След успеха на „Бащата“ Диана Добрева продължава да разказва важни човешки истории. Първата премиера за 2020 в Народен театър „Иван Вазов“ е новото ѝ представление „Синът“ по едноименната пиеса на Флориан Зелер.

Френският драматург я пише като последна част от своя триптих, предхождана от „Майката“ и „Бащата“. Самостоятелните истории са обединени от темата за семейните взаимоотношения, подложени на изпитания като умствени и психични заболявания.

 „Синът“ ни среща с едно обикновено френско семейство, изправено пред обстоятелства, които могат да се наблюдават и навсякъде другаде по света. Родителите на Никола́ се разделят, а баща му започва нов живот с друга жена, която наскоро е родила негово дете. Синът продължава да живее с майка си, която впоследствие разбира, че от месеци той не е посещавал училище. Опитите на родителите да върнат Никола към предишното му Аз ги изправя пред едно от най-големите им предизвикателства и ги кара да преосмислят живота си. 

Пиесата на пръв поглед показва различните лица на семейна криза, предизвикана от раздяла, но в същността си представя действителността на борбата с тежката депресия, разказана чрез историята за едно семейство. Емоционалното, а впоследствие и физическо отчуждение между членовете му е това, което отключва емоционалната нестабилност у сина, а невъзможността той да намери разбиране само я задълбочава.

В главната роля тук обаче не е детето, а неговият баща. С нея Захари Бахаров прави запомнящо се завръщане на сцената на Народния театър като Пиер, който застава в основата на събитията със своя избор да гради ново семейство. Докато съпругата и синът му от предишното са пред личностен разпад, той полага усилия да спаси своя син Никола от провали, стараейки се като баща да не повтаря грешките, които е видял в миналото си. С непринудената си игра Бахаров представя диапазона от емоции, през който минава един родител.

Теодора Духовникова е измъчената Ана – след напускането на мъжа си съжителства със самотата, която завладява дома и сина ѝ. Съпругата запазва студена и горда фасада, но във въздействащи моменти на слабост, които карат зрителя да преглъща сълзи, показва разочарованието от себе си и страха да изгуби детето си. Това безпокойство в един момент споделя и другата майка в пиесата – новата жена в живота на Пиер, София, която прави всичко възможно, за да балансира между новото си семейство и чуждия син, а Анета Иванова е съвсем естествена в ролята, която за нея е дебют на голяма сцена в „Иван Вазов“.

За първи път на нея се качва и Александър Тонев, който се справя чудесно с най-трудния образ – този на Никола. Той пресъздава многото нюанси на сложното психично състояние, което бива погрешно възприемано от околните. Повишената чувствителност, безпомощност и агресия ту се стаяват, ту намират сподавен израз. Постепенно се разкриват признаци като апатия, лъжи, самонараняване, които сигнализират, че причината за мъката му е нещо повече от раздялата на неговите родители или обичайните тийнейджърски емоции.

Семейството му обаче няма очи и смелост да се изправи пред истинския проблем, докато не стане наистина опасен. В отчаянието да се справят със собствените си емоции или ангажименти, двамата предпочитат да отдават поведението на нещо друго, но не и на болестно състояние. Разкрито е и тъжното наблюдение, което кара околните да подценяват хората с подобен проблем – фактът, че някой има всичко, за да може да води нормален и щастлив живот, но въпреки това нещо му пречи. Актьорският състав е завършен подобаващо от Владо Пенев – след „Бащата“ тук той се озовава от другата страна като сериозен и единствен носител на здрав разум и неприятната истина, който трябва да бъде послушан.

Сценографията на Мира Каланова създава интимна и автентична атмосфера, подчертавайки от една страна уюта, а от друга – самотата и стерилността в пространствата. Тези решения допълват усещането за реалистичност, което откриваме и в диалозите, играта, гледните точки и мотивацията на всички герои.

„Синът“ не изследва депресията в дълбочина, а поглежда към нея откъм това какво е видимо отстрани и лесно да се сбърка, особено когато никой не се вглежда внимателно. Въпреки това пиесата не съди героите за решенията им, защото самата тя е зов за емпатия и разбиране, чиято липса може да бъде фатална. А представлението напомня това по разтърсващ начин, който би могъл да спаси животи.