Изминаха почти 15 години, откакто за първи път прочетох роман, който не бе от задължителната литература за четене в България. Това бе „Игра на тронове“ от Джордж Мартин. Впоследствие  открих и други книги в жанра, но като цяло фентъзито се оказа страхотен портал за преоткриване и на други автори. С натрупаните години обаче онази тръпка от четенето на фентъзи сякаш се стопи.

А и нека си го признаем, пазарът се наводни с евтини копия на по-популярните поредици, жанрът се изтърка. В България, за жалост, също имахме плачевни опити за правене на епично фентъзи. Някои от тях бяха плод на слабо писане, други автори станаха жертва на издатели мошеници, а трети пък бяха комбинация от първите две. За щастие, в последните години се появи малко светлина в тунела, от който се опитва да се измъкне българската жанрова литература.

Това се случва благодарение на усилията на бутиковото студио за книги ‘GAIANA’, а обект на това ревю е 15-ата книга от поредицата „Дракус“ – „Сказания за Ледената планина“ от преводача Александър Драганов.

Творбите в книгата са само три – две мининовели и един роман. Изненадващото в случая е, че това е една от малкото издадени книги в „Дракус“, която не е свързана с жанра на диаболизма и ужасите. Първата новела е кръстена „Елфът от планината“ и от тук насетне можете да се сетите, че става дума за добрия стар жанр фентъзи. Втората новела се казва „Лихварят“ и тези две творби заедно се явяват предистория на романа „Водопадът на зората“. Това, което изненадва особено в новелите, е, че макар и светът на Ледената планина да е класическо епично фентъзи, главните герои са всичко друго, но не и типичните протагонисти, които тръгват от своето селце да спасяват света.

Основните протагонисти в тази книга са белязани от несправедливостта на живота. Те са изгнаници с тъмно минало, в което са извършвали ужасни, чудовищни престъпления. Но и най-големите злодеи понякога носят достатъчно съвест, че да се „пречупят“ и да поемат по праведен път.

„Елфът от планината“ ни разказва историята за пълководеца на тъмните елфи Алтиарин. Той е прогонен от родния си град Иррхас-Аббат, Града на странните удоволствия, тъй като убива един от върховните жреци на своята раса. В основата на кървавата вендета стои жена, която Алтиарин е обичал, но е станала жертва на алчния жрец. Прокуден завинаги от родния си дом, елфът е принуден да скита немил, недраг из Ледената планина. Едва не загива, когато бива спасен от случайната добрина на двама отшелници и бегълци – Крау и млада магьосница на име Лерта.  Алтиарин заживява с хората – раса, която доскоро е презирал и открива добрите им страни. С времето се влюбва и в момичето Лерта. Но скоро идилията ще бъде разбита на пух и прах, защото той ще открие и една друга човешка страна – криворазбран, религиозен фундаментализъм, чиито догми не виждат бъдеще, в което той и Лерта да бъдат заедно.

Втората история е доста по-любопитна и интересна – „Лихварят“ е  забележително същество, приличащо на елф, но е с много древен произход. Той е Последния Силф,  който има способността да сбъдва желания, да спасява животи или да решава сериозни финансови проблеми на благородниците в континента Тарр. Уви, един от неговите клиенти, вампирът Римиел, е забравил, че лихварите винаги се връщат да си съберат дълговете. С лихвите.

„Водопадът на зората“ е кратък роман, който, въпреки десетките приключения и битки, в основата си е топла семейна история. Семейният живот на Алтиарин, магьосницата Лерта и тяхната дъщеря Алтира бива нарушен, когато дългогодишният им приятел, вампирът Римиел, е връхлетян от неочакван гост. Неочакваният гостенин загива в дома на Римиел, като му завещава да пази странен на вид камък. По следите на този камък са Пилигримите на Черното начало. Странен и загадъчен орден, който не ще се спре пред нищо, за да се докопа до камъка.  Макар и най-дълга от трите истории, „Водопадът на зората“ носи едно прекрасно, може би донякъде християнско послание, че всеки злодей може да потърси изкупление вътре в себе си с помощта на близките си. Като цяло религиозните алегории не липсват в този иначе фантастичен роман. Например религиозните символи на Томан Изкупителя и неговия войнолюбив брат Рамакар могат да бъдат възприети и като символа на  Ин-Ян, че и дори като препратка към Иисус и неговия паднал брат Луцифер.

Авторът пише изключително увлекателно и по всичко личи, че черпи влияние от класически творци като Фриц Лейбър и авторите на ‘Fighting Fantasy’ като Джейми Томпсън. Пилигримите на Черното начало са едни от любимите ми персонажи в тази книга и са намигване към книгите на Джейми Томпсън.  Интересна е темата за семейните устои, които вероятно са повлияни от  „Среща със злото в Ланхмар“ на Фриц Лебър, но за щастие половинките на главните персонажи не бяха изядени живи от плъхове.

Въпреки всичко, книгата не е перфектна и си има своите трески за дялане. На моменти авторът разчита прекалено много на една и съща механика, свързана с пиенето на кръв. Всеки път, когато вампирът премине през някакви  перипетии, той трябва да пие кръв. Това не е лош похват, но, уви, се повтаря прекалено често в книгата. За разлика от първите две новели, в третата част на книгата преобладават диалозите, което лично на мен не ми допада. Персонажите говорят прекалено много, когато много неща могат да бъдат представени и с други похвати, както е в „Елфът от планината“, където авторът без излишни приказки прекрасно ни илюстрира последиците от религиозния фундаментализъм.

Книгата на Александър Драганов „Сказания за Ледената планина“ едва ли ще покори световните литературни пазари, но може спокойно да се каже, че е едно от най-добрите произведения, които съм чел напоследък.  Авторът бележи сериозен скок от първите си публикувани произведения. Има чудесни разкази, публикувани с гилдията на клуб „Лазарус“, от която също очаквам приятни изненади.