“Имало едно време…в Холивуд” – модерна класика от 60-те

Once Upon a Time in... Hollywood
  • "Once Upon a Time in... Hollywood"
  • Режисьор: Куентин Тарантино
  • Сценарист: Куентин Тарантино
  • Главни актьори: Леонардо ди Каприо, Брад Пит, Марго Роби
  • Година: 2019
  • Оценка от IMDB: 8.2
19.08.2019

Куентин Тарантино остава верен на себе си

Стил. Куентин Тарантино е стил в киното, даже може би отделен жанр. Деветият филм на вечния кино гийк го доказва отново, и то как – в два часа и четиридесет минути неонови табели, хипари, американски автомобилни класики и една мрачна история за лудост и убийство, която се развива извън кадър и чака своето време.

„Имало едно време…в Холивуд“ (Once upon a time…in Hollywood) е един мащабен трибют към шейсетте, любовно писмо към Холивуд от онези години и неговите объркани, борещи се за оцеляване главни герои, филм, който представя нещата така, както Тарантино си ги спомня от собственото си детство. Така, както той би искал историята да се развие.

В рамките на почти три часа Тарантино ни потапя в два августовски дни от 1969 г., сцена на култовия фестивал Уудсток, на пика на хипи движението и на златните дни на Холивуд. Рик Долтън (Леонардо ди Каприо) е застаряващ актьор, който е изживял своите най-добри години и се бори за своето място под холивудското слънце. Долтън винаги играе „лошия“ и това се отразява пагубно на кариерата му, както в една от първите сцени му казва продуцентът Марвин Шуорз (Ал Пачино): – “Ping! Pow! Choom! Zoom! Down goes you, down goes your career as a leading man..“.

Два дни в Холивуд

Дните му са преброени, накиснати са в алкохол и несигурност, и това води до изпотрошени каравани, среднощни кризи и търсене на нови възможности. Неговият дубльор Клиф Буут (Брад Пит) пък, откъснат от истинските актьорски терзания, е спокоен и улегнал тип, който не хвърля много мисъл в нещата и си живее добре като неофициален личен асистент на Долтън. През тези два дни сме почти неотлъчно с тях, виждаме света на Холивуд от шейсетте през техните очи – как протича един снимачен ден, репетициите, опитите да се задържиш на повърхността, да намериш следващата роля и да не откачиш, докато го правиш. Когато не сме с тях ходим по стъпките на Шарън Тейт (Марго Роби) – изгряваща звезда, която по-късно ще получи и главната роля в един от най-мрачните спектакли на смъртта на XX в. Марго Роби всъщност няма много екранно време във филма, но и за това си има причина – Тарантино майсторски трупа напрежение и създава очакване за нещо, което остава мистерия до самия край, но го прави извън кадър.

Актьорска класа

Актьорската игра е невъобразимо обра, но и не можем да очакваме нещо по-малко от Брад Пит, Леонардо ди Каприо и Ал Пачино. Съвсем лесно можеш да забравиш, че гледаш игрален филм, а не скрита камера, която просто проследява два дни от истинския живот на съвсем реални хора. Ди Каприо перфектно улавя лабилния характер на Рик Долтън, с всичките му несъвършенства, цигарената кашлица и любовта към алкохола, а Брад Пит е просто…Брад Пит. В ролята си на Клиф Буут той е онзи приятел, който ще те спаси във време на екзистенциална криза или ще бъде на първа линия в мелето. Може би е убил жена си, но това не е съвсем сигурно. С него човек не трябва да се ебава, защото ще остане без зъби или ще бъде увековечен завинаги в ламарините на кола. Ди Каприо и Пит са, досущ като своите герои, страхотен тандем на екрана. Чисто удоволствие е да гледаш двама гиганти във вихъра си в една и съща сцена, да слушаш акцентите и да наблюдаваш как се допълват и изграждат един абсолютно автентичен отминал живот на задимени полети, задимени барове, широки паркинги, боси крака лепнати на предното стъкло, цигари натопени в LSD и безкрайните неонови табели, носещи обещанието на Холивуд.

Всичко започва и свършва в Лос Анджелис

И в този ред на мисли, главният герой във филма е именно Лос Анджелис – сцената на целия този налудничав спектакъл на шейсетте, където хипарите са били най-активни, където всичко „може да се промени ей така“. Тарантино ни потапя в атмосферата на града с дълги монолози на неговите улици, придружени от перфектния саундтрак на шейсетарски сайкъделик и асид рок, никога незалязващото слънце и партита в имението Плейбой (което Хю Хефнър всъщност купува чак през 80-те, намигване към алтернативната история на филма) – ерата на стопаджиите, тревата и свободата. Ел Ей е мястото, където се случва всичко, където всеки отива, за да бъде някого, за да преследва мечтата.

Необикновени ъгли на камерата, квадратни и състарени черно-бели кадри ни показват града в друга светлина, а дългите сцени, в които Клиф Буут шофира по улиците му в ревящия син кабриолет, ни потапят в атмосферата на града и ни показват духа му най-пълно. За филма са възстановени кината Van Nuys Drive-In и Cinerama Dome, Холивуд Булевард е преобразен – от улиците изчезва всичко, което може да развали магията на града. Тарантино ни показва града от своето детство с носталгия, с доза тъга, и накрая – така, както му се е искало да бъде. Една истинска история, разказана с финес и майсторство, и с тарантиновски обрат, който шокира, разсмива, вкарва ни в размисли, но в никакъв случай не ни оставя безразлични.

Имало едно време…в Холивуд” е история за доброто старо време, той е feel-good и исторически филм, фантазия и интерпретация. Безспорно  не е филм за всеки и това е съвсем нормално – не говорим за елитаризъм или кино снобизъм, не. Сюжетът не е ясно изразен, историята се разгръща бавно, проследяваме различни събития, не всичко е буквално, има много препратки към други филми на Тарантино, към миналото на Холивуд. Един съвет – ако не сте запознати с историята, то прочетете малко за Чарлс Менсън преди да го гледате, разберете коя е Шарън Тейт и защо всичко това е важно. Няма да развали ефекта от филма или да повлияе на сюжета, точно обратното – ще го подсили, филмът ще придобие още по-голям мащаб.

“Имало едно време…в Холивуд” е деветият, предпоследен филм в изключителната кариера на Куентин Тарантино. Наскоро в интервю режисьорът сподели, че десетият му и последен филм ще бъде “страхотен ужас”, стига да му хрумне страхотно ужасяваща история. Защо десет ли? От години Тарантино казва, че иска да се оттегли с десетия си филм, докато кариерата му е в пика си. Съдейки по “Имало едно време…” тя все още е там, а остава само един последен танц на камерата, една последна налудничава история, разказана красиво и поетично, както само Тарантино може да го направи.

“Имало едно време…в Холивуд” ни връща назад, изпраща ни в една динамична и променяща се епоха. В него е скрито толкова много – тънки препратки и микро сюжети, които продължаваме да откриваме в дните след прожекцията, а едно гледане със сигурност не е достатъчно. Музиката, красивите кадри, диалозите, бомбастичният край – всичко това създава една неповторима картина на 60-те години, която дълго след края на филма ни преследва под една или друга форма. Това е кино, посветено на киното, и трябва да се гледа в киносалон – както всеки друг филм на Куентин Тарантино.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна Маринкова"Вице" - киното като обвинителен акт29.01.2019

Още от Под Моста

Под Моста„Операция „Жълти стотинки“ събира средства за олимпийските отбори по природни наукиLIFE