Театър

Съни Сънински: За „Островът“, безбройните въпроси и театъра като лаборатория за споделяне

29.11.2019

На 24.10.2019 в Берлин кацна самолетът от постановката „Островът“, написана от Иво Сиромахов и режисирана от Съни Сънински. В главните роли са Красимир Радков и Иво Сиромахов, които се превъплъщават в ролите на двама български емигранти, пътуващи в самолет от Америка за България. Докато единият /Иво Сиромахов/ е прекарал двадесет години зад океана, другият /Красимир Радков/ е съвсем отскоро в Америка, за да припечели повече пари най-вече за отглеждането на малкия си син. След случайната им среща следват поредица от смешни и тъжни случки и сблъсъци, докато накрая самият самолет не се разбива на изоставен остров по средата на нищото. Двамата герои са изправени пред морални дилеми, които поставят на кръстопът не само тях самите, но и цял един народ. Представлението беше организирано от „Арт Театър Катя Костова“ и реализирано с подкрепата на българския посланик в Берлин госпожа Елена Шекерлетова и Българския културен институт.

Един ден преди постановката се срещам с нейния режисьор Съни Сънински. Той кипи от идеи, положителна енергия и оптимизъм. Отнася се с една непринудена сърдечност, въпреки че пред него стои не журналист от известна медия, а просто един любител на уютните разговори в „Под моста“. Тъй като все още не съм гледала „Островът“, Съни предлага да направим едно интервю в две части, за да можем да уловим момента „преди“ и „след“ постановка. Съгласявам се и започваме с първа част.

Снимки: Темелко Темелков

Карина Николова: Идвате в Берлин с „цял самолет“. Разкажете за този огромен проект.

Съни Сънински: Това е един спектакъл, в който участват двадесет и четири човека. За едно гостуващо представление това е много. Спектакълът „Островът“ няма за цел просто да събере приходите от своето турне. Чрез него искаме да представим една тема на нашите сънародници извън /подчертава/ България. Това е мотивът, който ни доведе тук. Разбира се, и добрата организация на госпожа Костова.

А Вие как събирате мотивация, за да организирате толкова много хора и да поставите едно представление с толкова голям състав в чужбина?

Аз изключително много обичам театри с големи състави. Обичам и проектите с много хора. Мотивацията, да направим „Островът“, беше темата, около която се събрахме с Краси Радков и Иво Сиромахов. След това избрахме театъра, а именно Сатиричния театър, защото той ни предостави абсолютна свобода, не само като сценични условия, но и във възможността да разширяваме спектакъла. Неговата първа версия беше без участието на допълнителни персонажи като ансамбъл „Чинари“ например. След четири-пет месеца на репетиции реших да ги поканя. Последната ми идея беше да поканя и още една певческа формация от трима човека, които да участва във финалната част на спектакъла, която е нещо като епилог. Иска ми се да правя спектакли с повече хора. На този етап от живота това ми се струва много интересно. Комуникацията с много хора не ме уморява, а напротив – зарежда ме. Когато на сцената има двадесет човека, внушението е съвсем различно.

Снимки: Темелко Темелков

Как се роди идеята за „Островът“? Какво лежи в сърцето на тази постановка?

Именно това е ключовият въпрос! В сърцето на постановката лежи желанието на трима човека да поставят въпроса защо и кой е виновен България да стигне до това положение. Има ли такива? Преди всичко акцентът е дали са виновни емигрантите, които изоставиха България, или са виновни онези, които останаха. /мълчание/

Ние не даваме конкретен отговор, но задаваме въпрос с подвъпроси, които дават определени нюанси. След спектакъла човек трябва да избере страна – дали ще погледне света като едно глобално място и ще си каже, че няма значение откъде си, а какво правиш; или ще запази в себе си и любовта към онова място, което го е създало, към историята си. В последствие задаваме и въпроса накъде върви въобще светът, тази глобализация приема ли се еднозначно, обезличава ли се човек или не. Българите в тази ситуация дали са като на самотен остров, или са част от цялата тази свързаност, дали ние самите не се капсулираме? Има ли вариант за сътрудничество с другите народи? Засягаме дори въпроси относно прииждащите тълпи в Европа. Какво правим с тях? Имаме ли нужда от тях? Не трябва ли да се научим да живеем заедно? Това не е ли нашето бъдеще? Това са само въпроси. Ние не знаем отговора. Но в сърцето стои главният въпрос – България ще продължи ли да бъде изолиран остров или ще бъде част от едно цяло, наречено Европа, свят, т.н.

Тръпна от очакване как ще бъде приет спектакълът тук. Интересно ми е дали иронията и забавлението ще надделеят над разума и смисъла. Дълбоко вярвам, че публиката ще улови нюансите. Някои ще бъдат разтревожени, други – разплакани, трети ще се смеят.

Снимки: Темелко Темелков

Вие имате възможност да работите по проекти и в чужбина, но през по-голямата част от времето сте в България. Някои Ваши колеги в театралната сфера понякога се чувстват разочаровани от българската действителност. Вие как я възприемате?

Аз се чувствам много щастлив с нашата българска действителност. Учил съм в Америка, работил съм в Хърватска и в Русия, пътувал съм в много държави, в момента развивам дейност с партньори от Англия, Холандия, Турция и други, т.е. не страдам от комплекса, че работя само в България, но именно в България се чувствам най-добре. Да, пътувам, работя, гостувам на други места, но навсякъде отивам с гордост откъде идвам.

В момента театралната среда в България има няколко проблема, но това са проблеми на растежа. Първият е, че театърът остава на едно битово ниво без доза фантазия, т.е. той все повече се затваря в един реализъм. Тук ще цитирам един от последните доайени на старата българската театрална и кино школа – Васил Димитров, който съвсем скоро ни напусна. Той говореше именно за това – че театърът е лишен от въображение и се базира само на реализъм. Да, търсят се различни форми и изразни средства, но реализмът остава реализъм. Едно време в театъра имаше повече експерименти, повече дръзкост, повече търсене. Както казва Чехов – „Трябват нови форми”. В това е ключът на живота – да се развиваш, да търсиш. Сега всички, уплашени от икономическите последствия, търсят сигурния успех, който критиката или публиката биха им осигурили, и правят неща, които водят според тях до някакъв сигурен резултат. Това е тотална грешка.

Аз не преставам да търся – дори и извън театъра. Имам проекти, свързани дори със строителство, макар и артистично. Когато не мога да се развивам или не откривам приемственост, веднага търся други сфери. Направо сменям професията. Човек може да е творец навсякъде. Ако българският театър и критика дадат на съвременния български театър това поле на иновация, ако и творците бъдат малко по-смели и не гонят само спонсорите, тогава българският театър отново ще стане изненадващ, все по-привлекателен и дори икономически по-богат. Хората ще започнат да ходят на повече постановки, а не само при онези няколко имена, за които критиката е обявила, че „стават”.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница Димитрова„Портретът на Дориан Грей“ – ефектно гмуркане в бездната на човешката душа31.10.2019

Още от Под Моста

Nasir al-Mulk mosque, photo by Mohammad Reza Domiri Ganji
Боян СимеоновИран. Отвъд стереотипите.LIFE