„Животните“ от Мария Донева в космоса на човешките чувства

Животните
  • "Животните"
  • Автор: Мария Донева
  • Издателство: ИК Жанет45
  • Страници: 104
  • Година: 2019
  • Цена: 13.00
  • Оценка от Goodreads: 4.45
  • КУПИ
11.10.2019

 Поезията и прозата – на везни с Мария Донева

Светът понякога е опак и върви в противоположни посоки из битуващите си истини. Предадох се между „По дрехите посрещат и по ума изпащат“ и „Не съди за книгата по корицата“. Облечената от художника Кирил Златков корица на “Животните“ ме посрещна с обещание. Протегната към нагласата, че ще открия по страниците същите щрихи на красива мекота и бледороза плаха невинност, се прикотках към нея. Разлистих страници и зачаках всички предстоящи срещи с животинското царство, а и със себе си.

В „Животните“ (ИК Жанет 45) хванати за ръце вървят стихове и разкази.

Прозата обаче пристъпва по-бавно, с една крачка назад зад мелодията на стиховете. Не че не докосва, но се скрива в шарещите сенки, хвърлени от крачещата смело напред поезия. И все пак успях да усетя разказите толкова специални и близки. Мил ми стана заекът Зюмбюл, избягал, за да търси големите думи, които не знае как да назове, но знае, че няма как да не съществуват, просто защото са важни.

Например: – дума за хрупкането, което се чува, когато дъждовен червей похапва пясък в топъл ден от другата страна на пръстта; – дума за нетърпението, което те обзема, когато видиш на сутринта, че тревата е пораснала с ей толкова от снощи; – дума за малинка, която е зелена, но има и две-три червени топченца от слънчевата страна

Оживих се от въодушевлението на прасенцето Христаки, което смяташе, че небето се скубе, а щом небесната му перушина пада, значи небето има крила. Усетих и мислите на жабчето Светльо, търсещото навсякъде обич. Понякога нямаше животни, светлините оставаха насочени само към стипчивата горчивина из редовете, която често ни се струва нечовешка, но само отдалеч. Иначе е съвсем близка, тиха и някак странно красива, толкова позната, че дори я прегръщаме, защото я усещаме наша.

„Животните“ не е книга за деца. Дали само при мен логическата последователност изначално е объркана и предполага, че има ли животни, значи предстои приказка – не знам. Или все пак донякъде съм отсъдила погрешно по корицата?

Въпреки това думите на Мария Донева събуждат нещо чисто в душевността и то като дете наднича с големите си очи от всяка страница и чака свой съмишленик.

Досущ като с пролетните топли локви, в които винаги искаш да нагазиш, без значение на колко години си. Като с първите малки снежинки, които ловиш с език или в събирането на кестени – не, че ще ти потрябват, но можеш ли да го оставиш такъв голям, лъскав и чист да лежи сам на паважа?

Мария Донева ми е любима, защото ми дава да чувствам.

И го прави да изглежда толкова лесно, без излишни фанфари на болка, съвсем ежедневно и истинско. И успява да разбере всеки, който –  „… не е знае къде си е хвърлил чорапите,/ пръдливото куче го спъва със лапите“, но и знае какво може да накара света да спре да се върти „Точно в 9,15 сутринта“. И така ми става леко, че дори спирам да презирам комарите, след като чувам как влюбеният комар Шарл пее ‘La vie en rose’, а любовта му е толкова обречена, но… пълнокръвна.

И ето с такива намигвания и загадки в полуусмивки притичват на пръсти всички страници. Виждаш, че си знаел да говориш с животните на техния език още от преди. Че си имал слонско търпение или магарешки инат, че си гладен като вълк или ти се искало да се скриеш в миша дупка. И всъщност да поговориш с „Животните“ е като да излезеш на чай със себе си – винаги може да останеш изненадан. И може би не било винаги грешно да съдиш по корицата.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Ивана ХитковаГеорги Рупчев и стиховете му, които се промъкват непоканени и остават02.09.2019

Още от Под Моста

Вяра ЖелязковаНеобятната Рила – пленителните кътчета на БългарияLIFE