Театър

Съни Сънински: За „Островът“, безбройните въпроси и театъра като лаборатория за споделяне

29.11.2019

На 24.10.2019 в Берлин кацна самолетът от постановката „Островът“, написана от Иво Сиромахов и режисирана от Съни Сънински. В главните роли са Красимир Радков и Иво Сиромахов, които се превъплъщават в ролите на двама български емигранти, пътуващи в самолет от Америка за България. Докато единият /Иво Сиромахов/ е прекарал двадесет години зад океана, другият /Красимир Радков/ е съвсем отскоро в Америка, за да припечели повече пари най-вече за отглеждането на малкия си син. След случайната им среща следват поредица от смешни и тъжни случки и сблъсъци, докато накрая самият самолет не се разбива на изоставен остров по средата на нищото. Двамата герои са изправени пред морални дилеми, които поставят на кръстопът не само тях самите, но и цял един народ. Представлението беше организирано от „Арт Театър Катя Костова“ и реализирано с подкрепата на българския посланик в Берлин госпожа Елена Шекерлетова и Българския културен институт.

Един ден преди постановката се срещам с нейния режисьор Съни Сънински. Той кипи от идеи, положителна енергия и оптимизъм. Отнася се с една непринудена сърдечност, въпреки че пред него стои не журналист от известна медия, а просто един любител на уютните разговори в „Под моста“. Тъй като все още не съм гледала „Островът“, Съни предлага да направим едно интервю в две части, за да можем да уловим момента „преди“ и „след“ постановка. Съгласявам се и започваме с първа част.

Снимки: Темелко Темелков

Карина Николова: Идвате в Берлин с „цял самолет“. Разкажете за този огромен проект.

Съни Сънински: Това е един спектакъл, в който участват двадесет и четири човека. За едно гостуващо представление това е много. Спектакълът „Островът“ няма за цел просто да събере приходите от своето турне. Чрез него искаме да представим една тема на нашите сънародници извън /подчертава/ България. Това е мотивът, който ни доведе тук. Разбира се, и добрата организация на госпожа Костова.

А Вие как събирате мотивация, за да организирате толкова много хора и да поставите едно представление с толкова голям състав в чужбина?

Аз изключително много обичам театри с големи състави. Обичам и проектите с много хора. Мотивацията, да направим „Островът“, беше темата, около която се събрахме с Краси Радков и Иво Сиромахов. След това избрахме театъра, а именно Сатиричния театър, защото той ни предостави абсолютна свобода, не само като сценични условия, но и във възможността да разширяваме спектакъла. Неговата първа версия беше без участието на допълнителни персонажи като ансамбъл „Чинари“ например. След четири-пет месеца на репетиции реших да ги поканя. Последната ми идея беше да поканя и още една певческа формация от трима човека, които да участва във финалната част на спектакъла, която е нещо като епилог. Иска ми се да правя спектакли с повече хора. На този етап от живота това ми се струва много интересно. Комуникацията с много хора не ме уморява, а напротив – зарежда ме. Когато на сцената има двадесет човека, внушението е съвсем различно.

Снимки: Темелко Темелков

Как се роди идеята за „Островът“? Какво лежи в сърцето на тази постановка?

Именно това е ключовият въпрос! В сърцето на постановката лежи желанието на трима човека да поставят въпроса защо и кой е виновен България да стигне до това положение. Има ли такива? Преди всичко акцентът е дали са виновни емигрантите, които изоставиха България, или са виновни онези, които останаха. /мълчание/

Ние не даваме конкретен отговор, но задаваме въпрос с подвъпроси, които дават определени нюанси. След спектакъла човек трябва да избере страна – дали ще погледне света като едно глобално място и ще си каже, че няма значение откъде си, а какво правиш; или ще запази в себе си и любовта към онова място, което го е създало, към историята си. В последствие задаваме и въпроса накъде върви въобще светът, тази глобализация приема ли се еднозначно, обезличава ли се човек или не. Българите в тази ситуация дали са като на самотен остров, или са част от цялата тази свързаност, дали ние самите не се капсулираме? Има ли вариант за сътрудничество с другите народи? Засягаме дори въпроси относно прииждащите тълпи в Европа. Какво правим с тях? Имаме ли нужда от тях? Не трябва ли да се научим да живеем заедно? Това не е ли нашето бъдеще? Това са само въпроси. Ние не знаем отговора. Но в сърцето стои главният въпрос – България ще продължи ли да бъде изолиран остров или ще бъде част от едно цяло, наречено Европа, свят, т.н.

Тръпна от очакване как ще бъде приет спектакълът тук. Интересно ми е дали иронията и забавлението ще надделеят над разума и смисъла. Дълбоко вярвам, че публиката ще улови нюансите. Някои ще бъдат разтревожени, други – разплакани, трети ще се смеят.

Снимки: Темелко Темелков

Вие имате възможност да работите по проекти и в чужбина, но през по-голямата част от времето сте в България. Някои Ваши колеги в театралната сфера понякога се чувстват разочаровани от българската действителност. Вие как я възприемате?

Аз се чувствам много щастлив с нашата българска действителност. Учил съм в Америка, работил съм в Хърватска и в Русия, пътувал съм в много държави, в момента развивам дейност с партньори от Англия, Холандия, Турция и други, т.е. не страдам от комплекса, че работя само в България, но именно в България се чувствам най-добре. Да, пътувам, работя, гостувам на други места, но навсякъде отивам с гордост откъде идвам.

В момента театралната среда в България има няколко проблема, но това са проблеми на растежа. Първият е, че театърът остава на едно битово ниво без доза фантазия, т.е. той все повече се затваря в един реализъм. Тук ще цитирам един от последните доайени на старата българската театрална и кино школа – Васил Димитров, който съвсем скоро ни напусна. Той говореше именно за това – че театърът е лишен от въображение и се базира само на реализъм. Да, търсят се различни форми и изразни средства, но реализмът остава реализъм. Едно време в театъра имаше повече експерименти, повече дръзкост, повече търсене. Както казва Чехов – „Трябват нови форми”. В това е ключът на живота – да се развиваш, да търсиш. Сега всички, уплашени от икономическите последствия, търсят сигурния успех, който критиката или публиката биха им осигурили, и правят неща, които водят според тях до някакъв сигурен резултат. Това е тотална грешка.

Аз не преставам да търся – дори и извън театъра. Имам проекти, свързани дори със строителство, макар и артистично. Когато не мога да се развивам или не откривам приемственост, веднага търся други сфери. Направо сменям професията. Човек може да е творец навсякъде. Ако българският театър и критика дадат на съвременния български театър това поле на иновация, ако и творците бъдат малко по-смели и не гонят само спонсорите, тогава българският театър отново ще стане изненадващ, все по-привлекателен и дори икономически по-богат. Хората ще започнат да ходят на повече постановки, а не само при онези няколко имена, за които критиката е обявила, че „стават”.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница ДимитроваТеатърът трябва да продължи! Какво да гледаме това лято30.06.2021

Още от Под Моста

Боян Симеонов5 албума от юли, които трябва да слушатеМузика