Събарянето на „1300 години България“ – историческата правда или реваншизъм?

Може би нямаше да бъде толкова ожесточена дискусията дали паметникът „1300 години България“ да продължава да съществува, ако не беше окаяното му състояние, породено от некачествената му изработка. Именно саморазрушаването му зарежда със сила гласовете за неговото окончателно премахване. Бездействието на институциите и окончателното им решение за демонтирането му се обосновават именно на това и на болката от отминалия период, чийто символ стана този паметник, макар че по замисъл няма нищо общо.

Към това добавяме недоволството на автора Валентин Старчев (който е логично да се чувства засегнат от бъдещото премахване на негова творба), премахнатият войнишки паметник, обременението от тоталитаризма и още няколко съставки. Получаваме безвкусна рецепта от разностранни хорски мнения, която обаче трябва да бъде сдъвкана с всички продукти в нея.

Прочети още: “Стига сте говорили за комунизма!”

Но всеки консумира съставките от рецептата самостоятелно, което е причината много от материалите по темата да са тенденциозни. Малко са онези, които се опитват да чуят всички гласове и да потърсят решение, удовлетворяващо възможно повече страни в конфликта.

Първото мнение по въпроса е свързано с естетическите качества на монумента „1300 години България“. Тя датира отпреди промените през 1989 г. За много хора този паметник е грозен, не означава нищо, а цитатите на Васил Левски, Христо Ботев и Стоян Михайловски са уж, за да може да се каже, че е български. Дори Тодор Живков не харесва паметника и го оприличава на бесило.

За разлика от него Херберт фон Караян го харесва. Но какво от това? Софиянци го недолюбват и дори позволяват на вулгарния градски фолклор да му окачи различни нови наименования. След като според мнозина тази „купчина бетон“ грози, тя трябва да бъде заличена. Но след толкова много години дали заличаването му няма да бъде исторически реваншизъм от страна на днешните политици, търсещи как да се изявят като антикомунисти?

Другото мнение е на хората, чиято пътеводна звезда в живота е омразата към комунизма и въпросното желание да се нарекат борци против стария гнет. Прави ми впечатление, че все повече хора осъзнават и осъждат негативите от тоталитарния период, въпреки често срещаната носталгия. И все пак хората на омразата искат да съборят всички паметници от комунистическата епоха. Създаденото от нея няма място сред нас, според тях.

Сякаш, като съборим всичко, комунизмът ще изчезне от историята ни, Народният съд ще се превърне в градска легенда, априлско ще бъде само въстанието, не и пленумът. Белене пък ще бъде само най-големият ни остров на река Дунав, няма да сме известни с чадъри с отрова и държавен лидер, ядял в детството си само качамак. Да! Така наистина ще изчезне комунизма. Но само от паметта ни. А после защо да не му повторим грешките?

Всъщност ние отдавна ги повтаряме. А действието по премахването на паметника „1300 години България“ е типичен пример. Възстановяването на историческата справедливост звучи сладко и благородно дори. София губи един красив войнишки паметник и е редно той да възкръсне. Но дали трябва да заличим друга отминала епоха?

За премахването на стария паметник на загиналите от Първи и Шести пехотен полк няма никакво обяснение. Не се знае дали не е бил удобен на властта или пък новият би се считал за модерно продължение на стария чрез скулптурата на скърбящата за падналите за Отечеството майка. Или просто не са се опитали да го въведат в новото пространство около НДК, макар и без старите казарми. А може би е от тогавашното чувство, че всичко хубаво започва от народната власт. Едно мислене от тоталитаризма, което продължава да съществува и днес. Но колкото и да рушим останките от комунизма, толкова повече ще го затвърждаваме.

Колкото и повече хора да възприемат паметника „1300 години България“ за грозен, това мнение си остава субективно. От друга страна архитекти и артисти се застъпват за него, считайки го за произведение на изкуството. Разрушаването му би било посегателство върху неговия създател. Преместването на пластиките от него на друго място също се определя като перверзност.

Като контрааргумент отново изниква въпросът за разрушения войнишки паметник и преместеният лъв, който държи карта на Санстефанска България. Тогава какво може да бъде решението на въпроса?

Източник: “Стара София”

През последно време излязоха различни предложения за облагородяване на средата около паметника „1300 години България“. В някой от тях влиза и възможността за съчетаването му със стария войнишки паметник. Предвид богато напластената ни история, това би било чудесно съчетание, за да може на едно място да съжителстват две епохи.

За жалост много хора все още не могат да си представят това. Едни търсят реваншизъм на всяка цена, неосъзнаващи, че така се превръщат в копие на онова, което се стремят да заличат. Други не допускат каквато и да е модернистична промяна в сегашния облик. Валентин Старчев отблъсна вече едно предложение на младия архитект Юлиан Манев, който предлагаше общо съжителство на двата паметника. Според него реставрацията трябва да бъде по негов проект като автор.

Проблемът вече е отвъд паметника. Проявяваме симптоми на твърдоглавие, неразбирателство, реваншизъм (който би породил още реваншизъм), нежелание за диалог и т.н. Обществото ни е болно. А разрушаването на един монумент няма да го излекува.

Прочети още: “За Георги Марков и изродения (анти)комунизъм” 

Загубата на ценни архитектурни паметници като Двойната къща е абсолютно същото, макар тя да не е политически обременена. В този случай институциите се оправдават с вратичките в закона, които не се намери кой да ги затвори. При паметника пред НДК политиците отклоняват темата за безотговорното си отношение, използвайки болката, породена от тоталитарния режим. А така раната ще продължи да кърви.

Историята ни идва в повече, а ние сме прекалено слаби да я овладеем. Ако не можем да разрешим споровете от миналото и да създадем условия за съжителството на две епохи наедно, то няма да можем да погледнем в бъдещето.  Ще продължаваме да затъваме, въртейки се в омагьосания кръг на омразата.

Калоян Гуглев
е на 21 години. Роден във Варна и изучава журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересеува се основно от театър, история и футбол. От време на време се задълбава и в други временни интереси.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to