Кино

„В сърцето на машината“ с Александър Сано и Юлиан Вергов

02.02.2022

Срещнах Александър Сано и Юлиан Вергов през един летен ден в края на август. Предната вечер беше предпремиерата на новия им филм „В сърцето на машината“, организирана от „Арт театър Катя Костова“. Така българите в Берлин се оказаха първите зрители на лентата, изпреварили дори своите сънародници в България.

Филмът „В сърцето на машината“ е единствен по рода си в родното кино, защото е първата българска продукция с 4К резолюция. Сюжетът ни потапя в мрачната атмосфера на един от цеховете в Кремиковци, където група затворници начело с младия Бохеми /Александър Сано/ извършват принудителен труд под зоркото око на жестокия надзирател Векилски /Юлиан Вергов/. Точно когато мракът започва да се просмуква като петно от кръв по екрана, в тъмнината на душите си престъпниците откриват загнездила се светлина.

Източник: Форуърд Пикчърс Ентъртейнмънт/ Forward Pictures Entertainment

С Вергов и Сано говорихме над час. Възхити ме тяхната непринуденост, въпреки че в България всеки знае техните имена. Докато стигне дотук, разговорът ни отлежа като хубаво вино, а през това време „В сърцето на машината“ пожъна множество успехи, като между тях се нареждат статуетка от кинофестивала „Златна роза“ и три награди от международния кинофестивал AFIN. На трети февруари ще стартира предпремиерното турне на филма в Германия, Великобритания, Шотландия, Австрия и Франция, а премиерата в България се очаква на 18-ти март.

Вчера мина предпремиерата на „В сърцето на машината“ в Берлин. Какви са първите ви впечатления?

Александър Сано: Това е първият досег на филма с „реална“ публика и се радваме, че се осъществи с подкрепата на Катя Костова. Често сънародниците ни в чужбина трябва да чакат по година-две, докато гледат съвременни български филми, затова решихме да направим този жест към тях месеци преди официалната премиера в България. 

Това, което видяхме като реакция след прожекцията, дори не се наемам да опиша. Имаше просълзени хора и това ни е достатъчно.

Източник: Форуърд Пикчърс Ентъртейнмънт/ Forward Pictures Entertainment

Юлиан Вергов: За първи път гледах филма в компанията на истинска публика, а не на колеги. По реакцията съдя, че този филм трябва да има голямо бъдеще, защото всичко, което сме опитали да изкараме на екран, се възприе от хората и отекна по начина, по който ние сме предали, тоест нямаше прекъсване на връзката между това, което е на екран, и атмосферата в салона. Беше възхитително. 

Филмът е прецедент не само от гледна точка на кинематографско качество, но и защото е заснет по време на пандемията от коронавирус. Бихте ли ми разказали малко повече за този период?

А. С.: Ако това се беше случило на предния филм, който заснехме, вероятно щеше да е пагубно, но „В сърцето на машината“ е много „отшелнически“, защото в него участват един тесен кръг от хора, а почти цялото действие се развива на една и съща локация. Именно затова не сме изпитали някакви страшни затруднения. Всяка сутрин ставахме и отивахме в цеха, където снимахме. Спазвахме всички мерки, но като цяло бяхме капсулирани. Не съм усетил допълнителна трудност от това, че сме били в пандемия.

Ю. В.: Впечатляващото за снимачния процес на този филм освен самото заснемане беше професионализмът на всички по време на работа и извън нея. Никой не си позволи, както се снимат продукции обикновено, ходене по заведения или излизане. Именно поради непривичните обстоятелства всеки се прибираше вкъщи, въпреки че това не беше задължително за екипа. За щастие, всички гледахме в една посока и всеки беше съвестен в ситуацията…

А. С.: Дори бих казал „въвлечен“, защото и последният човек от екипа гореше с емоцията, с която е горял режисьорът и най-тесният кръг от хора, които се виждат на екрана. На всички този проект премина директно през сърцата. Досега, с едно изключение, съм имал късмета да заснемам неща, които са ми харесвали, но този филм беше нещо различно в моята кариера. Не ходехме „просто да снимаме“, там оставяхме сърцата си. Именно затова той носи тази енергия. Магията, която се случваше там, сега извира от екрана и няма как публиката да не я усети.

Източник: Форуърд Пикчърс Ентъртейнмънт/ Forward Pictures Entertainment

Когато ми разказвате за филма, усещам, че изпитвате любов към този проект. С какво ви спечели той?

А. С.: Това е най-силният текст, най-силната история, с която професионалният ми път ме е срещал. Това е един много личен проект на режисьора Мартин Макариев, над който той работи над седем-осем години. Около 80 процента от сюжета почиват на реални събития. Още, когато прочетеш сценария, разбираш, че това не е текст, на който попадаш всеки ден. 

Ю. В.: Мен първо спечели сценарият, благодарение на който успях да се запозная с изключително талантливия за мен Борислав Захариев. Първо историята ме грабна, но имах и един разговор с Мартин Макариев, в който той ме покани да участвам в проекта. Честно казано, стилистиката на предишни негови проекти не винаги ми е допадала. Говоря като стилистика, не като качество на продукциите. Заради това се съмнявах, че той може да осъществи такъв проект, и той го знаеше, но когато той ми разказа какво иска да направи и с кого иска да го направи, веднага се съгласих. Не ме интересуваше за колко пари става въпрос, исках да съм в този проект. В дните, които снимахме, работих с изключително удоволствие и с чувството, че живея пълноценно и създавам нещо, което няма да остане незабелязано. Снимал съм много филми и понякога съм бил доста разочарован от крайния резултат. В киното има едно пречещо обстоятелство, което се нарича „монтаж“. Това винаги ме е съсипвало, защото аз знам какво съм заснел, но понякога накрая излиза нещо друго.  Каквото Мартин обаче беше обещал в началото, това излезе и накрая. За мен това беше изумително постижение, понеже това отношение е много честно. Когато един режисьор или автор на каквото и да е било художествено произведение подходи честно към него, по-хубаво от това няма. То може да не се хареса, но е честно към идеята, към онова, което е искал да каже, а не към желанието да се хареса на някого. Това носи един заряд, който се предава на всички хора, които са замесени в подобен проект. 

Източник: Форуърд Пикчърс Ентъртейнмънт/ Forward Pictures Entertainment

Тоест енергията беше „заразна“, казано на „пандемичен“ език.

А.С.: Сто процента!

Ю.В.: Невероятното за мен е, че това продължи над двадесет дни!

А.С.: Нямаше пикове, настроението беше константно. Отиваш на снимки с цялото си внимание и душа.

Ю.В.: Гримът в този филм беше много тежък, особено за мен, защото ми слагаха и много пластики. Нито за миг някой не дойде оклюмал или оплакващ се. Всеки идваше с усмивка и със забавни въпроси като: „Днес какво ще става? Ааа, днес ще те бием! Ааа, днес ще умреш.“ /смее се/ 

А. С.: Когато влезехме в този цех…

Ю. В.: …който въобще не е лицеприятен… /смее се/

А. С.: …всичко спираше. Все едно извършвахме някакво свещенодействие. Заслужаваше си.

Индиректно в центъра на историята стои едно ужасяващо място – затворът. Как се подготвихте за ролите си?

А. С.: Хмм… Никога не съм можел да дам някакъв категоричен отговор на този въпрос, защото есенцията на този филм е свободата на душата. Нашите герои са затворници, които са на облекчен режим, и отиват на обикновен работен ден в някакъв цех. Онова, което се случва там в рамките на само четири часа, преобръща животите им така, че съм убеден, че и истинските хора зад нашите персонажи не са мислели за затвора в онзи момент. Случващото се по-скоро те кара да преосмислиш основни житейски ценности от нова перспектива. Това се предаде първо от самия сценарий към нас като актьори и после ние го предадохме на персонажите си. 

Ю. В.: Всички колеги, които играеха затворници (Аз, слава Богу, не бях такъв!), са потенциално за затвора, така че ролята не им беше проблем. /двамата се смеят/

Иначе имахме период от около две седмици преди началото на снимките, в който репетирахме сюжета.

Източник: Форуърд Пикчърс Ентъртейнмънт/ Forward Pictures Entertainment

А. С.: В киното много рядко се случва сюжетът да се репетира като театрална пиеса преди снимките…

Ю. В.: Именно затова всеки от нас имаше вече изградена идея, как би изглеждал персонажът в затвора, в цеха. Ние не сме комуникирали със затворници или надзиратели, както обикновено се прави. Образите се родиха в този творчески процес, в главите ни и най-вече в тази на режисьора, без да се копират затворнически похвати или поведения. Това е нещо, което е мащаб над другото, т. е. това не е само „затворът“.

А. С.: В крайна сметка във филма става въпрос за хора. Дали затворник, надзирател или стругар,  няма значение. Когато едно такова абсолютно неочаквано, изключително концентрирано като експанзивност събитие се случи на човешки същества, кой си и какъв си веднага спира да има значение.

Докато ви слушах, се замислих за „Песен на човека“ на Вапцаров. Той пише за затворници, но всъщност в основата на стихотворението е човекът, битката между доброто и злото у всеки от нас. Един цитат гласи: „Но във затвора срещнал хора/ и станал/ човек“. Възможно ли е и в най-закоравялата човешка душа да победи доброто?

А. С.: Възможно е. Едно от посланията на филма е, че човещината понякога вирее на най-неочаквани места. Например с течението на филма става ясно кой от персонажите в затвора е наистина там заради лоши деяния или по-скоро поради други причини в онова време. Героят на Христо Петков е много точен пример за това, което казваш. Той преминава през сериозен катарзис и от един, нека го наречем, „злодей“ се трансформира в нещо различно. 

Въпросът е какъв ще е катализаторът на тази промяна. Ако той е достатъчно силен, може да извади от теб като човешко същество неща, които не си и предполагал, че притежаваш. Такива неща се случват в този филм. Няма нито един персонаж, който да е излязъл от това събитие непроменен.

Източник: Форуърд Пикчърс Ентъртейнмънт/ Forward Pictures Entertainment

Ю. В.: Филмът не борави с понятия като „добро“ и „лошо“. Това е въпрос на гледна точка. Той се занимава с това, как можеш да, както казва Шекспир, „звърнеш взор навътре“, да погледнеш не само в себе си, но и към живота от една друга гледна точка. Повечето персонажи са хора с двадесетгодишни присъди, животът им е свършил и въпреки това те успяват да променят мисленето и възгледите си. Това, което се случва във  „В сърцето на машината“, може да се сравни и със сегашната ситуация в световен мащаб. В момента сме зациклили, както са зациклили и затворниците в цеха, но те се променят, променя се мисленето им. Това, изведено в друг мащаб, би дало страхотен резултат. 

А. С.: Това са едни хора, които няма какво да загубят, защото вече за загубили всичко – и свободата, и човешкото у себе си. В затвора те не са считани за хора. Дори и опасността, че ще загубят живота си, не е страшна. Изведнъж обаче заради нещо дребно и абсурдно те намират причина да се преборят, както и много сериозен мотив да го направят. Така те си припомнят и отстояват правото си да бъдат човеци. С такова послание завършва и филмът – че и в затвора, и навън най-трудното е да бъдеш човек. 

Каква нова гледна точка даде филмът на вас? Вие бяхте, метафорично казано, „в сърцето на машината“. Какво остави филмът на вас не като актьори, а като хора?

А. С.: Животът на всеки се стича по някакъв начин, върви по една крива – нагоре-надолу. Има моменти, в които забравяме кои са важните човешки ценности. Такива истории ни припомнят елегантно, че каквото и да правим, както и да живеем, към каквото и да се стремим, най-важното е да не забравяме, че сме хора и че от всички живи същества на тази планета човечността е дадена само на нас като подарък. Ако загубиш това, защо си човек тогава?

Ю. В.: Аз ще използвам думите на един голям български поет Дамян Дамянов: 

„Когато си на дъното на пъкъла 

Когато си най-тъжен и злочест

От парещите въглени на мъката 

Си направи сам стълба и излез“

Сегашната пандемична ситуация редовно ни поставя пред изпитанието да останем човечни. В „новото всекидневие“ хората като че ли все повече се отчуждават. Какво е вашето мнение по тази тема?

А. С.: Всяко действие в природата има и противодействие. Случи се и обратното на онова, което ти описваш. Когато хората се затвориха, много от тях преосмислиха важни неща. В последните години поради естеството на професията ни пътувам много и нонстоп съм някъде, но по време на пандемията се застоях повече вкъщи. Бях обаче изключително щастлив, защото успях да обърна внимание на семейството ми, на децата ми. Дадох си сметка, че съм ги ощетявал. Всяко зло за добро. Този локдаун с всичките безсмислия, които донесе, донесе и много смисъл. Като във филма от време на време трябва да ни се случи нещо неочаквано, трябва да понесем удари от живота, за да ни се припомни, че ние имаме шанса да сме хора.

Снимка: Кристиана Пенкова – Кика/ Kristiana Penkova – Kika

Ю. В.: Преди да дойде коронавирусът, по данни на Световната здравна организация на всеки пет секунди, дано да не те излъжа, по света умира по едно дете от глад. Понеже това се случваше далеч от нас, никой не обръщаше голямо внимание. Бидейки част от тази пандемия, изведнъж започнахме да губим близки хора. Първоначално всички бяха изпаднали в паника и се пазеха един от друг, но същевременно като че ли цената на човешкия живот малко по малко започна да се покачва. Започва да те е грижа повече за близките ти и полагаш повече грижа към тях.

А. С.: За първи път видях да се появява онова, което наричаме „емпатия“. Когато всичко започна да върви към разруха, хората наистина станаха по-внимателни един към друг. Лошо ли е? Не, дори е много добре! Може би това са онези оздравителни процеси за хуманността.

Знаете ли, аз още не съм гледала „В сърцето на машината“, затова съм напълно непредубедена. Какво искате да оставите от вашите герои у зрителя? С какво се гордеете?

А. С.: Щастлив съм, че за мен имаше място в матрицата на „В сърцето на машината“. Като че ли за първи път изпитвам гордост в живота си и то за това, че когато дойде нещо толкова силно и толкова голямо, като екип имахме силата да се отнесем честно към него. Затова и то се получи. Всичко друго е следствие – фестивали, отзиви, номинации. На фестивала в Лондон имахме осемнадесет номинации в шестнадесет категории.

Източник: Форуърд Пикчърс Ентъртейнмънт/ Forward Pictures Entertainment

Ю. В.: Когато гледах филма за първи път, бях дълбоко впечатлен от работата на всеки един от актьорите. Аз бях там, снимах с тях, но после пак гледах филма с широко отворени очи, защото на екран видях неща за героите, които по време на снимките дори не бях забелязал. Снощи гледах филма отново и отново ме побиха тръпки. Нека да е ясно – това са затворници. Единият е изнасилил баба и внучка и е убил и двете. Другият е убил брат си и баща си с брадва и т. н. Това са изроди, но в тези изроди има нещо друго. Добро или лошо, не коментирам, но там има нещо друго. Във всеки човек има и нещо друго, което може да тръгне в различна посока. Именно това нещо, изведено на екран, ме накара да се замисля, че в последния миг на този живот ние може да се променим и да направим нещо различно, да го разбутаме този живот, да оставим зад себе си следа. Много ми се ще този филм да остане във времето. 

Вергов и Сано с Катя Костова в Берлин
Снимка: Кристиана Пенкова – Кика/ Kristiana Penkova – Kika

А. С.: Този филм ще остане във времето и то задълго!

Ю. В.: Да, като едни тъпаци, които се правят на затворници. /смее се/

А. С.: Ще остане!

Ю. В.: Пак се връщаме на темата, но… Цялата история в този филм се случва за четири часа. За четири часа се преобръщат мисленето и живота на хора, които нищо и никой не може да събори или изненада, защото те всеки ден чакат да приключат с живота си. 

А.С.: Буквално им се дава друг смисъл.

/Юлиан се замисля/Ю. В.: Но като не си гледала филма, сега да не вземеш да го гледаш и да си кажеш – „Какво ми говориха тези, а то какво излезе!“. /всички се смеят/

Главна снимка: Източник: Форуърд Пикчърс Ентъртейнмънт/ Forward Pictures Entertainment

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Боян СимеоновКИНО С ДУМИ: Деян Донков в „Без маски в киното“05.02.2021

Още от Под Моста

Боян СимеоновЛюбо Попйорданов и Дните на предизвикателстватаLIFE