Според най-честно използвания източник на информация от средностатистическия човек на планетата Земя  – Wikipedia, Средновековието обхваща немалкия период от десет века между V и XV век. Това с ранното и късното Средновековие няма да го взимаме предвид в този текст, все пак сме журналисти, тоест – тенденциозно подбираме факти, според това, което ни е необходимо. Някъде по-надолу ще намерим начин още и да ви призовем да излезете от най-близкия супермаркет с дванайсет стека тоалетна хартия, напът към вкъщи да танцувате голи ритуални танци за спасение и избавление, а след това да се барикадирате и да не излезете, докато не открием ваксина за COVID-19.

И ние живеем в смутни времена, но в следващите редове ще разгледаме образа на едно, струва ми се, доста смутно време – Средновековието, на малкия и големия екран.  Ще се фокусираме върху този образ, изграден единствено от продукциите на голямото кино и малкия екран (с големи възможности) от XX век. И то от последното десетилетие.

Избираме именно последното десетилетие, защото филмите, направени тогава поне изглеждат значително по-достоверни от ваната на Кийра Найтли в средата на палатковия лагер или перфектната прическа на Орландо Блум по време на битка, докато говори с думи, които просто никой не използва. В последното десетилетие сякаш киното, посветено на Средновековието се завръща към традицията на старите ленти – към разрошените коси и хората, които се потят. Но носи и нещо, което липсва в тях – неизбежност пред съдбата, обреченост и реализъм.

„Макбет“ (“Macbeth”, 2015)

„Макбет“ много силно прилича на танц. Сцените преливат една в друга, времето спира и започва. Това, което виждаме в момента следва ритъма на предишното и задава ритъма на предстоящото. Освен това сценарият на филма действително е Шекспировия оригинал, което го прави много труден за гледане, но и допълнително вълнуващ.

Светът на „Макбет“ е тъмен – мръсотията е истинска, светлината е малко, мъглите са гъсти, хората са изпити, а раните лесно се инфектират и причиняват смърт. В този филм сакаш няма радост, единствената радост идва от това колко визуално изпипан е той, от това как смесицата на цветът на мъглите и червените огнени пустощи носят мистериозност и магичественост, свръхестественост, насилие и страх.

„Кралят“ (“The King”, 2019)

Тимъти Шалумей стои в моето сърце още от „Призови ме с твоето име“ насам, няма и особени излгеди да го напусне с филми като „Кралят“. Лентата разказва за много неща, но акцентът пада върху нещо много характерно за Средновековието – задкулисието, манипулацията, предателството.

Макар светът на „Кралят“ да е не по-малко мрачен и оцапан с кръв от този на „Макбет“, тук се усеща наличие на душа, на емоция, на приятелство, на оранжево-розов изгрев сред бойното поле. Светлината на свещите и тук не е достатъчна, но в „Кралят“ дотолкова ни вълнуват предисториите на персонажите и какво предстои да се случи в обстановката на липса на избор, че почти забравяме колко добре всъщност е направен филма и колко истински са картините и звуците в него.

„Викинги“ (“Vikings”, 2013-)

В продължение на немалко години „Викинги“ еволюира и ни вълнува. За мен пикът на сериала е третият му сезон, когато психарията в него рисува красиви по своя си начин картини. След това, разбира се, в него има спад, но какво по-средновековно има от истории за отминали времена. „Викинги“ е мащабна продукция, която цели именно да бъде психарска, нестандартна, да носи насилие, да предава викингската култура.

„Викинги“ заслужава своето внимание, защото когато се появи през 2013 година беше нещо ново, беше различно, беше съблечено от гордост и клишираност. Сериалът достигна до онзи свой пиков трети сезон с методично разказване, с натрупване, с мистика, с наситеност на взаимотношенията и с мотивираност в действията. Освен това „Викинги“ не се притесняваше да отделя необходимото време за обяснението на малките елементи, които да го направят достоверен в нашите очи и да ни накарат да разбираме начина на живот на викингите.

„Кралицата на Шотландия“ (“Mary Queen of Scots”, 2018)

“Кралицата на Шотландия“ е онази необходима нежна нотка в този текст. Докато при „Макбет“, „Кралят“ и „Викинги“ насилието играе главна роля, в „Кралицата на Шотландия“ кръв почти няма. Тук раните се нанасят от една страна от съпрузи и приятели, на които неоправдано сме вярвали, а от друга страна – от братовчеди, които искат да отнемат трона ни.

„Кралицата за Шотландия“ разказва историята на две жени, разказва техните терзания, разказва за това, което не се вижда на пръв поглед. Представя както Мери Стюард, така и Елизабет I много по-емоционални от това, което историята ни казва. Мери не е онази жадна за власт жена, а жена, поставена в определени условия и действаща, според тях. Елизабет I пък не е непоколебимия владетел, способен да екзекутира братовчедка си, а доста по-ранима и мърда от тази ранимост. Освен това филмът е направен по точно онзи начин, който винаги съм си представяла това време – макар всичко да е бляскаво, все пак е покрито от прах и сажди.

Като заключение, според това, което виждаме в киното и на малкия екран, Средновековието е обилно полято с кръв и вино, хората се раждат и умират понякога незабелязани от никого, а забележат ли ги, това почти сигурно ще им донесе нещастие. Въпреки това Средновековието е времето на безстрашието, на смелостта, на поемането на големи отговорности, да предателствата, които ни правят по-силни и на любовта, която ни  кара да вършим странни неща. Мъглите са гъсти, в тях се крие нещастие, не е ясно дали след държа се появява слънце, но пък всичко това е безкрайно интересно за наблюдаване.