„На изток от запада“: На „изтока с любов“ от Мирослав Пенков

На изток от запада
  • "На изток от запада"
  • Автор: Мирослав Пенков
  • Издателство: Сиела
  • Страници: 232
  • Година: 2011
  • Цена: 14 лв
  • Оценка от Goodreads:
  • КУПИ
27.01.2020

Дори и на най-запаления книжен плъх като мен се случва да пропусне някоя добра книга. Но когато въпросната книга е сборникът от разкази на Мирослав Пенков „На изток от Запада“, пропускът граничи с непростимост.

Началото на 2020 за мен започна с неговите разкази и вместо те да ме мотивират да гледам в бъдещето, аз се озовах в една ретроспекция на миналото, в

един калейдоскоп от клетки, представляващ собствената ми българска кръв.

Сюжетите ровят на дълбоко – от турското робство, през комунизма, та чак до приемането в Европейския съюз. Героите са различни по възраст, етнос, историческо време и лична история. Вскички обаче имат нещо общо и то е, че оживяват пълнокръвно със своите дилеми и съдби под изкусното перо на Пенков. Не очаквайте обаче сборник, потънал в песимисъм и безнадеждност, към които залитат много български съвременни творци. Мирослав Пенков е друг. Той като едни от най-великите автори притежава усет за мяра, за да избяга от клишето, да усети болката или дилемата на всеки герой, да я синтезира в стегнато повествование и след това да я излекува, като ѝ се надсмее.

Осемте разказа в сборника „На изкот от запада“ са сериозни, задълбочени, оригинални и същевременно лесни за четене.

Първият ни отвежда в един старчески дом, където един съпруг чете любовните писма на непознат мъж към жена си. След това попадаме на границата със Сърбия, където двама братовчеди, метафорично олицетворяващи „Изтока“ и „Запада“, се влюбват един в друг. Романс, който сладко-горчиво ни напомня защо изгонените от рая живеят на „изток“. В третия разказ един внук купува тялото на Ленин като подарък за дядо си, а в четвъртия – една внучка краде със знанието на баба си.

„Снимка с Юки“ ни запознава с един млад българин емигрант и неговата приятелка японка, които идват на гости в едно българско село. Почивката бързо добива горчив привкус след една катастрофа, която ще промени целия им живот. В „Крадци на кръстове“ едно българско дете чудо, което вече е пораснал гамен от квартала, решава да краде църковни кръстове със свой приятел. В църквата обаче ги очаква някой. В „Нощния хоризонт“ вече сме в Родопите, където турчин майстор на гайди кръщава дъщеря си с мъжко име, за да я направи истински майстор гайдар. После обаче идва възродителният процес и идентичността на героите се изгубва заедно със загубените имена, а някъде в нощта замират звуците на умиращи гайди. Последният разказ ни връща към дълбоките корените с паралела между един емигрант и един еничар.

Така, пристъпяйки с лекота между минало и бъдеще, аз бързо прочетох и последната страница на сборника с разкази. Това, което обаче всеки запален книжен плъх знае, е, че една книга се познава по онези истории, които започват да живеят собствен живот в главата ти. И дали защото и аз се водя емигрант, или защото кръвта има памет, а в калейдоскопа на нашата има спомени от славни ханове, робство, войни, комунизъм и надеждата към недостижимия „запад“, тези разкази дълбоко ме трогнаха. Защото и в най-красивия рай на „запад“ кръвта вода не става, а тази кръв винаги отвежда „на изток от запада“.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия ИлиеваНакратко за обичта и поезията с Димитър Калбуров14.10.2019

Още от Под Моста

Йорданка ВеселиноваДуми за любов: 14 февруари или денят на Христо ФотевЛитература