Кино

„Рокетмен“ за любовта, която търсим до Космоса и обратно

18.06.2019

През последните години екранизирането на биографични истории се превръща в рецепта за филмови награди и много шум. Затова още преди няколко месеца, щом излязоха трейлърите на „Рокетмен“, зрителите се заредиха с очаквания филмът за Елтън Джон да бъде новата „Бохемска рапсодия“. Това обаче не се оказа съвсем така, и то за добро.

В основата си историята е добре позната – типичната хронологична линия за великите, но чувствителни звезди – възход, последван от падение, а след него и триумф на човешката природа над пороците и смъртта – буквално или преносно. „Рокетмен“ обаче носи собствено очарование благодарение на по-необичайния подход към историята на Елтън Джон и неговия талант.

Режисьорът Декстър Флечър (сред продуцентите на „Бохемска рапсодия“) и сценаристът Лий Хол („Боен кон“) вплитат паралелно измерение, където властва въображението на Елтън Джон. Там се срещат фантазия и реалност, минало и бъдеще, за да опишат емоциите по-наситено, а героят да се огледа в старото си Аз. Ако през по-голямата част на филма не сте се просълзили, то една от тези сцени към края нищо чудно да го направи.

Филмът използва ретроспекция, за да започне от етапа, в който Елтън Джон започва да търси помощ, за да се отърве от зависимостите си. За да открият как се е стигнало дотам, зрителите се отправят на пътешествие към ключови събития от детството, кариерата на музиканта през 70-те и 80-те години и обратно. А в моментите, когато нещо не може да бъде разказано достатъчно добре с думи, на помощ идва музиката.

Още от първите две песни ни става ясно, че те са не просто фон на случващото се, а служат за изповед на един живот. В тези сцени филмът си позволява да бъде наистина мюзикъл: от “I Want Love” с отделните членове от семейството на Елтън, всеки признаващ различната си потребност от обич, през “Rocket Man” с откровението за самотата до триумфалното “I’m Still Standing”. Изпълненията варират от задушевни и искрени до пъстри и бляскави като сценичната персона на Елтън Джон, а пищните костюми и декори предизвикват звезди в очите ни, подобно на един от чифтовете очила на звездата.

Когато музикална легенда, която трябва да изиграеш, е жива и наблюдава резултата, напрежението сигурно е още по-голямо, но Тарън Еджъртън успява да се възползва от позитивите. Сред тях е да черпи от първоизточника, а това със сигурност му е помогнало да попие гласа на Елтън Джон, за да изпълни всички песни във филма сам. Освен че на няколко пъти пя на сцена заедно със звездата преди премиерата на филма, двамата записаха и нова дуетна песен специално за „Рокетмен“. “(I’m Gonna) Love Me Again” носи типичният весел заряд от музиката на британеца – за съжаление, звучи само по време на надписите, но я слушаме като част от официалния саундтрак на филма.

Актьорът е истинска находка и заради смелостта, с която се хвърля в различните състояния на героя си. Независимо дали е неуверен, самотен, екзалтиран или гневен, Тарън успява да предаде дълбоките емоции на Елтън Джон ярко и естествено. Филмът не спестява недостатъците на музиканта, като се отказва от опити да го идеализира. Още по-безпощаден е към родителите на Реджиналд Дуайт, оставили значителна травма у сина си: Брайс Далас Хауърд като вечно недоволната майка и Стивън Макинтош в ролята на отчуждения баща.

Друга важна фигура от живота на Елтън Джон се оказва мениджърът Джон Рийд, с когото музикантът започва връзка. Ричард Мадън, познат най-вече с положителни образи, доказва, че му отива да бъде и подмолен и печели лесно антипатиите на зрителите. Но не и заради любовната сцена с Тарън Еджъртън, с когото показват нужната химия и се справят достатъчно достоверно.

Антипод на Рийд и един от малкото предимно положителни герои е дългогодишният приятел на Елтън Джон и негов музикален партньор – текстописецът Бърни Топин. С топлото си присъствие като опората на музиканта и двигателя за песните им Джейми Бел е чудесен в ролята.

Сравнения на „Рокетмен“ със своя братовчед отличник от последния сезон на наградите разбираемо продължават и след премиерата. Главните герои са легендарни музиканти, които не само изпълняват, но и създават песните си, и двамата са хомосексуални и залитват надолу към бездната на стрес, алкохол и наркотици. Тук отново са споровете с продуценти, алчен и егоистичен мениджър и липсата на истинска любов.

Освен оригиналният подход към разказа и по-смелият поглед върху хомосексуалните отношения, любовта сякаш се оказва една от основните разлика между двата филма. Докато при Фреди тя, както и бъдещето му, са изгубена кауза, съдбата на Елтън Джон е подходяща да напомни, че всеки може да бъде обичан, стига първо да обикне себе си. „Рокетмен“ е майсторски разказана история, в чиято основа всъщност стои любовта с различните си лица, липсата, търсенето и намирането ѝ, което в крайна сметка идва, независимо колко невъзможно изглежда за някои.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Илияна Маринкова"Фаворитката" и тъгата на изобличаващата сатира07.02.2019

Още от Под Моста

Калоян Гуглев5 акцента в „Нощ на театрите“Театър