Светлана Алексиевич – пробивът в тоталната тишина

18.09.2016

aleksievich-svetlana1

Да се целиш да постигнеш невъзможното е предварително постижение. Да се опиташ да събудиш ужаса, за да постигнеш безкрайния мир в съзнанието на хората, е изпитание. Да успееш да запишеш името си в историята до имената на истинските герои е лична признателност. Светлана Алексиевич израства в Беларус в семейство на баща беларусин и майка украинка. Журналист по призвание. През 1983 написва своята книга-шедьовър „Войната не е с лице на жена”, с която оставя своя отпечатък в качествената журналистика. Алексиевич е първият журналист, накарал жените на фронта да проговорят. Тя прави първия пробив в тоталната тишина.

„Войната не е с лице на жена” събира в себе си разказите на обикновени жени участнички във Великата отечествена война. В този ужас жената не е само майка, домакиня и добра съпруга. Тя става войник. Защитник на родната земя. Интервюирани са от 700 до около 1000 момичета. Чрез разказите си те преживяват войната отново. Не съществува военна специалност, в която жената не взема участие. Санитарни инструкторки, снайперистки, лекари, свързочнички, партизанки, кавалеристки, моряци, готвачки, хлебопекарки, сапьорки, пилоти, пехотинки, шофьорки, танкистки, реднички в полеви отряди „баня-пералня”… Момичета на юношеска възраст.

full_svvoina_01Младостта за тях започва с войната. На фронта жените се разделят с женските си навици. Постригват дългите си коси. Обличат войнишката униформа. По нищо не се различават от мъжете. Казват, че омразата им към тях била голяма. След войната повечето от тях не говорели за участието си в Победата. Някои жени останали без дом. Други се върнали без крак, без ръка. Не успявали да забременеят. Не искат да си спомнят, защото спомените сами идват в сънищата им. Делят съществуването си на преди и след войната. Тя ги белязала за цял живот.

„Последните свидетели” е сбор от истории на хора, които са били деца в онова страшно време. Разликата в техните спомени и тези на възрастните е голяма. Детската памет запечатва най-трагичните моменти. Войната не пощадява чистото им съзнание. Тя ги оставя сираци.

Разказите са на деца от тригодишна до дванадесетгодишна възраст. Най-ярко помнят глада. Как майка им заделяла последния сухар. Братчето, което от глад изръбало ълъла на печката. Облизването на тенджерата. Сварените кожуси и камшици, миришещи на месо. Но народът не осверепял. Помагали си. Особено загрижени били за децата. Хранели ги, обличали ги. Кой с каквото можел помагал. В съзнанието им е запечатан образът на войниците. Децата ги наричали „татковците”. Възхищавали им се.

Повечето обаче останали сираци. Дълги години след войната някои от тях намират свои близки. Повечето не помнят имената си. Сънищата им запазват спомена за войната до днес. Съдбите на децата от различните държави, участвали във военните действия, са сходни. Втората световна война еднакво осакатява детското съзнание. И днес е трудно да говорят. Годините отминават. Споменът за войната остава.

„Войната не е с лице на жена” и „Последните свидетели” изобразяват двете лица на войната. От една страна, смъртта, загубата, трагедията на човешкия живот, мизерията и глада, унищожението, самозащитата, осиротяването, разбития детски свят, безнадеждното бъдеще, скръбта, мътните сълзи, загубената младост, безсънните нощи, страха… Безброй са нежеланите последствия, които войната носи със себе си. От друга страна, тези две книги разбулиха едно друго лице. Един друг поглед. Различни човешки съзнания, обединени от общата трагедия. Те представиха смелостта, безграничността на силите в границите на собствените възможности, търпимостта, приятелството, любовта, обичта към дома и близките, отдадеността, геройството, обединението, възпитанието на родолюбци, детското любопитство, чистото съзнание, подвизите по детски, майката като идеализиран образ…

swetlana_alexijewitsch_2013

Книги от този род сами говорят за себе си. Те са отпечатък. Преходната връзка между миналото и настоящето. Книжните паметници. Тяхната цел е осъществена. Да пренесат спомена в новото време. „Войната не е с лице на жена” и „Последните свидетели” разкриват неразкритите тайни. Изплакват непролетите сълзи. Разказват неразказаното. Осъществават неосъщественото. Да се говори. За тях.

Днес Русия не е същата. Започнаха процеси на промяна, които ще отнемат десетилетия. Точно тук се появява и смисълът на книгите като „Войната не е с лице на жена” и „Последните свидетели”. Те съществуват, за да се учим от грешките си в миналото, да анализираме настоящето, за да прогнозираме бъдещето. Защото няма разумен народ, който желае война. И тя никога няма да бъде с лицето на жена…

Автор: Мадлен Илиева

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Ивана Хиткова„За бавното живеене и насладата от живота“ – светът през погледа на Светлозар Желев12.05.2020

Още от Под Моста

Калоян ГуглевИзкуството в дигиталната епоха. Как артистът живее от него?LIFE