LIFE

Стефан Вълдобрев за живота и изкуствата на кръстопът

10.08.2020

Със Стефан Вълдобрев се срещнахме в един необичайно намръщен и дъждовен следобед. Откровено – не ми се искаше да провеждам интервю, а просто да поговорим. Да тръгнем от музиката, да направим завой към театъра и дебютната му „Книга за песните“, пък да видим накъде ще ни отведат думите. Между облаците, историите и творчеството в разнообразните му форми, времето се усмихна. Появиха се мокрите лъчи на колебливото слънце. Грееше и в мен. Защото понякога просто най-хубаво е да поговориш под дъжда.

Емилия Илиева: Как ви се случват нещата – концерти, премиери и цялата организация, в условията на извънредно епидемиологично положение?

Стефан Вълдобрев: През вечер съм някъде из страната – представям книгата или свирим с бандата. В общи линии – хем е приятно и зареждащо, хем е някакъв свръх-стрес именно заради епидемиологичното положение. Аз винаги оставам след събитие, разписвам се върху книгите, снимам се. Обаче и хората и аз в един момент забравяме, че ситуацията сега е по-различна. Отпускаме се някак си и после десетина дена треперя. Стресиращо е, без съмнение.

А предстоят още доста летни участия:  15 август на о-в Св. Анастасия, на 27 август е ежегодният ни голям Софийски концерт на Стадион “Юнак”, а на 29 август – Бургас, фестивалът “Rock and More”  на плажа.

Стефан Вълдобрев, Книга за песните

Е.И.: И понеже казах, че искам да проведем разговор, а не интервю, ще започна така: Как си, Стефане?

С.В.: Екстра! Имитирам, че всичко е както е било, въпреки че виждам, че не е. Имитираме, за да можем да се съхраним. На нас също ни се отрази затварянето вкъщи, но сме длъжни да не го показваме, защото работата ни се състои в обратното – да излъчваме радост и оптимизъм.

Е: И понеже през 2020 година всичко е тръгнало наопаки, а „времето лети все по-далеко“, чувстваш ли се на различни обороти? Твоето лично темпо какво е: по-скоро andante или allegro?

С.В.: Moderato е в момента положението. Ама няма лошо, защото преди беше presto prestissimo.

Е.И: А какво си припяваш напоследък? И как живее музиката в условия на протести и пандемия?

С.В.: Честно казано, нищо конкретно. Все още съм на вълна книгата. Пускаме трети тираж – специално издание, обмисляме вътре какво ще има, а то ще включва много интересни неща. Например QR код с връзка към моя сайт – stefanvaldobrev.com  Вътре хората ще могат да чуят репетиционни записи – как си говорим, как създаваме, самият процес как протича.

И щом приключа третото издание, мисля, че ще седна да си припявам доста неща. Защото докато писах книгата, си записвах много мелодии. Нови неща, които ми хрумваха, но веднага забравях, след като ги запечатам. Не им обръщах внимание, за да не се разконцентрирам, а сега вече трябва да започна да ги разпечатвам.

Е.И.: А това вдъхновение откъде дойде? Кое те окриляваше?

С.В.: Не може да се обясни откъде идва вдъхновението. Няма как. Седи си из въздуха и в един момент пристига.

Е.И.: Като заговорихме за „Книга за песните“ , няма как да не попитам, за какво се „пее“ и разказва в нея?

С.В.: В нея разказвам историите на 41 текста. Не на всяка песен, защото книгата би станала няколко тома (смее се). А като се замисля, имам повече от 350 написани песни. Спрях се на тези, защото са по-разпознаваеми, по-важни и знакови. Описвам как са се случили, какво ме е мотивирало, на какъв акъл съм бил, какво се е ставало с мен, с държавата, със света.

Разказвам прелюбопитни истории, разголвам се дотолкова, че чак ми е неудобно. Мисля, че за който е чел книгата, на концертите все едно излизам гол, по боксерки. И се надявам по-малко хора да са я чели, за да не се срамувам чак толкова много (смее се).

Стефан и Обичайните заподозрени

Е.И.: Значи вдъхновението все пак идват отвън, от неща, които ти се случват?

С.В..: Да, но ти не го усещаш с разума, свързано е по-скоро с интуицията и инстинктите.

Е.И.: Добре, но сме те гледали на театрална сцена, пеем с теб по концерти, а сега ще те четем. В кои води се чувстваш най-добре, най-свободен?

С.В.: То е едно и също, аз винаги го повтарям. Излизаш и имаш да разкажеш една история на хората, да ги развълнуваш. Да не ги оставиш безразлични. Дали ще го разкажеш с поезия, с рими, дали ще бъде чрез проза, или ще го направиш с тялото и лицето си, с гласа си, или с мелодия – няма никакво значение.

Е.И.: Значи няма съревнование между различните изкуства, живеещи в теб?

С.В.: Не. Напротив! Има допълване и слава Богу, че е така. Първо защото ако е само едно, би ми омръзнало. Аз съм такъв човек. И второ, това ме спасява от зацикляне. Когато задълбая някъде, мога да отида другаде и да направя нещо различно, да освежа предишното. Така че е само допълване и нищо повече.

Е.И..: А нещо липсва ли ти – от изкуството или в настоящата ситуация?

С.В.: Ами, липсва ми. Преди време като че ли имаше повече свобода за експериментиране. Сега матрицата е някак много по-организирана, по-разчертана. Всъщност на мен не ми липсва, защото си позволявам и продължавам да го правя, но виждам, че липсва на много хора наоколо, в контекста на младите изпълнители. И го усещам.

Е.И.: Мислиш ли, че има някаква конкретна причина, в която да се корени това?

С.В..: Извън тях е. Причината е в епохата, във времето и в консуматорската матрица, която е наложена в света. И човек трябва да се съобразява с нея, по друг начин не може. Ние може да си го позволим, защото сме от предишни години и така сме си постелили.

Е.И.: А какво гледаш, слушаш?

С.В.: Напоследък много малко. Само писах. Даже се усетих, че когато тръгвам с колата на път, никога не си пускам радио. Слушам си моите разсъждения и организирам мисли си. За телевизия да не говорим, от години наред не гледам.

Е.И.: Аз наскоро гледах вашия документално-музикален филм: „Лятото на обичайните заподозрени“ и ме остави с много слънчево настроение и със замечтана усмивка, с мисли за лято. Ти за какво мечтаеш?

С.В.: Ами гледай, мечтите може би са до някакво време. После идва едно такова отрезвяване. Мечтая си да продължа да правя това, което върша в момента и то да достига до повече хора, да е достатъчно смислено, да си запазя това почти детинско любопитство към света и това, което се случва и да намирам начин да го превръщам в изкуство. Мисля, че е това. Просто е, нищо бомбастично. Е, сега… Ако се появят 20-30 хубави роли в киното, защо не (смее се).

Е.И.: А планираш ли нещо такова?

С.В.: Аз не планирам отдавна нищо. Избягвам да планирам. Имам десетки намерения, ако се случат, много се радвам, но не ги планирам. Много се учудвам на хора, които от това лято си планират за другото лято почивката. Или някой ми се обажда в петък за участие в другия вторник. И аз казвам: Ама това е много далече, чакайте поне да стане неделя вечер и те: Ха-ха-ха.

Много често сутрин се събуждам и ако видя, че ми е свободен денят, се качвам на колата и я следвам – тя да потегли нанякъде, а аз по нея. И тя ме изненадва, тръгвам, отивам някъде. Ако замръкна, си взимам хотелска стая, преспивам, спирам на всеки ъгъл по пътя, гледам. Нося си един режисьорски стол в багажника, отварям си го, зяпам. Така че, да, не планирам.

Е.И.: Сега ще ти задам един сложен въпрос. В песента „Към“ пееш, че имаш осем тайни, а в „Холивуд“ искаш да ни кажеш „списъка на Стефан“. Можеш ли да направиш списък с осем тайни, които да ни усмихнат?

С.В.: Оле… Ами те затова са тайни, аз не ги казвам. Как ще останат тайни, ако ги кажа сега? (подсмихва се). Истината е, че „осем тайни“ просто ми звучеше добре за изпяване, започва с гласна, нищо повече.

Е.И.: И като ги обърнеш става безкрайност…

С.В.: А, ЕТО! Това не съм го мислил, но да, така е. Така че тайната е, че нищо не се крие зад тази цифра. Иначе осем тайни. Първата е, че въпреки, че изглеждам много активен човек, съм страшно мързелив. И ако няма краен срок за нещо, никога няма да го свърша. Януари месец пуснах датата 19 май, на която да има концерт и премиера на „Книга за песните“.

Да, но януари месец нямах написана една буква от тази книга. Нищо нямах. И го пуснах, за да мога да се мобилизирам и да я напиша най-накрая. Ето това е една тайна. Тя е равна на седем, значи трябва още една да измисля.

Е.И.: Твоята тайна за усмихване?

С.В.: Много обичам да пуша пури от време на време. Това е тайна, която крия, защото изглежда по някакъв снобски начин. А причината е, че когато бях малък първото  нещо, което пропуших, не бяха цигари, бяха пури. 

Татко работеше в Куба и донесе индустриално количество пури и аз гледах стари вестници с Фидел Кастро и Че Гевара и исках да бъда революционер, а нямах нито шапка, нито брада, но пък имах пури. За мен това беше единственото, за да бъда революционер. Сега, като станах голям, видях, че пурата има и едно друго значение, тузарското. А за мен не е така и затова се крия. И съм някакъв таен, скришен революционер.

Е.И.: Стигна ли до Куба?

С.В.: Не, а ми е голяма мечта. Ето, трета тайна. За първи път казвам три от тях, за останалите пет не мога да се сетя.

Е.И.: Още една препратка към твоя песен. Къде, как и в какво откриваш своя „Рай“?

С.В.: Ами ето, в тази история, която ти разказах за тръгването и природата на България. Аз изпитвам почти еротична наслада от тази красота! Това е райско място. Бил съм на стотици места в света, толкова красота, събрана на толкова малко място, никъде не съм виждал.

Е.И..: Значи това си остава твоето място за изследване?

С.В.: Да и си мисля, че всичко съм видял. Мисля си, че няма път, по който да не съм минал в България. И винаги се оказва, че има нещо неоткрито. В момента, в който свърши карантината и забраната за пътуване, буквално на следващия ден се качих и тръгнах. И ме питаха: И сега, къде те заведе колата? И им казвам: Заведе ме на юг.

Вътрешно си мислих, че искам да отида към Рилския манастир, защото всяка година ходя. Обаче беше толкова хубаво слънце, синьо небе, а аз пък два месеца не бях виждал слънцето, защото бях затворен. И тръгнах на юг, виждам отбивката за Рилския манастир, ама така вътрешно се съпротивлявам, защото в планината е много сенчесто. И си казах: Не, не. Искам да следвам слънцето. И така следвах слънцето, че в един момент видях Гърция и спрях.

Гледам границата, а нямах в себе си подходящи документи и обърнах колата. И точно преди София, преди да се прибера, виждам Перник и Брезник. Спомних си, че там имаше един манастир в околността, за който четох. Я, да отида да го видя и се озовах в Гигинския манастир. Исках отдавна да го видя. После  пък обиколих цялата област и се оказа, че не съм бил там. И си казвам: Ето, има място, което не съм видял.

Е.И.: И си странстваш сам?

С.В.: Да, обичам сам. Китарата си е с мен, пък и стола…

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия ИлиеваЛитературна разходка с Александър Шпатов в един град с много истории22.06.2020

Още от Под Моста

Анна-Мария ПоповаУчилищата на бъдещето – с мисъл за устойчиво развитиеОбразование