Винаги съм обичала да пиша – или прекрасна ли е София?

Sofia1

Винаги съм обичала да пиша. Напоследък не съм го правила. Явно не е имало какво да ме вдъхнови.Днес обаче направих сензационно за мен откритие. Разбрах,че тъгата ме прави поетична личност. “Приятелят” ми ме заряза.

Нямам работа, чакам да замина за Америка, но нямам представа кога или къде. Студентска му работа. Бях започнала да се депресирам. Не, не говоря за рязане на вени и търсене на внимание, а за чувство на пълен нихилизъм и безизходица.

Една година не съм живяла в София и някак си неприязънта на българите към щастието ми и усмихнатите хора ми дойде в повече. Бях известно време в Добрич, после в Португалия. Казах си – какво е това, което ме накара да се влюбя  в Лисабон?

Пълната свобода на избор, възможността да срещнеш всякакви нови хора, да научиш нещичко, лутайки се из столичните улички, просто разхождайки се из централната част на града. И се вдъхнових. Реших – излизам и почвам да бродя. Може да помогне, нали? Вървях..

Заболяха ме краката. Няма да ви лъжа. 15 километра не са шега работа. Изведнъж ми просветна – хората са родени да бъдат сами.

Ние сме една вълшебна смес от плът, мисли и копнежи, но колкото и да обичаш, накрая умираш сам. Без значение кого си обичал или колко си бил обичан, ти си себе си. И нищо повече. Разликата е, че имаме мигове на истинско усещане – раздели, любов, мъка, радост – няма значение, всичко е ценно.

SofiaHEader

И това носи свобода. Колкото и да сме сами, никога не бива да сме самотни. Дори собствената ни компания си заслужава. Да се научиш да живееш със себе си.

Както и да е. Звъннах на един колега, исках да обновя малко замиращия си социален живот. Той сподели, че също скучаел и решил да спортува. Хубаво за него!

Аз пък реших да продължа разходката. И стигнах до “Витошка”. Тук именно историята започва. Издирваше се пейка, на която да поседна и да напиша с малко дързост така наречената от мен “Кратка статия за столичния чар”.

Нямах химикал, уви. Поисках от една жена, която седеше на съседната пейка и записваше нещо… важно предполагам.

“Не, нямам друга.”, беше отговора на моето любезно “Извинете, имате ли втора писалка?”. Седнах си кротко и опитах да накарам умиращия си химикал да пусне малко мастило. Не се получи. Тогава жената се обърна към мен и каза “Вземете.” Отказах. Предвид факта, че 2 минути по-рано дръпна чантата си към себе си, като единствено отроче, когато я приближих и запитах за услуга… някак си не успях да приема. Хората сме страхливци. Може би има причина. Обири, изнасилвания, убийства, но… понякога имаш нужда от допир с друго човешко същество… случвало ми се е да попитам някого за часа, а той да ме подмине, сякаш съм сериен убиец.
Sofia4

Допускаме до себе си всякаква измет, спим с нея, храним я,ходим на кино с нея, а нямаме време и желание да помогнем на някоя старица да качи тежките торби в автобуса.

Нещо сякаш… не е наред.

Страх. Подозрение. Насадени от какво и кого ли не.

Омръзна ми.

Намерих книжарница и си купих химикал. 50 стотинки, идеално казвам аз. И така в какво се състои чара на един град? Видях баба, седнала на каменни стълби, която хрупа солети, видях 2 момчета щуро да препускат с колелата си, а също и очарователен бар с табела, гласяща “Come on in, your ex is not here” или “Влез, бившият ти не е тук”.

Ако не е лампата на Аладин, то в какво се помещава ‘духът’ на града? Това, от което имате нужда, е да се разходите по централните алеи и ще разберете, ще се докоснете до магията.

Основното и най-важно условие са хората.

Възрастни, млади, местни, чужденци, бедни,богати.

Пъстротата на всеки един минувач. Красотата им.

Парфюми, аромати, миризми. Думи, маниери, походки. Музика, дочуваща се от слушалки, заведения и автобуси. Разговори, които се водят. Понякога весели, понякога сантиментални. Начинът, по който хората вървят, гледат те и отминават. Движенията им.

Усмивките. Самотата в погледите … или копнежа.

Sofia5HeaderFeatured

Влюбих се. За пръв път от толкова години обикнах София. Отново я обикнах, но както никога досега. За времето, в което не съм живяла тук, смея да твърдя, че много неща са се променили.

Има я, разбира се, романтиката на стария град,но е изумително развитието, постигнато за толкова кратко време. Нуждата от живот.

Неповторимият хъс за приключения.

София ми напомни на Лондон днес. С всички нови магазинчета – от италиански сладоледи до ресторанти с японска кухня и приказни, и модерни някак си антикварни книжарници, усвоили духа и гордостта на народа.

Ала има хора, които все още не забелязват – замислени, затворени, мъртвешки сиви, без мечти, без идеи, без бъдеще. Имаме нужда от всички вас. Събудете се! Разнообразието е навсякъде. Само трябва да се протегнете.

Приемете себе си. Приемете всички останали. Не искам да виждам повече хора облечени в черно. Оставете се цветовете да ви обгърнат.

Бъдете щастливи. Мисълта ми е… за всички, които не знаят къде се намира нашата прекрасна, скромна и китна България- не ни подценявайте.Обаянието ни е неизчерпаемо.И ще ви остави без дъх.

Защото колкото и малка да е една страна – красотата й е уникална, безкомпромисна и безценна.

Автор: Ani Jolene Gerginova
Снимки: sofiology.com, teenews.eu, bg.wikipedia.org

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to