По едно „Наздраве“ за писателите (или какво пият известните)

Френската Буржоазия и тяхната Зелена фея

Зелената фея“ или абсентът, наричан така заради бледо зеления цвят, който се получава при смесването му с вода, набира голяма популярност през XIX-ти век. При завръщането на Африканския легион във Франция, войниците разказвали как благодарение на миксирането на абсент с питейна вода са съумели да се предпазят от тропическите болести. Макар вече далеч от опасности като маларията, консумацията на абсент сред тях не само, че продължила, но тенденцията се разпространила и се превърнала в основен алкохолен избор сред буржоазната прослойка. Измежду знаменитите любители на питието били поети, артисти и художници като Шарл Бодлер, Пол Верлен, Рембо, Марсел Пруст, Ван Гог и Пол Гоген. Един от най-върлите негови привърженици бил и Оскар Уайлд, който дори черпел вдъхновението от него.

Една от основните съставки на Зелената фея е обикновеният пелин (Artemisia absinthium), в него се съдържа туйон – вещество, за което се е смятало, че има сходно действие като THC – основното психоактивно и халюциногенно вещество в канабиса. Дали заради високото процентно съдържание на алкохол (между 45 и 75 градуса) на абсента, психотропното влияние на туйонът в основната съставка – пелинът, или комбинацията помежду им е пленявала френската буржоазия не e съвсем изяснено, но едно е сигурно – абсентът е толкова разпространен, че 17:00 часа в Париж е познат като Зеленият час. Щастлив час, в който кафетата се пълнят с творци, пиещи абсент, много от които стоят в основата на художествени течения като символизма, модернизма, импресионизма и кубизма.

Ф.Скот Фицджералд и GIN RICKEY

Алкохолното увлечение на Ф.Скот Фицджералд по коктейла Gin Rickey, съдържащ джин, сок от лайм и сода, е запазена марка за американския писател. Произведението му „Великият Гетсби“, считано днес за класика в литературата, излиза на бял свят през 1925 г. Романът носи на своя автор отлични рецензии, но за сметка на това, продажбите му се оказват недостатъчно задоволителни, което не отговорило на предварителните нагласи и очаквания. Този неуспех, както и състоянието на съпругата му Зелда, която страдала от психично заболяване, открехнали вратата на Фицджералд към алкохолизма. Различни източници твърдят, че той залагал на джина, тъй като било трудно да бъде уловен неговият аромат в дъха на писателя. През 1940 г. Ф.С. Фицджералд умира от сърдечен удар и едва след смъртта, световната слава го застига и превръща в Ф.С. Фицджералд, когото познаваме днес.

Ърнест Хемингуей и митологизираното Мохито

Навярно всеки един любител на Ърнест Хемингуей и творчеството му, знае за времето, в кoето писателят живее в Хавана, Куба. Именно оттам тръгва и митологизираната представа, че любимият коктейл на Хемингуей е Мохито, което според легендите той често пиел в един от любимите си барове – La Bodeguita del Medio’. В действителност, освен ръчнонаписания цитат, окачен на стената в бара “My mojito in La Bodeguita, My daiquiri in El Floridita.”, не съществува реално доказателство, че Хемингуей някога е пил Мохито.

Впоследствие се оказва, че надписът е само хитър маркетингов трик, осъществен от собствениците на заведението, с което целяли да привлекат повече клиенти. Така и единственият аргумент, доказващ предполагаемото любимо алкохолно питие на писателя, се оказва невалиден. За сметка на опроверженията е и фактът, че Хемингуей е бил диабетик, който пиел дори дайкирито и абсента си без захар, което допълнително отхвърля теорията за консумацията на сладкия коктейл. Интересен аспект се оказва и това, че никъде в прозата, писмата или биографичните му данни не се споменава барът ‘La Bodeguita’, както и коктейла Мохито.

Оказва, се че Ърнест имал тенденция да пише за това какво и къде е пил. В книгата на Philip Greene – To Have and Have Another Revised Edition: A Hemingway Cocktail Companion e проследена тази взаимосвързаност. Досегът му до ‘Harry’s Bar’ във Венеция, може да бъде открит в новелата – „Отвъд реката, сред дърветата“, Дайкирито и Флоридита – в неизброимо количество писма, както и в „Острови на течението“. Джин и тоник в музея Чикоте в Мадрид, присъства в един от кратките му разкази от Испанската гражданска война – ‘The Denunciation’. Така от мохитото на Хемингуей, остава единствено алкохолът. Много и къде ли не.

Казват, че колкото по-известен ставаш, толкова повече митове, слухове и конспиративни теории витаят около личността ти. Дали днес четем истината в стотиците източници, сражаващи се в името на достоверността, е също толкова деликатна тема, будеща скептицизъм и недоверие. Единственият ни изход от ситуацията е да се потопим, макар и не в алкохолен делириум, а в думите, картините и стиховете на великите. А може и да пийнем едно, ей така, да вдигнем чаши в тяхна чест и памет. Наздраве!

Емилия Илиева

е студент по журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to