След Postmodern Jukebox: джазът все още звучи

И в момента чувам онзи неукротим, някак дивашки суинг ритъм, с който започна концертът. Чувах го и на излизане от НДК и докато вървяхме под дъжда в събралите се локви отпред и леко се поклащахме в него. Чувах го в шума на метрото и ще го чувам през следващите дни. С неповторимата си енергия Postmodern Jukebox отново ни пренесоха назад във времето с нов репертоар от модерни джаз класики. За два часа не съществуваше нищо друго освен струните на баса и ритъмът на барабаните, само топлият тон на кларинета и безкрайните гласове на вокалите.

В жужащата Зала 1 на НДК синя светлина се прокрадваше на сцената, където вече бяха подредени инструментите – барабаните на Дейв Тедески, басът на Адам Кубота, тромбон, кларинет, пиано, китара и банджо. Няколко пулта в бяло с черното лого на PMJ върху тях и три микрофона допълваха сцената, а в залата цареше очакване, затаения дъх на хилядите в нея.

В 20:20 ч., с известно закъснение, което направи излизането им още по-еуфорично, барабанистът Дейв Тедески изскочи на сцената с вик и седна на мястото си. Първите тонове не можеха да бъдат други – не беше джаз, а онзи неповторим суинг бийт, към който не можеш да останеш безразличен, онзи, който кипва кръвта. Стотици крака се задвижиха в един и същи момент и цялата зала се разтресе в дивия ритъм на отминалото време.  Включиха се кларинетът, саксът и басът, оформяйки интрото на “Bad Romance” на Лейди Гага в изпълнение на Дани Армстронг, която беше и водеща на шоуто. И неусетно, дори несъзнателно, раменете започват да се движат, пръстите започват да щракат в ритъма и музиката те понася.

PMJ откриха концерта си с размах, какъвто е и целият стил на състава – пищен, пъстър, спиращ дъха цветен спектакъл, пресилен и театрален – съвсем в духа на епохата, която така добре възражда. Дани Армстронг, с крещящата си червена рокля, обяви членовете на бенда един по един и след това отстъпи мястото си на Хана Гил – русокосата pin-up красавица на вечерта, която започна с брилянтна интерпретация на “Are You Gonna Be My Girl” на Jet. Гласът на Хана сякаш набираше сили през цялата вечер и достигна абсолютния си пик с “Habits” на Tove Lo, когато можехме само да слушаме с притаен дъх, без да знаем дали да ръкопляскаме или да се чудим как е възможен подобен глас.

Но искам да се върна на Дани Армстронг. Дани беше една от големите звезди на вечерта, с глас, който трудно може да се опише. Във високите части той излизаше извън пределите на залата, а в ниските се появяваше дрезгавината, която раздвижва нещо в душата и кара зениците да се разширяват невярващо. Изпълнението ѝ на “Chandelier” на Sia беше един от най-силните моменти на вечерта – песента беше силно преработена, с изцяло нов характер, на който Дани вдъхна друга душа с недостижимите си височини. Имаше моменти, в които гласът ѝ се извисяваше в регистри, достойни за всяка оперна певица – безкрайно, умопомрачително вокално майсторство, глас, който минава през теб. Трудно, трудно се описва подобен феномен, дори невъзможно. В края на изпълнението публиката беше еуфорична, аплодисментите бяха трескави, а поклонът – бавен и искрен.

И споменавайки аплодисменти стигаме до, вероятно, любимия вокал на публиката – Рохелио Дъглас Джуниър. Както Лаванс Коули го направи преди две години, така и Рохелио разкри нови хоризонти с гласа си, за които не сме и подозирали. Великолепното му изпълнение на “Radioactive” на Imagine Dragons повлече със себе си цялата зала, която единодушно пригласяше в бриджа и припева. Рохелио беше много повече от певец – той беше шоумен, актьор и танцьор, както видяхме в изпълнението му на “Thriller” на Майкъл Джексън. Лунната походка и други емблематични движения на Краля хвърлиха публиката в мигновен екстаз.

За втори път на българска сцена с Postmodern Jukebox излезе и Аниса Лий, която създава ритъма единствено с краката си. Да гледаш Аниса на живо е истинско удоволствие – в движенията ѝ има някаква недостижима лекота, подчертана от пищните костюми, които сякаш всеки момент ще се скъсат на парчета от самата енергия на танца. Съвместните ѝ изпълнения под съпровода на баса и барабаните бяха директна препратка към едно друго време, когато от хилядите удари на токове по дървените дъски не е оставала и една прашинка прах.

PMJ не са просто музиканти. Те са цялостни артисти, които пеят, танцуват и влизат в роли – Хана, с течния си глас, беше сексапил. Дани беше закачливата мадам, на която се крепи цялата кабаре трупа, а Рохелио беше шоуто и танца – цяло представление събрано в един единствен изпълнител. И със закриването на концерта всички те танцуваха, флиртуваха помежду си и с публиката, обикаляха сцената и създаваха онази хаотична джазова атмосфера – съвсем жива, съвсем реална импровизация.

За два часа София се превърна в Ню Орлиънс, в Париж през двайсетте години и Ню Йорк през трийсетте. В последния половин час от концерта, Дани Армстронг отново представи музикантите поотделно, а те се разделиха с публиката с кратко соло и импровизация. Със сигурност обаче ще запомним едно – как звучи „Една българска роза“ в изпълнение на американски джаз пианист – един красив жест от Postmodern Jukebox на раздяла. Джаз фурията завърши поредната си успешна проява на българска земя с “Shake It Off” на Тейлър Суифт и запазената си марка – селфи с публиката. PMJ ще се върнат, в това съмнение няма. А дотогава не спирайте да танцувате, не спирайте да слушате и не спирайте да свирите. Защото всичко е джаз!

С подкрепата на BG Sound Stage


Автор: Димитър Рахталиев
Снимки: Димитър Панайотов 

Под Моста

е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to