Топла близост в “Чуждестранния легион” от Кларис Лиспектор

28.02.2018

Издателство “Жанет 45” отново погъделичка читателското любопитство с нова преводна творба. Този път на книжните стилажи ще се срещаме с “Чуждестранният легион” от Кларис Лиспектор.

Кларис Лиспектор е малко познат автор сред българските почитатели на писменото слово, макар неимоверната почит и обичта към писателката в почти родната ѝ Бразилия. Животът и творчеството ѝ са белязани от топлата южноамериканска душевност, но миналото ѝ ни води към корените ѝ на украинска еврейка. Навярно именно затова между страниците осезаемо се усеща далечния тропичен привкус на бразилското битие, което в редица случаи е било неин първоизточник за вдъхновение. Но в други случаи, близостта, бликаща от думите, скъсява рязко дистанцията между тук и там, сега и преди, a океанът се оказва само глътка, която да изпием, за да утолим жаждата за думите.

Смело мога да твърдя, че “Чуждестранният  легион” е книга с разкази от жена за жени. И макар винаги да съм се стремяла да избегна тези лъжовни маркери за същност, за да не размия най-фините щрихи в сетивността на автора, този женски светоглед се забелязва още в предговора от Кларис Лиспектор: “Има три неща, за които съм родена и за които живота си давам. Родена съм да обичам другите, родена съм да пиша, родена съм да отглеждам децата си.”

И героите, които ни въвличат в своите действителни терзания и вътрешни светове, са предимно облечени в нежността на женския пол. И болката е женска – “И не искам да градя живот, защото битието вече съществува. Съществува като земя, по която всички вървим. Без ни една дума от любов. Без ни една дума”. Дори изказът ѝ, изобилстващ от описателност и детайли, разкрива хаоса на женската душевност. Случва се така, че човек се изгубва сред тази мисъл, долавя чувството, изгражда картини, върви редом, почти ръка за ръка с всеки персонаж, но някак остава чужд. Главното остава скрито. В някои от разказите търсиш напразно послание, а откриваш само нежност. Откриваш я, стига да си настроен на нейните честоти, да се вслушваш, за да откликнеш.

“Чуждестранният легион” не е книга за скоростно поглъщане,  не е книга и за всеки читателски взор. Тя иска търпение, което изисква и верен приятел. “Знаехме, че няма да се видим отново, освен ако не е случайно. Нещо повече: знаехме, че не искаме пак да се виждаме. Знаехме също, че сме приятели. Искрени приятели”. Не можем да я предвидим, затова разиграваме сюжети за бъдещите ни взаимоотношения. Може би ще се връщам хиляди пъти към нея, когато нощната лампа ни помоли за събеседник. Може би ще я оставим дълго време сама. Дори ще я забравим, а после ще я погледнем с чисто ново любопитство. Ще я отворим, за да се гмурнем в безредието на емоциите, напоени в листовете.

Разказите на Лиспектор са ревниви към мъдростите си. Не позволяват да бъдат цитирани. Няма дълбоки прозрения, събрани в едно изречение, което тихо да запишем в любимия си тефтер. Нейният философски подход живее в семплите сюжети, които казват повече, отколкото езикът ни позволява. Семплост – това е ключът, който отваря вратата към шепота на житейските уроци. Самата авторка пише:

 “Обаче съм се нагледала на много неща по света. Едно от тях, и то от най-болезнените, е, че съм виждала да се отварят уста, за да кажат или може би само да промълвят нещо, но просто да не успяват”.

Ето така от смисъл на смисъл, страница след страница, търсих значения и лична поука. Оставах неразбираща и неразбрана. И едва когато щракането от пишещата машина на Кларис Лиспектор отдавна е замлъкнало и е ред на клавиатурата под пръстите ми, откривам магията в идеята. Не винаги се чете с разум, понякога трябва да оставиш думите да станат 22-рия грам в душата ти. За да са на топло – скрити, сгушени. Твои…

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Емилия НайденоваЕзикът на голямата загуба и „Когато заспят” от Надежда Радулова29.11.2015

Още от Под Моста

Цветелинка ЦветановаQA върху общите заблуди и притеснения за дигиталното образованиеОбразование