Не знам как попаднах в онова състояние, в което нищо не ти се струва достатъчно вълнуващо, за да му отделиш и без това от апатичното безвремие, което те е налегнало. Пътеписът на Петя Кокудева се появи точно в такъв момент. Тежките бели страници бяха натоварени с още по-тежък ангажимент – да изчегъртат равнодушието.

И чудно, но взеха, че се справиха с непосилното. Появиха се съвсем тихо като онази кристална сутрешна слана, с която посрещаш първото утро, миришещо на зима. И даже не можеш да се противиш на застудяването, защото е някак свежо и ново и шалът съвсем ти отива. А на обяд все още си е есен и някак не може да ти омръзне.

„Поздрави от синята палатка“ (ИК Жанет 45) пристигна и започна да се ниже в гъделичкаща визуалността последователност.

Пъстър изглед отляво в съседство с кратък текст от другата страна. Без излишни думи, обяснение, ненужни детайли и описания. Всеки град от държава и всяка държава от континент са представени като запознанство, за което е подсказано още от подзаглавието: „Моите рошави срещи със света“.

В тях няма онова универсално енциклопедично представяне на дестинациите, напомнящо рекламен туристически наръчник, оставен „небрежно“ в туроператорски офис. Светът е побран в светоусещането на авторката, живее в нейните преживявания и все пак съумява да се асоциира и да придаде атмосфера, да сподели познание. Пътешествието не е хронологично, а прескача от Нова Зеландия в Швеция, Виетнам и Русия. Границите на континентите, религиите и обичаите се разтапят в представи и няма шанс да отегчи, защо не остава време да привикнеш.

Най-хубавото е, че можеш да оставиш книгата по всяко време, защото няма изискващата природа на романа, но… не искаш. Върви естествено и трогва, усмихва и открехва кротък възторг. Петя Кокудва и нейният спътник в живота и пътешествието Георги, тръгват към своето 9-месечно странстване, въоръжени със синя палатка и над 10-годишно Туинго. В един момент се сбогуват и с двете и все пак пътят продължава.

Движейки се из историите от различните краища на света, се чувствам като на шосе из планинска местност.

С леко замайване от културни разногласия, в дебнене на красивото зад всеки изпречил се завой. От родните градове и къщи на писатели като Достоевски и Ханс К. Андерсен , през срещите с два камбоджански слона, до посещение при боговете, носещи плетени шапки и истината за 13-те дядоколедовци. През отговорите на въпроси като защо японците прегръщат дърветата, защо шапчицата на религиозните евреи, наречена ермолка, е толкова малка и защо оризовата война е повод за празник.

Из посетените кътчета никнат споделени стихове, традиционни поговорки и чудати вярвания, непознати представи за красота и форми на изкуството, ширещи се от Водния куклен театър във Виетнам до пръснатите из полския град Вроцлав над 200 фигурки на джуджета. В един от разказите си Петя Кокудева възкликва: „За кой ли път си го казвам: никой не е толкова лош, стига да го разбереш“ и дори шарените надгробни чадърчета в Бали ми се струват напълно разбираеми и основателно очарователни.

Бих искала да споделя всичко, което ме развълнувало, изненадало и вдъхновило. Да го обърна и разгледам от всички възможни страни, не само за да го представя, но и за да се сблъскам отново с него. Но няма да е същото. Нито за мен, нито за всеки, на когото му предстои да попътува по мастилените следи, оставени от преживяванията на Петя Кокудева. Ще оставя впечатленията непокътнати и ще завърша с едно малко стихотворение на Абделатиф Лааби, оставено за финал в един от разказите:

Не очаквам нищо от живота.

Отивам да го срещна