Успешната млада режисьорка Веселка Кунчева се изкуши да постави на сцената на Народния театър „Последното изкушение“ по едноименния роман на гръцкия писател Никос Казандзикис. Това е един интересен прочит на земния път на Христос, който в тази творба се разкъсва между духовното и изкушенията на земния живот. Самопровъзгласил се месия, чиято цел е да избави хората от изкушенията, които самия него блазнят, и да ги поведе по верния път.

Доста хора допускат, че написаното в Библията е доукрасено и в Новия Завет са добавени митове, които да доукрасят живота на Христос. Земният път на героите в свещената книга може да има повече от един прочит. Но един такъв прочит е, разбира се, богохулство и малко са онези, които биха се осмелили да го направят. Особено през 40-те години на ХХ век в силно религиозна Гърция.

Освен обикновения биологичен произход на Христос, нов прочит получават неговите апостоли, които създават внушението, че не са разбрали повелите на своя учител. Централна роля получава Юда. Той всъщност подкрепя и напътства Христос през целия му път. В „Последното изкушение“ Христос моли Юда да бъде предаден от него, за да бъде разпнат от римляните. Така предричали светите писания. Според тях той, като месия, трябва да бъде жертван. По този начин да освободи път на апостолите си, за да изградят и предадат новата вяра.

Богородица е една обикновена майка, която желае да види сина си задомен и да изпъди желанието си да служи на Бога. Той самият в началото желае покой, занаят, жена и деца. Образът на Мария Магдалена е по-близък до изградения от католическата църква – този на каещата се блудница. Тя е представена като спътница на Христос от детство, за чието пропадане той се самообвинява и желае да спаси душата ѝ, докато тя желае задоволяване на плътта. Често той бива изкушаван да зареже мисията си и да създаде семейство с вече спасената от покварeния си начин на живот Мария Магдалена.

Успех за Веселка Кунчева е подбраният актьорски екип в смисъл на единството му в играта. Той е добре споен и всеки един артист на сцената получава нужната подкрепа от колегите си, за да изпълни задачата си. Без тази подкрепа не може да мине, предвид че повечето сцени са със силен колективен характер и всяка една индивидуална грешка би развалила цялото. Но има и изключения, защото при някои сцени се откриват такива грешки. Най-често се проявяват при хореографиите. Те са дребни и лесно могат да бъдат неутрализирани. Особено при едно ново представление, направено с много хора, те са възможни. Но не бива да остават без внимание!

Главната роля на Христос е поверена на младия Пламен Димов. С това предизвикателство той се справя доста добре, но не и впечатляващо. Има моменти, в които енергията му не достига и думите биват просто изричани, без да доставят цялото си съдържание до зрителя. Но заслужава адмирации, защото макар и с неточности успява да изнесе докрай една нелека роля, върху която има още да гради. Вълнуващи и плътни са изпълненията на Христо Петков и Валери Йорданов, които са много убедителни и внасят здравина в действията.

На фона на сериозната тема и издържаните по същия начин действия се появяват две сцени с юдейското духовенство. Авторът ги е представил като самообявили се представители на Бога, в които няма нищо духовно. Дотук добре! Но защо според Веселка Кунчева трябва да „пърдят“ на сцената в опитите си да получат прозрение от Бог? Боб чорбата може да я поставят в някоя постановка по Бай Ганьо, но тук… Ще ви спестим под каква форма се появява прозрението!

На фона на издържаната сценография и ефектите, които са използвани, за да се подсили умело действието, противостоят музиката и хореографията. Музиката внася нужното напрежение в точните моменти, но съчетана с хореографията издиша. Защото двете заедно провалят всичко. Наистина авторът е грък. Но танци биещи на сиртаки и музика, подчертаваща това, съвсем не са на място в тази творба. Ако толкова имат зор за бузукита, Никос Казандзикис е написал „Алексис Зорбас“.

Драматургичната версия е на самата Веселка Кунчева и Ина Божидарова. Тя е достатъчно добра и разбираема за зрителя. Изнесени са достатъчно монолози и възлови моменти, за да можем да получим представа за случващото се на сцената – какво означава и откъде произтича. Само в началото сякаш е слабо. Не е достатъчно добре свързано и е дори малко безинтересно, докато се разбере що за персонаж е Христос. Краят е малко претупан, предвид дългите и протяжни ключови действия преди него, които обаче можеха да бъдат малко по-къси, ако не беше излишната на моменти драматичност. Въпреки това финалът е изключително въздействащ поради изненадата, която предлага историята. А ефектите по сценографията и осветлението подсилват момента на изненада, за да може накрая всичко да утихне, да се успокои и като след звучен шамар да прелее към салона и аплодисментите.