Тайнствените послания зад народното творчество от Анатол Анчев

03.08.2018

Поглед върху „Юнгиански подход към българския фолклор”, книга от Анатол Анчев

Фолклорът е едно от нещата, с които почти всеки народ се слави и гордее. Дори в модерната епоха, в която живеем, редица елементи от народното творчество успяват съвсем достойно да се впишат във всички съвременни течения на изкуството. Без значение дали в автентична или по-обновена форма, наследството от предците носи особени дух и заряд, които събуждат специфични топли пориви в мнозина.

Ако трябва да опишем родния фолклор само с една дума, то това със сигурност би било прилагателното „богат”. Като държава с история, чиито корени стигат до най-дълбокото минало на човечеството, и през чиято територия са минали толкова много други народи, България може да се похвали с изключително разнообразно народно творчество. Доста съседни народи и култури припознават мотиви от техни песни в нашите. Ние, от своя страна, също хвърляме погледи към близките държави и тяхното народно творчество и често поддържаме позиции от сорта „Ама то това си е напълно наше”; „Ох, тези, пак ни окрадоха”; и т.н

Подобни разправии – кое от къде и кой точно тръгва, макар и често срещани и нормални за нивото на масовия човек, имат няколко неблагоприятни последствия. Първото е, че сред доста от индивидите в обществото ни, което и без това е разединено по всякакви въпроси (къде важни, къде въобще – не), се вкарва още негативна енергия, която засилва крайните позиции и отношение към другите. Второто, което е още по-важно е, че докато фокусът на повечето диалози е върху темата „откъде произлиза това”, се губи ценната възможност да бъде обсъждано и какво представлява в същината си и какво символизира.

И така, докато хората си блъскат главата над въпроса за оригиналния произход и се въртят в кръг (Ха! Защо ли?!), хабят ценен потенциал, който може да бъде мобилизиран в това да се разсъждава и осмисля самата есенция на фолклора, като засегнати от него тематики. Още повече, колкото повече дерзаем в това да определим началото, толкова по-малко се сещаме дори да задълбаем в това, което е закодирано.

Като страстен любител на родния фолклор съм наблюдавал много негови проявления през различни призми. Например – през тази на конкретното историческо време, в което е писано даденото произведение. Или пък през съпътстващата политическа ситуация на съответното време. Случвало ми се е да разглеждам народна песен спрямо характерните културни особености и традиции на прилежащия ѝ географски район.

Но една от най-феноменалните срещи с българския фолклор имах през „очите” и най-вече инструментариума на аналитичната психология.

Още когато на любимият ми рафт за психология в една книжарница, мярнах книгата „Юнгиански подход към българския фолклор”, се изпълних с любопитство. Може да се каже, че бях втрещен и изненадан, че такова нещо въобще има. Трудът, който е малък като обем (само 205 стр.) е дело на Анатол Анчев, професор в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей и е част от поредицата „К. Г. Юнг и последователи”.

Интересното относно мащабното изследване на Анатол Анчев, който също е и доктор на филологическите науки, е че е представено на изключително достъпен език, дори за тези, които не са специалисти в науката психология. Авторът предлага обяснения и прави множество паралелни връзки с други автори, като пояснява всеки използван термин, който на пръв поглед изглежда непонятен. Това прави книгата достъпна за асимилиране от почти всеки читател. Единственото, което, обаче ще е крайно необходимо на всеки, който дръзне проучи творбата е максимално много потъване и вглъбяване в нея, тъй като все пак тук говорим за едно тотално и справедливо „обезкостяване” на множество познати и непознати фолклорни произведения.

Сред сериозните преимущества на книгата е това, че тя не просто предлага качествен анализ на редица популярни народни творби и символи, но и отчасти обучава четящия как самият той да използва инструментите на аналитичната психология, за да може да ги прилага, наблюдавайки и произведения, които иначе не са засегнати.

Анатол Анчев разглежда не само народните песни. В изследването му са засегнати гатанките, пословиците, вицовете и приказките.

Оказва се, че юнгианските методи за опознаване на човешката психика са доста ползотворни за разшифроване на темите, лежащи в българския фолклор. Две от тях са особено силни и широко разпространени – лудостта и страхът. Изглежда това са въпросите, които най-сериозно са занимавали нашите предци от край време.

Търсейки архетипите в различни творби, авторът предлага много интересни концепции. Като например тази, че битовите, личностните и психологическите проблеми се предават от поколение на поколение, и че задачата на всеки човек, който продължава родът си е да се пребори с тях. Да прекъсне веригата, така, че да не ги предаде на тези след него.

Интригуващ е също и анализът на всеизвестната „И стените имат уши”. Един от изводите на авторът е, че пословицата, символизира страхът на мъжа от това да покаже и съответно да се изправи и пребори собствените си комплекси и личностни особености.

Специално внимание в книгата е обърнато на това какво символизират мечката, конят, гроздето, гората и др. отделни традиционни аспекти, част от безброй помнени и незапомнени  творби.

Прочитайки книгата, освен, че неимоверно много се обогатих, относно безброй теми от всякакъв характер, осъзнах и защо всъщност родният фолклор е толкова тежко напоен с емоции и защо въздейства винаги толкова силно. Оказва се, че той отразява човешките борби с редица екзистенциални въпроси и тревоги. Една от най-известните концепции на Юнг за анимата и анимуса (символизиращи женската страна в мъжа и съответно мъжката страна от всяка жена), също намира приложение при тълкуванието на народното творчество. Редица наши автентични песни, като например тази за свещеникът, сменил вярата си от любов към хубава мохамеданка, показват точно пътя на личността към създаването на уникална идентичност, минаващ през безброй катарзиси и трансформации.

Преди прочита на книгата, ценях фолклорът ни заради това, че наистина ми харесва като звучене и най-вече от любов към родината, но сега мога да го оценя още повече. И причината за това е в дълбоките смисъл и познание за човешката душа и тежкия и житейски път. Интересното относно предците ни е, че са имали чисто интуитивно усещане относно живота.

Много исторически извори, дело на тогавашни недоброжелатели на българите от едно време ги изкарват неграмотни и дори ограничени интелектуално хора. Един по-сериозен поглед над пословиците ни показва точно обратното. Показва едно напипване на житейските истини, което обаче е представено по лек, простичък и невероятно достъпен начин чрез поговорките и пословиците.

В епоха, в която ни заливат мъдри сентенции и идеологии от всяка точка на планетата, понякога забравяме да се вгледаме и в това, с което разполагаме като народно наследство. Да, може и да не блестим с много величави философски имена и школи, но в самото народно творчество – устно и писмено има немалко ценно познание, което да ни е от полза в различните бури на съвремието. Защото изкуството е най-безценното богатство, което сме получили от тези преди нас.

И което ще оставим и предадем нататък.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия Илиева„Катафалка, два носорога“ от Петър Крумов27.11.2017

Още от Под Моста

Боян СимеоновКак отидох в Исландия с палатка, но спах в колатаLIFE