След постигнатото политическо равноправие по време на Първата вълна на феминизма (нач. на ХХ в.), подобни социални недоволства биват заглушени от войните и логичните социални роли, които се очакват и от двата пола.
Краят на Втората световна война в САЩ поставя жената в ролята на домакиня и възстановител на демографския баланс в страната. Американското общество се радва на безпрецедентен икономически растеж, бейби бум, миграция към семейно-ориентирани предградия в големите градове и култ към хармоничните бракове с ясно обособена семейна йерархия.
Този модел на поствоенното семейство е добре пропагандиран и от медиите по това време – телевизионните екрани радват аудиторията си с предавания като „Татко знае най-добре” и „Остави го на Бобъра”, които ситуират „правилните” семейни роли и поведение у дома.
Времето обаче изисква повече и докато добре облечени дами с посредствена външност бутат колички в спокойните предградия, напрежението в американското общество нараства. През 60-те войната във Виетнам, расовата дискриминация, сексуалната революция, чарът на новите наркотици и отказът от Американската мечта зачеват хипи- и контракултурни движения, в които се включват и феминистките като алтернативна социална клика.
Акциите им до голяма степен бележат началото си с протестите срещу конкурса Мис Америка в Атлантик Сити през 68-а и 69-а, когато група от около 400 активистки организират масово изхвърляне на символични „женски” продукти като изкуствени мигли, четки, гримове, високи токчета и други подобни в кофи за боклук на крайбрежната улица. Те също така успешно разгъват голям банер с надпис „Освобождение на жените“ в конкурсната зала, като така успяват да привлекат вниманието на медиите към своя манифест и твърденията, че подобни форуми имат за цел да превърнат жената в обект, контролиран от американския патриархат, който държи тяхното място да бъде у дома или в най-добрия случай на нископлатени работни места.
Всъщност поради факта, че втората вълна на феминизма надига глас заедно с толкова много социални движения по това време, тя лесно бива маргинализирана и омаловажена на фона на „Черна сила” или усилията да се сложи край на войната във Виетнам.
Това е и причината защитниците на феминизма по това време да се причисляват към възхода на Новата левица и неомарксистките движения през 60-те и 70-те, които се развиват и в Германия и Франция. В лявата политика по това време стоят въпроси като правата на хомосексуалистите, абортите, ролята на половете, както и наркотиците, за разлика от по-ранните леви или марксистки движения, които са фокусирани предимно върху труда, профсъюзните организации и въпросите за социалната класа.
Епохата се отразява в изкуството. През 60-те на бял свят се появяват попартът, психеделичната музика, музикалната инвазия във Великобритания. Появяват се нови концепции във визуалното изкуство, с тях и един по-особен жанр, който съчетава изпълнението с провокацията.
“Cut piece” („Отрежи парче”) – Йоко Оно (1964)
Две години преди да срещне Джон Ленън в Лондон Йоко Оно е един от малкото артисти, които се занимават с концептуално изкуство и новия жанр на пърформанса. През 1964 година в Арт център „Согецу” в Токио, тя застава на сцената с най-хубавите си дрехи и ножица. Призивът към публиката е прост, но разрушителен: „Режи”. Всеки е свободен да отнеме колкото желае от роклята й без никакво съпротивление. И докато през 64-та публиката е по-скоро плаха, през 1965 година в „Карнеги Хол”, Лондон, заразителната агресия в залата я оставя без дрехи. Нейното бездействие се превръща в символ на женската пасивност и уязвимост, която възбужда в публиката желание за насилие и унищожение.
От края на 60-те до началото на 80-те подобни акции и пърформанси стават все по-разпространени. Жените артисти се заиграват с някои основни табута като менструацията, очакванията за външност, бременността и остаряването.
“Menstruation wait” („В очакване на менструацията“) – Лесли Лабовиц (1971)
“Menstruation wait” е част от поредица акции на Лесли Лабовиц (родом от САЩ) в Германия през 1971 и 1972 година. Целта на този пърформанс е да се развенчае социалното табу, срамът и секретността около това „уникално женско преживяване”, както тя описва женската менструация. Лабовиц прекарва цял един месечен цикъл (28 дни) в достъпно публично пространство, където всеки може да я посети денонощно. По време на „очакването”, тя запознава публиката с физиологичното състояние на жената, физическите и емоционални ефекти, които усеща по време на този период, така че да развенчае напълно табуто около този напълно естествен човешки процес.
Make Up – Make Down („С грим – без грим”) – Саня Ивекович (1976)
Ивекович завършва Академията за изящни изкуства в Загреб през 1971 г., по време на периода, известен като „Хърватската пролет“, когато много артисти се освобождават от институционалните среди на комунизма и отхвърят доминацията на общоприетото изкуство. Всъщност именно тя е първият артист в бившата югославска република, който се идентифицира като феминист с пояснението, че това е „жест на неподчинение към комунистическия режим, който третира феминизма като буржоазен внос от Запада”.
В работите й най-вече доминира мотивът за натиска, наложен над жените, които трябва на всяка цена да съответстват на обичайните представи за красота, да покриват очакванията и стереотипите, свързани с женския пол.
Документираният на лента пърформанс „Make Up – Make Down“ е свързан именно с развенчаването на клишираните представи за женската красота. В него Ивекович изпълнява познатия процес на поставяне на грим, но с необичайно забавени движения, превръщайки обикновения акт във фетишистки ритуал. Видеото показва ръцете й в близък план, докато тя изпробва върху себе си различни козметични продукти. Лицето й е извън кадър, за да може Ивекович да бъде представител на всички жени, от които се очаква да се вместят в съвършения образ на женствеността, изграден от модата, телевизионния екран или лъскавите страници на списанията.
„Change. Mein Problem ist das Problem der Frau“ („Промяна. Моят проблем е проблем на жената”) – Ева Партум (1979)
Ева Партум е един от пионерите на концептуално изкуство в Полша със значително влияние върху развитието на феминисткото изкуство и пърформанса от самото им начало. Благодарение на уникалната си позиция в полския нео-авангард, доминиран по това време от мъже, тя насочва публичното внимание към проблемите на жената и през 70-те често се появява гола пред публиката си.
По време на пърформанса „Mein Problem ist das Problem der Frau“, Партум лежи гола на пиедестал, докато едната половина на тялото й е застарена от гримьори. По време на процеса тя говори за образа на жените в обществото, традиционните идеали за красота и грозното остаряване, за което никой не говори. След два часа, когато гримьорите приключват с преобразяването, Партум се самообявява за произведение на изкуството. Според нея това обединение е необходимо, за да могат наложеният модел за красота и табуто на старостта да се срещнат в едно и също тяло.
„Integrations in water” – „Интеграции във вода” (1982)
Дженифър Хакшоу и Мария Луиза Гонсалес от Венецуела работят като екип между 1978-1986 под името Yeni & Nan (Йени и Нан). Те използват полароидни фотографии, инсталации и пърформанс за целите на своите артистични акции, обединени под мотото „тялото като природа“. За тяхната работа е от съществено значение завръщането към корените, процесите на метаморфоза и циклите на живота, чрез които „едно тяло се превръща в тялото на света“.
В „Интеграции във вода” Йени и Нан са облечени в черно. Те влизат в голям прозрачен плик, пълен с вода, който напомня на амниотичната торбичка в матката, където ембрионът се развива преди раждането. Преди да влязат вътре, двете си помагат взаимно, за да съблекат черните дрехи и да влязат в еластичната материя на сака. След като остават вътре за известно време, те скъсват мембраната в знак на символично (пре)раждане. Пърформансът има за цел да покаже двойствената природа на жената – от една страна, като бебе, излязло от утробата на майката, от друга – като майка, дала живот на детето си.
Тези примери в най-добрия случай очертават бегла картина на времето, познато като Втора вълна на феминизма, когато на дневен ред са репродуктивните права на жената, табутата около нейната сексуалност и природа, несправедливостта по отношение на заплащането и въобще очакванията, които обществото има към нейната външност и социално поведение. В САЩ и Западна Европа изследователите разполагат Втората вълна между 1960 и 1990 година, въпреки че подобно ограничение е спорно, тъй като същите въпроси продължават да разпалват социално недоволство и до днес.
Периодът, който теоритиците и изследователи определят като Трета вълна (или Нео-феминизъм), следва от 1990 година до днес. Той до голяма степен се свързва с реакциите на жените срещу недоволството от Втората вълна и именно това е причината за появата на така наречения „радикален феминизъм”. Гневът и неразбирането, което голяма част от защитниците на женски права срещат по време на своите демонстрации, кара много от тях да използват също толкова гневни и ядосани начини за изрязяване на идеите си.
По време на Третата вълна сериозно се намесват проблемите, свързани с проституцията, експлоатацията на жените в порноиндустрията, правата на гей жените, тяхното място в обществото, както и мястото на жените от различна раса и етнос, обобщено като „универсалното усещане да си жена”. Пърформансът по това време навлиза все повече в полето на провокацията и желанието за „разтърсване” на другия. Често нежелано.
