„Децата на войната“ на Варужан Восганян – откъс

Децата на войната
  • "Децата на войната"
  • Автор: Варужан Восганян
  • Издателство: Парадокс
  • Страници: 584
  • Година: 2019 български
  • Цена: 24
  • Оценка от Goodreads: 4.5/10
  • КУПИ
13.06.2019
Varna Buddies 2019 Summer Edition

 

Първото писмо до БАЩА МИ

Превод от румънски Ванина Божиковa

Аз съм човек, който през живота си не е написал и едно писмо. Всичко съществуващо се намираше в прякото ми обкръжение. Исках да напиша писмо на мама, ала вестта за нейната смърт дойде, преди да съм го довършил. Носех известно време със себе си началото на това писмо, което смятах за недовършено. Скъпа мамо, пристигнах благо­получно, не се притеснявай. Дадоха ми и униформа, не е нова, но по-добре така, шевовете са хлабави и могат да се разширят. Няма да повярваш, но ми намериха и кубинки, които не ми убиват. Първото нещо, което научих, беше да не питам „защо“. Нямам търпение да те видя отново и пак да танцуваме.

Струваше ми се недостатъчно, исках да добавя още нещо и едва когато нямаше на кого да го изпратя, осъзнах, че няма какво да се добави.

Може ли това писмо да започва със „Скъпи татко“? Като се замисля за другото, до мама, мисля, че тя заслу­жава повече от теб, затова би трябвало да започна просто с „Татко“! Може би прилича на зов, което поне в този мо­мент би изглеждало странно. На моята възраст е неумест­но да се обръщаш към баща си, сякаш търсиш подкрепа. Още повече, че за мен ти си застинал на една възраст, на която вече мога да ти бъда дядо.

Не сме равнопоставени. Между нас стои мост, който се накланя несправедливо в твоя полза. Един мъж може да няма деца, а и дори да има, може да се разграничава от тях. Едно дете обаче задължително се нуждае от баща. Фактът, че е непознат, не го прави по-малко присъстващ, напротив. С познатия баща можеш да се караш, може да те разочарова, можеш да му треснеш вратата под носа, ако ти се прище, можеш да го унижиш с презрението си. Непоз­натият татко обаче е непобедим. Той е безгрешен, един­ствената му грешка си ти. Няма външен вид, затова може да придобие всеки вид, който си представиш. Не може да те нарани, защото е безмълвен. Дори когато го чуваш да говори, това е просто илюзия, защото чрез него говорят единствено собствените ти мисли.

Не знам как си научил за моето съществуване. Дали действително си ме искал, или е било просто случайност. Първите писма бяха лишени от спомени, писма, които можеха да бъдат изпратени от всеки родител до сина му. В офицерската школа имаше един цивилен, стар библио­текар, чиято истинска професия, която беше упражнявал ползотворно преди войната, била автор на писма. Казваше се Еноайе, което няма никакво значение, защото не той подписвал писмата, които съчинявал. Стъкмявал ги спе­циално, за да ги продава на войниците. Всеки имал собст­вена история. Един обичал някаква девойка и знаел, че тя го чака. Друг обичал тайно. Старият Еноайе си имал гото­ви писма за всяка ситуация. Трябвало само да му се изпо­вядаш и накрая да се подпишеш. Така както само с едно напъхване на главата в изрязания кръг на фотографските пана по панаирите за миг можеш да се преобразиш в саму­рай или ловец на слонове. Старият библиотекар пресътво- рил живота в писма, нямало обстоятелство, за което вече да няма написано подходящо послание. За него всичко станало много просто, когато разбрал, че хората, попадна­ли в сходни ситуации, обичат да казват или да чуват едни и същи неща. Имах чувството, че и ти купуваш писмата си от стария библиотекар. Обичаш ли я?, би те попитал той, така както питал всеки войник, който му разказвал някоя история, в която ставало въпрос за момиче. Кога?, би отвърнал ти. Тогава или сега? Тогава или сега, би от­белязал той, въпросът е един и същ. Тогава беше война, би казал ти. Бях млад, обичах живота. Кога обичаш живо­та най-много, ако не по време на война? Жената означава живот. Може би това означава, че съм я обичал. А сега? Сега е далеч, войната свърши. Следователно, би заключил старецът, тогава си обичал всички жени, а след това не си обичал нито една. Тогава ще сложим дете между вас, за да придобият нещата същина. И така съм се появил аз, от въображението на един библиотекар, който е искал не­щата непременно да придобият смисъл, защото само така можем да се повтаряме.

Едва след като мама почина, получих писмо лично до мен. Вече не бях детето от случайно съчинените писма. Бях се превърнал в твоя син. Но ти все още не беше моят баща.

Прав си. Нямаме едни и същи спомени. Първият ми спомен за теб е гладът. Хората пазят кутии или албуми със спомени. Гладът не е спомен за колекция. И няма ар­тефакти, които да навеждат на мисълта за него. Гладът съ­ществува единствено когато си гладен. Споменът за глада не е самият глад като усещане, а страхът от него. За онези, които са го преживели, най-важното нещо в живота е ни­кога повече да не огладняват.

Ще кажеш, че няма човек, който от време на време да не огладнява. Само че едно е да си гладен, докато чакаш с нетърпение следващото хранене, и съвсем друго да из­живяваш усещането за глад като компактно състояние. С глада не можеш да свикнеш, той е неизменно нов. Когато си гладен, не си сам. В теб живее още едно същество, кое­то те гризе. Преследва те и няма къде да избягаш, защото е като сянката ти, не можеш да се отдалечиш от нея. Ти си негова плячка, без никакъв шанс за спасение. Няма как да се скриеш, защото звярът неизменно те открива. Дори не трябва да те търси, защото е в теб. Когато си гладен, ти самият се превръщаш в звяр, от когото бягаш.

Не знам дали смъртта има деца. Не знам някой да е говорил за смърт-дете. В замяна на това за глада със си­гурност може да се каже, че притежава лика на детството. Ние, децата, родени през войната, сме по-скоро деца на глада, отколкото на майките си.

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаСреща с Яник Енел, автор на „Дръж здраво венеца си“18.03.2019

Още от Под Моста

Момчил РусевКакво се случи в българската музика през първата половина на 2019?Музика