Вдъхновени от По – ревю на сборника „По крилете на гарвана”

Едгар Алън По. Сигурен съм, че почти няма човек, който да се интересува от литература и да не е чувал това име. Писател, поет, редактор, литературен критик и романтик. Мистична фигура, живяла преди около двеста години, но вдъхновила с произведенията си множество артисти.

Сред хората, чието творчество е повлияно от американския автор, се открояват популярни имена като Сър Артър Конан Дойл и Нийл ГеймънБоб Дилън (песента Just Like Tom Thumb’s Blues) и Джон Ленън (I Am the Walrus). Queen базират песента си Nevermore, на „Гарванът”, а британската група The Alan Parsons Project записват цял албум, повлиян от историите и поемите на По. Други музикални изпълнители (разнообразни като стил на свирене), цитиращи различни части от творбите на мистикa са Tool, Бритни Спиърс, Мерилин Менсън, Nox Arcana, Grave Digger, Omnia, Nightwish, Cradle of Filth, HIM и още.

Множество литературни критици твърдят, че почти няма автор на криминални истории и мистерии, който да няма поне малко влияние от По в творбите си. Съвсем нескромно може да се каже, че писателят е сред хората, основали и най-силно развили детективския жанр в литературата.

Кое всъщност прави произведенията на По толкова завладяващи? От една страна може би мракът и зловещите оттенъци, бележещи почти всяко едно негово произведение. От друга – може би сериозното присъствие на тайнство в разказите му. Почти не съществува читател, който да не залита поне малко към такива истории, които провокират въображението и го повеждат в мрачните коридори на човешката душа, сънищата, свръхестественото и въобще всичко, което провокира онази вечна жадна за отговори. Защото неразгаданото и неизвестното влекат, но и често отвеждат престрашилите се да ги изследват до нови, често тъмни и страшни територии. Територии, способни да променят човек изцяло.

Именно с дълго и интригуващо пътешествие могат да бъдат оприличени двадесет и петте разказа, събрани в сборника „По крилете на гарвана”, публикуван в миналата година от издателска къща „Гаяна”. Уникалното за книгата е, че излиза след конкурс на списание „Дракус”, което прави подборът на произведенията още по-сериозен и съответно качествен, тъй като тук не става въпрос просто за хора,  решили да публикуват сборник с истории, вдъхновени от По, а за автори, чиито произведения са се преборили за да присъстват в тези 238 страници чисто читателско удоволствие.

След предишните два конкурса на „Дракус”, излъчили сборници с произведения, повлияни от Бредбъри и Стивън Кинг сега залогът за качество е още по-голям. И бива оправдан още от първите няколко разказа, които се четат на един дъх.

„Да не знаеш нито кой си, нито къде се намираш, не е добро начало”. Иронично или не това е първото изречение, което читателят прочита, започвайки изследването на първия текст. Казвам умишлено изследване, защото четенето на такъв тип текстове изисква и предразполага към едно по-сериозно задълбаване и анализиране. Точната дума всъщност е потапяне и всеки почитател на остросюжетната литература знае за какво говоря.

Първият разказ от сборника носи наименованието „Блюдо за гарвани, обяд за червеи” и е написан от човек с псевдоним А.В.Торът. Кратката история не само отвежда читателите в една сумрачна и гнусна тъмница, но и ги приковава, редом с главния герой, който не се намира в особено благоприятно положение. А съвсем скоро, когато мъченията започнат става ясно докъде отвежда желанието за мъст, така присъщо за човешкия индивид. „Всичко на този свят се плаща…”

…Дори любопитството. И в това ни уверява авторът на следващия разказ – Александър Цонков – Лостов, чийто главен герой обожава да си навира носа където не му е работа. Един съвсем типичен човечец със съвсем обикновено съществуване, чиято страст е да преследва непознатите хора, късайки си парченца от нишките на животите им. Не след дълго обаче тази страст се превръща в мания. А манията повлича героя към места, където не трябва да е и хора, които не трябва да вижда. Още с този разказ читателят се докосва до есенцията на книгата, а именно – постоянното напрежение и мистика, каращи го да отгръща страница след страница, заинтригуван от това, което предстои…


Следващият разказ „Изповедта на един урод”, написан от Анна Гюрова, прави рязък завой спрямо последните два, водейки директно в разклатеното съзнание на индивид, чието проклятие е не какво да е, а феноменалната му памет. Това е история, която поражда много въпросителни в читателя относно сънищата и естеството им. Тази творба е сред фаворитите ми най-вече, защото ми даде свободата сам да си изградя впечатление за главната действаща фигура. Нещо, което е от изключителна важност, когато тя е противоречива, съчетавайки в себе си черти и на протагонист и антагонист.

„Домът на прокълнатите” от Аспарух Илиев впечатлява не толкова с оригиналност на сюжета и персонажите, колкото с атмосфера. Действието в творбата се развива през 1840-та година и може да се каже, че авторът наистина е успял да пресъздаде духът на 19-ти век, показвайки сериозни познания за тогавашните порядки, бит и т.н. Пренасянето е пълно. Перфектно представено историческо време.

„Каменната градина” на Бранимир Събев, пък е разказ, отвеждащ четящия в предполагаемото селение, в което се озовава всеки човек след смъртта си. Изключително добра идея за състоянието на духа отвъд света на живите, облечена в красива история. Мъглявата и студена обстановка, която заобикаля действащите лица, буквално стиска за гърлото.

„Смъртта не намира разлика между млади и стари, между болни и здрави…” е едно от ключовите послания в „Огнената бездна” на Валентин Попов. Това е разказ, който макар и да изглеждаше с предвидим развой на събитията, накрая успя да ме изненада с напълно неочакван и екстремно провокативен край, отварящ по-болезнен начин житейската тема за приятелството.

„Мястото” на Денис Метев е другата история, която макар и да не блести с кой знае каква интересна идея, смазва откъм атмосфера. Макар и да не ми хареса особено цялостната концепция, не мога да отрека, че пробуждаше усещания, сходни с произведенията на По.

„Градинарят” на Елена Павлова е още един разказ, подхващащ темата за отмъщението, при това показвайки колко изобретателен може да бъде човек в търсенето и осъществяването му. Впечатлен съм от характерите на персонажите, изградени и разгънати само за четири страници. Пълнокръвието на героите и техният изконен, грабващ реализъм е едно от най-добрите доказателство за майсторството на авторката.


„Спускане в Лунгхоу” е от онези творби, които тотално разбиват на парченца напоследък ширещия се мит, че родните автори повече пишат, отколкото четат. Действието се развива през 1894-та година в Китай. На четящия му предстои вълнуващо морско приключение, което ще го изпрати директно през един водовъртеж, излизането, от който променя завинаги. Посредством текста си, Иван Величков показва дълбоки познания, както отнасящи се към реални исторически събития, така и в мореплаването. Което свидетелства за сериозната му подготовка преди написването на разказа. Другият ми фаворит.

„Тунелът” на Коста Сивов е друга история за човешкото любопитство, поднесена в разнообразен стил (под формата на писмо, написано лично от главния герой). Единственият недостатък на произведението е, че на моменти върви леко тромаво, но смятам, че това е търсен ефект за пораждане на допълнително напрежение у четящия.

„Езерото” на Красимира Стоева е още творба напоена с мрак, отчаяние и меланхолия, която макар и да е написана под формата на дневник, всъщност може да бъде наречена и приказка. И не само заради замъка, езерото и епохата, но и заради могъщото послание, лежащо отвъд.

„Писмото на Дъглас от неговата любима Агнес” е другият разказ, нагнетен с чернилка и скръб. Зад който обаче се откроява и много нежност. Хладна килия, спомени за Рим, море, топла любов и чумата. За толкова малко страници Милен Димитров, е вложил завидно пъстър букет от емоции.

„В името на изкуството” е разказът, който най-сериозно се отличава от останалите. Тук няма толкова мрак и тежка атмосфера, но за сметка на това има открояващи се герои, носещи огромен заряд. И макар текстът да е доста дълъг в сравнение с останалите, Милен Колев е предложил интересен концептуален поглед върху посоките, към които ни водят любовта и обсебването от даден човек.

„Безсмъртието на полковник Съмърсет” е още една история за склонността на човек да превръща това, с което се занимава в чиста мания. До там, че да повлече и други със себе си. Интригуващата тема за безсмъртието и за гробниците на древните – едни от носителите на знанието за него е поднесена от Мирослав Петров със завидно количество авантюризъм. А усещането колко ние хората се доближаваме до главния герой – психопат е стряскащо.


Nevermore” на Нели Цветкова е другата история в сборника, пряко засягаща човешката психика и начините, по които възприема и може да изкриви реалността, спрямо житейското състояние, в което се намира. Още един текст, носещ познанието за човешката същност. Не само на тези с болен, но и на тези с чист разум.

Темата за възмездието достига своя апогей в „Отмъщението на гарвана”. Текстът на Сибин Майналовски за пореден път ме замисли, че няма по-добър (и прав!) съдник от нас самите. Много житейски истини на едно… Кой е най-справедливият край, който заслужават несправедливите хора, привикнали да нараняват другите?

И ако в досегашните разкази липсваха плътта и похотта, то „Море на мрака” на Симеон Трифонов, компенсира за всички останали. Дива и дръзка история, просмукана с оригинални метафори и страст. Действието се развива през погледа на главния герой, а солидната доза сюреализъм ме накара да препрочета разказа няколко пъти, за да се докосна по-добре до идеята. И всеки път си заслужаваше повече от предишния.

„Последната прегръдка” на Слави Ганев е другата история, засягаща любовта и обсебването. Идеята и поднасянето и бяха добри, но текстът ми беше прекалено тромав и наблъскан с много информация, повечето от която става ясна така или иначе.

„Адската гадина” на Стефан Георгиев е още един разказ, напоен с приключенски дух и потенциал да се развие в нещо, по-голямо, най-вече заради интригуващата концепция за това, което се крие в морските дълбини.


Още едно сериозно впечатление за сборника ми направи разнообразието на персонажите в различните текстове – изследователи, психично болни, режисьори, военни, ботаници, счетоводители… Към края на книгата вече бях решил, че няма как да бъда изненадан повече, но ето, че един от последните разкази ми показа, че бъркам в преценката си. „Нощ сред надгробните паметници” на Стефан Стефанов е история, вдъхновена от „Сватбена балада” на По, а сюжетът се разглежда през погледа на един уж претръпнал в професията си гробар.

И ето, че идва ред на последния от отличените разкази – „По сянката и отвъд” на Тео Буковски. Силна мистерия с психо отенъци, която все още не мога да разгадая. Сюжетът е динамичен, идеален за филмиране. На моменти ми изглеждаше така сякаш Линч прави история, вдъхновена от По. Изключително богато повествование.

Сборникът завършва с два бонус разказа от Иван Атанасов и Явор Цанев, които се явяват като достоен хорър „десерт” след прочетените досега разкази.

Интересно е как един автор може да вдъхнови по толкова разнообразни начини толкова много хора. Неведоми са пътищата на вдъхновението. Често се преплитат със своите извори и всичко останало, което ни се случва и ни заобикаля. Интересните неща, които ни съпътстват в живота, ни обогатяват с истории, които да разкажем или напишем.

И все пак не е наложително човек да ходи никъде, стига да има богато въображение и способност да възпроизвежда върху белия лист (поне) части от сънищата си.

Това осъзнаване е само скромна част от наследството, което ни оставя По под формата на послание. Един от най-ярко открояващите се факти за писателя е, че се е опитвал да изкарва прехраната си и да просъществува само чрез писане. Още нещо вдъхновяващо покрай персоната му.

По ирония на съдбата или не – По загива по-изключително зловещ и мистериозен начин. Геният му обаче остава вечен. Защото макар и мъртъв По продължава да създава. Посредством стотиците хора, които вдъхновява дори след смъртта си.

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to