„Страж“ – една съвременна Антигона в Афганистан

“Аз съм жена в мъжкия им свят и те нямат понятие как да постъпят.”


След дълга битка насред афганистанската пустиня американските войници сварват жена, която им отправя странна молба. Низам е дошла пред американска военна база в Кандахар, за да прибере едно от телата на загиналите в нощната атака. Тя твърди, че Юсуф, наричан още Принца на планините и предводител на талибаните, е неин брат. А тя е дошла там, за да му осигури погребението, което заслужава. Но коя всъщност е Низам, каква е тя? Как сама жена е успяла да прекоси такова далечно разстояние, минавайки през планински вериги и то в инвалиден стол? Дали е опечалената сестра, за която се представя, или пратеник на талибаните – „черна вдовица“. Или пък една съвременна Антигона?

Денят навън е в тъмен оттенък на сивото. Небето е облачно, ниско: няма и следа от слънцето. База Тарсандан се спотайва в сянката на планините.

Джойдийп Рой-Батачаря пише роман за няколко дена от една война, продължила над 10 години – войната в Афганистан. През очите и сърцата на седем разказвачи виждаме една и съща история. До последните редове ми се струваше, че романът ще остане с отворен край. През всяка една от тези близо 400 страници читателят си задава много въпроси. Кои са лошите и кои добрите по време на война? Кой печели и кой губи? Възможна ли е въобще печалбата? Има ли право един човек да отнеме живота на друг? Докъде е способна да стигне една жена от любов?

Основният двигател е силата на Низам, осмелила се да се опълчи на всички и всичко. Нея не я сломяват палещото слънце, пясъчната буря, нощният студ, лешоядите, планините или американските войниците. Решена да изпълни родовия си и най-вече човешки дълг, Низам се противопоставя на пречките с цената на живота си.

Променил съм се толкова много, че никой не би предположил, че това е възможно. Та нали бях убеден, че никога няма да се променя, погледнете ме сега: аз съм непознат за себе си. Носител на смъртта. Очите ми се затварят, но сънят не идва.

Интересни са образите и на войниците. Низам е центърът, около който те кръжат. Нейното присъствие ги обърква, разгневява, отчайва или очовечава. Тя влияе на всеки един от тях, макар и косвено. На циничния Джаксън, преводача Масуд, лейтенант Том Елисън, Гарсия и доктора. Всеки един от тях е видял повече смърт, отколкото може да понесе. Задават си въпроси за смисъла на войната, бягат в мислите си далеч от Афганистан. Създават приятелства, губят другари, копнеят за любимите си, но най-вече оцеляват. Ден след ден, битка след битка.

Ти не умееш да цениш красивото в живота. Виждаш мъглата, която се спуска, и мислиш единствено за убийства. Аз виждам същото и си мисля, че прилича на сън. Това е разликата между нас.

Това е не е военен роман, но е роман за войната. За абсурдността, ненужността, болката, смъртта, отчаянието, депресията. Но също така и за силата на духа, любовта, състраданието и надеждата.

Не вярвам, че войната разрешава всичко, Ник, а тези войни са като зейнали рани. Те ни лишават от животоподдържащата кръв.

Елис Eмин
на 21 години, студент по “Журналистика” в Софийския университет. Най-важното нещо в живота и са книгите и именно затова, след стажа си при нас, се превърна в най-сериозния ни автор за всичко свързано с литература.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to