„Последната територия” – есенното бижу в каталога на „Сиела”

Depositphotos_69503599_l-2015-Copy-630x315

“Последната територия” от Момчил Николов е новият роман в каталога на “Сиела”

Сън в съня живея аз.

Ала щом и в зрак, и в мрак

вярата отлита пак,

ние, спящи или не,

как ще върнем миг поне?

Всичко нощем и деня

си остава сън в съня.

Едгар Алън По

Десет. Девет. Осем.

Заспиваш. Къде се озоваваш? Кой си? Какъв си? Как стигна дотам?

Нещата, които виждаш в този съня, които преживяваш, твоя идея ли са или нечии чужди проекции?

Ти ли си Господар на събитията? Или си просто кукла на конци?

Ако е второто, кой е Кукловодът …

Седем. Шест. Пет.

Преди две седмици ИК „Сиела” ми предостави все още неиздадено копие на книга, която ще бъде на книжния пазар през октомври. Името на автора – Момчил Николов – признавам си, нищо не ми говореше (отдавам това на моята непреклонна отдаденост към чуждестранната литература). Но след изчитането на „Последната територия” съм готова да преосмисля книжното вето, което съм си наложила върху съвременните ни автори.

Този роман е като лабиринт на няколко нива. На всяко ниво научаваш нещо, което ще ти помогне да подредиш пъзела на сюжета и да придобиеш представа за цялостната картина. Едно от тези нива е днешна Барселона, където се засичат пътищата на трима страника –двама мъже и едно момиче. Картина, татуировка и грациозна статуя носят лицето на една и съща жена – Богинята. Всеки един от тях я е виждал в съня си.

Поради хронотопната (времева и пространствена) непоследователност основната идея е забулена докрая. Тя е като пътечка от трохи, отвеждащи те към къщата на Злата вещица. В този случай къщата е сънна ферма, а вещицата е в пъти по-коварна, отколкото е в приказките. И арсеналът и вече не се състои само от лакомства и празни обещания.

За “Последната територия” няма да използвам клишето, че е от книгите, които няма да те оставят да заспиш. Защото именно сънят е лайт мотив на цялото произведение.

„Представи си, че сънят на един човек е къщата, която той обитава, докато сънува. В някои от стаите на тази къща той живее и те са удобно обзаведени с негови вещи. Там е спокойно и познато, въпреки че понякога е разхвърляно. Има и други стаи, които са заключени. Повечето хора никога не влизат в тези стаи. Те дори не подозират, че съществуват. Понякога обаче някой все пак се осмелява да надникне. Там е непозната територия, не е ясно какво има вътре, човекът може да се уплаши, да избяга и никога повече да не се върне. Но ако любопитството надделее над страха…”

След като прочетете книгата най-вероятно ще искате да надникнете в тези стаи.

Ще си задавате много въпроси за осъзнатото сънуване, ще изгледате „Генезис”, ще препрочетете отново романа и все още няма да можете да обхванете изцяло мащабния размах и величина на книгата. Поне с мен е така.

Четири. Три. Две

„Имало е равновесие. Никой вид не е вземал прекалено надмощие над някой друг. Хората са били в нормално количество и също, съвсем справедливо, са участвали в хранителната верига. Днес равновесие няма. Човек постоянно завзема нови територии. Оказва се, че все още има нови територии за завземане.”

Коя тогава е незавзетата Последна територия?

600 страници четеш и си мислиш, че това е една фантастична и шантава книга с неопределен жанр.

И тогава идват те – последните 20 страници, които те удрят в лицето като с мокър парцал, прегазват те с валяк и те пресоват.

Христо Блажев твърди, че това ще е Книгата на годината.

Ще поживеем/почетем и ще видим дали ще се окаже прав.

За мен именно тези последни 20 страници са най-доброто, което съм прочела тази година.

Едно.

В заключение:

Време е да се събудите и да бъдете Господари на живота си.

Автор: Елис Емин

Елис Eмин
на 21 години, студент по “Журналистика” в Софийския университет. Най-важното нещо в живота и са книгите и именно затова, след стажа си при нас, се превърна в най-сериозния ни автор за всичко свързано с литература.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to