изток, а да го съпреживеем, да го изстрадаме и, ако сме готови – да го разберем малко по-добре. В следващите редове ви представяме няколко писатели от Близкия изток, които в даден момент от живота си напускат родината и творят от разстояние. Това не е класация, а сбор от познати на нас писатели, които са успели да докоснат ума и сърцето ни. Оставаме отворени и за нови попълнения.

Халед Хосейни – Да поговорим за Афганистан

Халед Хосейни е автор от афгански произход, който открих още в ученическите си години. Роден в Кабул, Афганистан, в семейството на дипломат и учителка по персийски и история, Хосейни прекарва ранното си детство именно в Кабул и в Техеран. През 1976г. семейството му се измества в Париж, защото бащата на бъдещия писател получава служба в афганското посолство в града.

През 1979 Съветския съюз нахлува в Афганистан. Афганската комунистическа партия поема властта. Избухва война. Започва смутно време. Хората, които са били по някакъв начин свързани със стария режим или кралското семейство, са хвърлени в затвора, екзекутирани, измъчвани или са изчезвали безследно. За семейството на Хосейни вече няма път назад към дома, затова то търси политическо убежище в Америка, което е одобрено през 1980г.

На 15 години Хосейни се озовава в Сан Хосе, Калифорния, където завършва гимназия, а през 1993г. защитава докторска степен по медицина и започва работа като доктор. Оказва се обаче, че Халед Хосейни умее да лекува не само човешкото тялото, но и човешката душа, защото е изкусен разказвач.

През 2003г. излиза дебютният му роман – „Ловецът на хвърчила“, който писателя пише всяка сутрин в 5 преди работа. За незначително време книгата се превръща в бестселър. През 2005г. Хосейни прекъсва работата си на лекар, за да се отдаде напълно на втората си книга „Хиляди сияйни слънца“. Осем години по-късно писателят се завръща с романа „А планините ехтяха“, а през 2018 се появява и илюстрираната книга „Молитва към морето“, вдъхновена от бежанската криза и в частност от Айлан Кюрди, малкото сирийско момченце, удавило се във водите на Средиземно море през 2015г.

Произведенията на Хосейни вълнуват на много нива. Те разказват за човешкото в контекста на политическите и социални промени, които се случват. В основата на първите три романа стои родината на автора – Афганистан. Хосейни е най-известният разказвач, чрез чиито произведения Западния свят разбира за Афганистан и получава една автентична картина за единични човешки съдби не само в контекста на войната, а и извън него. Именно това го нарежда сред най-добрите разказвачи на нашето време.

Хосейни не иска да ни продаде сензация, нито да ни учи на добро или зло. Той знае колко комплексна и често противоречива е човешката душа, затова просто продължава да разказва. Понякога с дълбока любов, понякога с безмилостна критика към родината си, но винаги с емпатия. С фантазия рисува културата и делника на своя народ с неговите обичаи и привички, с изкусност проследява промените, които войната носи със себе си за обикновения човек, и с талант ни поставя пред дилеми, продукт на личните избори на отделните герои.

Романите на Хосейни не са романи за войната, въпреки че често изглежда така. Те са първо романи за човешката същност, войната е просто декор. Тя е онова, което поставя човешкото на изпитание. А не е ли войната сама по себе си продукт на човечеството?! Кървавите конфликти преобръщат живота на героите на Хосейни, но те запазват своята автономия да вземат свои собствени решения. И така става ясно, че войната е по-скоро частен случай, докато борбата между морал, достойнство и низост е борба, която водим всеки ден.

Халед Хосейни не става пряк свидетел на конфликтите в Афганистан, за които разказва в книгите си, но ги съпреживява чрез разказите за изчезнали, измъчвани или убити роднини, приятели и познати на семейството. Самият той е бежанец и в романите му неведнъж може да се открият темите за носталгията по дома, сблъсъка на култури и собственото търсене на себе си. Самият Халед Хосейни чака цели 25г., преди да се завърне у дома през 2001г. Там обаче го очаква един непознат Афганистан, преживяващ едни от най-травмиращите събития в историята си. Нищо чудно, че писателят се чувства чужд там и както сам споделя – „като турист“ в собствената си родина.

Вдъхновен от собствените си съдба, писателят основава фондация за подпомагане на хората в Афганистан. Той работи по проекти с ООН, УНИЦЕФ и редица други организации, свързани с Афганистан, бежанската криза и човешките права.

Азар Нафизи – „Да четеш Лолита в Техеран“

Азар Нафизи е родена през 1947г. в Техеран. Майка ѝ е учителка, а баща ѝ е политикът Ахмад Нафизи, който между 1961г. и 1963г. е кмет на иранската столица. Когато е на 13г., Нафизи е изпратена в Европа, където първо учи в британско, а по-късно и в щвейцарско училище. На 17г. бъдещата писателка се омъжва без съгласието на родителите си и заминава за Америка, където учи английска литература и философия /бакалавър/ и по-късно завършва магистърска степен по английска литература. Когато е на 20, се развежда, но остава в Америка, където през 1977г. се омъжва за втори път.

През 1979г. Нафизи и съпругът ѝ се завръщат в родината си Иран. Там писателката преподава в английския факултет на Техеранския университет, където завършва и своята дисертация. Щастието ѝ обаче не трае дълго, защото Ислямската революция избухва и променя страната из основи. Бягството от Иран става невъзможно, а животът там – още по-невъзможен за онези, които копнеят за свобода, демокрация и мир и към които режимът е особено жесток. Нафизи бързо става трън в очите на новата власт със своето бунтарско поведение към новите норми и критиката към режима, поднесена деликатно във всеки угоден случай. Ответната реакция не закъснява. През 1981г. Нафизи е освободена от длъжност поради отказа си да се забражда. Това я принуждава да остане у дома за седем години, през които ражда двете си деца.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Анна-Мария ПоповаКакво четат архитектите?19.03.2020

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаМузика по време на карантина – онлайн уроци от RockShoolОбразование