Литература

Татяна Стоянова и Милена Спириева за любовта и времето чрез поезия

14.01.2019
Заедно в час

Татяна Стоянова и Милена Спириева са две от победителките в конкурса за ръкописи на дебютна книга на издателствата „АРС“ и „Scribens“ през 2017 в направление Поезия. В резултат се появяват техните стихосбирки „Когато темата бяга от времето“ (АРС, 2018) на Милена и „Под клепачите“ (АРС, 2018) на Татяна.

Срещнахме се с момичетата, за да си поговорим за мечтите, стремежите, книгоиздаването, животът като поезия и поезията като част от живота.

Татяна Стоянова е родена във Варна на 23 август 1989г. Понастоящем живее в София и работи за интернационална компания. Корицата на „Под клепачите“ е дело на Гергана Алексиева, а премиерата беше на 15 октомври 2018г. в „Хралупата“. А сега малко повече подробности за Татяна и нейната дебютна стихосбирка.

Никол Панкова: Разкажи ни с какво се занимаваш в момента и какви са твоите мечти?

Татяна: В момента работя в международна фирма като Координатор продажби. Що се отнася до мечтите-гледам да внимавам, когато мечтая. Мечтите са нож с две остриета – белязват и когато се сбъдват, и когато не се. Най-често мечтая за още написани книги, сторени добрини и непрекъснат порив да преоткривам себе си и хората. Отдавна съм разбрала, че светът не предлага щастие наготово, затова трябва сам да го създадеш. Най-голямата ми мечта и стремеж е щастието – тук и сега. И в сърцето.

НП: Можеш ли да се опишеш с три думи?

ТС: Любов. Вълни. Многоточие.

НП: Какво се крие под твоите клепачи и защо избра точно това заглавие?

ТС: Крие се хаос, от който често искам да избягам, но и понякога да прегърна силно. Крият се очи, забили поглед навътре в мен. „Под клепачите” има една постоянна игра на криеница със себе си и с всичко почувствано, с всичко онова, което изглежда невъзможно да бъде твое до краен предел, до последен пулс.

След известни колебания относно това как да нарека книгата, мисля че накрая заглавието избра мен и настоя да остане. „Под клепачите” обрисува вътрешния свят на едни оголени намерения за съществуване без премигвания заради страха, че ще го изпуснеш, за да му се случиш.

НП: Има ли друго изкуство, освен литературата, в което да се търсиш и откриваш?

ТС: Преди малко повече от година започнах да танцувам в RiO Dance Home Sofia. Истинска магия откривам в това да изразяваш себе си чрез танца. Това е една цяла нова вселена за мен, в която непрекъснато научавам още и още за симбиозата между тялото и душата.

Танцът е начин на мислене. Той е история, пречупена през собствената ти призма, която разказваш без думи. Несравнима емоция, с която подхранваш сетивата си. Обмен на енергия с другите около теб. И чиста проба свобода.

НП: Лесно ли се пише за любов? Кое те вдъхновява повече – положителните или отрицателните емоции?

ТС: Бих казала, че се пише лесно за любовта, когато ти самият си любов – независимо дали споделена или не. Винаги съм вярвала, че това отличава хората един от друг – способността им да обичат истински нещо или някого. Когато цялото ти същество крещи, че искаш да обичаш, да бъдеш обичан или обратното – повече да нямаш сили за това, идва и поезията като твой най-добър приятел, който чете мислите ти. И не те съди.

Много по-често са ме вдъхновявали отрицателните емоции, защото те се внедряват така силно в клетките ми, че изпитвам необходимостта да ги превърна в изкуство. Когато съм щастлива, нямам време за поезия. Болката е основният генератор на креативността. Не искам да бягам от нея. Няма смисъл да бягам от нея. Смисълът е в това да я храносмилаш чрез думите и само най-смелите от тях да оцелеят. А след тях и ти самият.

НП: Как се справяш с отрицателните? Какво те мотивира да не се отказваш?

ТС: Вдишвам дълбоко. В дълбокото съм. Трябва да го издишам. Искам да го издишам. Издишвам го. Повтарям си, че този миг някога ще бъде само спомен. И след малко вече е такъв. Мотивация откривам в любовта на близките ми и шанса, който Бог ми дава да ме има и днес.

НП: Имаше ли момент преди издаването на стихосбирката, в който си каза, че не си заслужава и просто искаш да оставиш всичко?

ТС: Бях дала последен шанс на ръкописа ми да се превърне в книга, когато кандидатствах в конкурса за дебютна книга на издателствата APC и Scribens в края на 2017-та. Когато ми се обадиха да ми съобщят, че аз съм една от избраните да издаде книга, осъзнах колко е ценно това някой да ти повярва повече, отколкото ти самият си вярваш.

Имаше трудности и по време на „раждането”, и по време на реализирането на книгата. Сега, когато гледам назад към тези моменти, знам, че те са били точно толкова нужни на нея и на мен, за да е това, което е днес „Под клепачите”. Отказването е лесен избор, но аз искам точно обратното – да ми е трудно в името на промяната.

НП: Кои български и световни автори смяташ, че са достоен пример за тези, които още се учат?

ТС: Има много автори, които са великолепен пример за вдъхновение и любов към думите. Сред тях са: Габриел Гарсиа Маркес, Пабло Неруда, Жак Превер, както и Аксиния Михайлова, Димана Йорданова, Елин Рахнев, Георги Господинов и др.

Никол П: Сподели ни кое е най-скъпото за теб стихотворение от “Под клепачите” за финал.

ТС: Едно стихотворение, което написах на един дъх. Посветено е на най-постоянните ни врагове- страховете:

В ТВОЯТА ЦЪРКВА

коленичѝ пред страховете си

измий им краката

целуни ги

после ги обуй

в най-любимия си чифт обувки

и им прошепни

да бягат надалеч

толкова далеч

че когато се изправиш отново

да няма и помен

от болката в коленете

Милена Спириева е родена в Гоце Делчев през 1996г. Понастоящем учи „Право“ в УНСС и живее в София. На 25 април 2018г. в „Хралупата“ се проведе премиерата на „Когато темата бяга от времето“. Редактори на стихосбирката са Валентин Дишев и Тома Марков. Ето какво ни сподели Милена за себе си и своята книга.

Ивана Хиткова: Винаги ли темата бяга от времето? Кои са темите и времената, които те вдъхновяват?

Милена Спириева: Зависи за кое време говорим. Ако говорим за времето навън – нека бягаме от него по-често. Според мен това са ненужни разговори. Времето вътре в човека и отвъд часовника е това, което ме вълнува. Търсенето му и опита ми за откриване на мен самата е това, което ме вдъхновява.

ИХ: Кога започна да се интересуваш от литература?

МС: Интересувам се откакто се помня. Учителите ми имат голям принос, за което съм им благодарна.

ИХ: Имаш ли любима книга или автор?

МС: Много са, но книгата (по-скоро цяла поредица), която наистина промени възгледите ми относно живота е „Тъмната кула“ на Стивън Кинг. Препоръчвам. Друга такава книга е „Физика на тъгата“ от Георги Господинов.

ИХ: Смяташ ли, че човек може да се издържа с писане?

МС: Категорично не.

ИХ: Съществува ли справедливостта в днешно време? Като бъдещ юрист намираш ли я в закона?

МС: Съществува единствено в сърцата на тези, които я търсят. В обективната реалност ми е все по-трудно да я открия, макар и през призмата на закона.

ИХ: Каква е допирната точка между правото и литературата и има ли изобщо такава?

МС: Литературата и правото са две успоредни прави – не се пресичат. Литературата е всичко това, което правото не е. Емоция, емоция, емоция. Обичам я. А колкото до правото – изключително интересна наука за мен.

ИХ: Какво беше за теб издаването на твоята книга?

МС: Сбъдване на детската ми мечта, колкото и тривиално да звучи. Неслучайно плаках като дете на премиерата. С една дума – щастие.

ИХ: И за финал, едно стихотворение, което не е включено в настоящата стихосбирка, но (като почитател на Милена) се надявам да стане повод за следваща.

Сто

От чувства, човеко, не стават хербарии,

не става и песен, не става и звук.

От чувства ще стане ли чудо?

Едва ли.

Но с чувствата знам, че съм Аз.

Че съм тук.

От чувства, човеко, не се подмладява

оглеждам се в тях и се питам – „защо“?

Защо деветнайсет брои календара,

а чувствата шепнат:

Честити ти сто!“


Разговорите проведоха Никол Панкова и Ивана Хиткова.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия НайденоваПоезия отвъд границите - интервю с Диляна Христова21.07.2017

Още от Под Моста

Емилия НайденоваИнтервю с Ейлиш ни Гуивна, автор на „Литературен обяд и други разкази“Литература