Време за губене (или сложно обяснение защо е по-правилно да се мързелува)

01.07.2015

Този текст е взет от блога на Владимира Живкова . С нея се запознахме в края на март месец тази година, когато отидохме да представим „Под моста“ на студентите по журналистика I курс във ФЖМК. Веднага ми направи впечатление, защото стоеше най-отзад, задаваше най-много въпроси и през цялото време се смееше и искрено ни се „кефеше“. След импровизираната ни лекция дойде първа да си говори с нас. Знаех, че ще дойде в „Под моста“, още преди да ни е казала. Писа ни два дни по-късно. Тогава, на 28 март, точно три месеца преди да си замине, попаднах на блога ѝ. Влюбих се в него и в начина ѝ на писане. Трябваше ми да прочета три нейни текста, за да разбера, че във Владимира има огромен потенциал и талант и, че ѝ трябва съвсем малко, за да го усъвършенства. Веднага я избрах за своя стажантка и ѝ казах следното: „Нека ти кажа директно, теб те виждам не само като стажант, но и като постоянен автор на нашия сайт“. Оттогава с нея си писахме най-редовно, аз я учих на елементарни неща и пропуски заради липсата на опит, които тя попиваше изключително бързо, а тя ми помагаше в много други – дори за дипломната ми работа. Заедно направихме няколко текста, като най-страхотните, които планирахме… така и не видяха бял свят. И двамата знаехме, че тя ще остане в нашия сайт и след края на стажа, защото си пасвамехме прекрасно. Един ден ѝ казах „Скоро ще бъдеш на нивото на най-добрите автори на „Под моста“, а ако продължаваш да пишеш и да се развиваш – след време ще ги и надминеш. Всъщност истината е, че след време ти ще ни трябваш повече, отколкото ние на теб„. Тя май го знаеше, но въпреки това искаше да остане.

Това не е идея, която ми е хрумнала днес или вчера. Едно от нещата, които планирахме с нея, е, освен нови авторски текстове, които да пишем за „Под моста“, да изкараме най-хубавите от блога ѝ и да ги качим на сайта. Разбира се, редактирани и подобрени. За да ги видят повече хора, а и защото не се знае докога ще съществува този блог.  Тъкмо бяхме редактирали пътеписите ѝ за Европа и щяхме да търсим други подходящи текстове. Имах нейното разрешение да направя това, сега имам разрешението на близките и приятелите ѝ. Познавах я само три месеца, но не ми трябваха повече, за да знам колко прекрасен и красив човек е тя. Гордеех се с нея. Обичах да си говоря с нея. Тя ме зареждаше с позитивизъм и усмивка – възхищавах се на интелекта ѝ, многобройните ѝ интереси и възможността да съчетава всичко това с дебелашко чувство за хумор. Владимира беше специална за мен – моята първа стажантка. И дори сега, когато я няма, тя ми дава смисъл. „Под моста“ е едно от най-важните неща в живота ми. За нея също се оказа по-важно нещо, отколкото трябваше. Тя мечтаеше да пише и да бъде журналист – „Под моста“ беше първата и последната медия, за която писа. Заради това, освен всичко, аз имам още една много голяма, много стимулираща и много важна мисия с този проект – да опазя нейната памет. Да направя така, че тя да се гордее с факта, че е била част от нашата медия. И аз ще сторя всичко по силите си да го сторя – заради себе си, заради обстановката в страната ни, заради всички хора като нея, които ще намират пристан при нас – заради Владимира.
Благодаря ти, Владимира.

Димитър Панайотов – 1.07.2015 г.

Снимка: Dave Evitts
Снимка: Dave Evitts

Къщата на баба на село, окачен на стената в антрето, винаги е висял един стар часовник с кукувица. Този часовник беше възможно най-шумният, най-досадният и най-дразнещия. Понеже си беше тотална антика, подарен на баба ми от нейната баба, която го е купила сигурно средата на по-миналия век, той или избързваше с времето, или забавяше. Случвало се е да чуем кукувицата или три пъти за един час, или николко пъти за четири часа. Страшен експонат беше този часовник, имаше си собствено мнение що е това „време“ и не подлежеше на никаква поправка. На моменти тиктакаше бавно, като взимаше три реални секунди за една своя, а понякога – толкова скоростно, сякаш денят минава два кадъра по-бързо, отколкото трябва.

Един ден чаках баба да се върне от магазина и просто си лежах на дивана в антрето, докато четях поредната скучна книга в летния списък за училище. Бях някъде на седем или осем годинки и помня, че ставаше дума за фльонги и врабчета. Беше странна, сигурно все още ще е толкова странна, но аз бях едно от тези дечица, чиито баби ги караха да четат целия списък с книги за училище. Както и да е. Та, лежах и „четях“, и чувах само тиктакането на старата развалина на стената. Тик-так, тик-так, бързо тиктакане, бавно тиктакане, после три пъти бързо, четири пъти бавно. Ама че бракма! И се замислих. Този часовник може би отбелязва времето от човешкия живот по-точно и от най-скъпото „Картие“, „Ролекс“ или кой да е швейцарски часовник. Времето е най-субективното понятие, което може да съществува. Разпределяме го на продуктивно и непродуктивно, като непродуктивното наричаме пилеене на време, губене на време. Губенето на време отбелязваме с нещата, които не отговарят на стереотипа за продуктивност. Например, ако ходиш на училище, на работа, бягаш по задачи, бягаш след автобуси и влакове, бягаш, за да не закъснееш или просто бягаш за здраве, значи си продуктивен, тоест времето ти не е изгубено. Нищо, че докато правиш всички тези неща, ти се иска повече да се гръмнеш, отколкото да се радваш колко работа вършиш. За сметка на това, ако прекараш целия следобед в безгрижно шляене в мола, с горещо кафе или студена бира пред телевизора, в ядене или спане, тоест нещата, които ти доставят най-голямо удоволствие, времето ти е било безвъзвратно пропиляно в глупости. Така че, ако успяхте вие, а и аз самата, да проследите мисълта ми, ще стигнем заедно до умозаключението, че нещата, които са ни досадни и скучни, са неща, които заслужават нашето внимание и отдаденост, защото са „продуктивни“. А нещата, които ни доставят удоволствие, са пилеене на време, защото са „непродуктивни“. 

Момент, момент… Значи, за да не пропилявам времето си, трябва да съм нещастна и отегчена до смърт? Ще спестя на всички главоблъсканицата и безсрамно ще противореча. Няма (или поне не би трябвало да има) понятие „време за губене“. Времето за губене, прекарано в наслада, никога не е време загубено.

1

Светът живее на толкова забързани обороти, че отброяването на времето всъщност наистина наподобява часовника у баба. Ако трябва да съм научно точна: Времето е едновременно субективно и обективно. Обективно, защото е линейна прогресия на универсална промяна. Субективно, защото скоростта на обработка е съзнанието на промяната, свещено-обхващащото всичко. Колкото е по-високо съзнанието, толкова по-бързо върви времето. Колкото е по-ниско съзнанието, толкова по-бавно върви времето. Когато сте щастливи, времето лети. Когато сте депресирани, времето като че се разтяга вечно. Защото по-високите състояния на съзнанието използват по-фина (по-лека и бърза) енергия, а по-ниските състояния на съзнанието използват по-плътна (по-тежка и бавна) енергия за обработка на вашите преживявания. Така, като сме в по-високо състояние, обработваме преживяванията си по-бързо и когато сме в по-ниски състояния, обработваме преживяванията си по-бавно.

В днешно време съзнанието на хората обаче е винаги високо. И не защото са щастливи. Състоянията на всички използват по-фина енергия, защото сами насилват времето да минава по-бързо. Все по-често обръщаме внимание повече на времето на часовника си, отколкото на времето в облаците. Всичко трябва да минава по точно определен график, до секундата. От ставането ни сутрин до затварянето на очите ни вечер. Защото времето е пари, времето е средства, времето е ценно и не бива да се пропилява. Времето изглежда е всички тези неща, но никога не му достига време да е наше. Да не би да сме влак или метро?! Да не би да доставяме пици по домовете, че животът ни да се контролира от разни си там стрелки, обикалящи някакъв си циферблат?! Вярно, всеки си има биологичен часовник, ама дори и той не ни препира толкова ежедневно. Времето не може да спре, но ние можем. Можем за секунда да забравим крачка, да изостанем, да намалим темпото. Стрелките на часовника няма да тръгнат в обратна посока, но ние можем. Можем да се върнем и да допием кафето си сутрин, да прегърнем децата и да им пожелаем приятен ден в училище, да отделим онези петнадесет минути в повече, за да си оправим косата или да сложим от онова червило, скъпото, да целунем любимия и както по филмите да наместим вратовръзката. Да излезем и да вдишаме сутрешния, студен въздух на разцъфнали липи, да погледаме гонещите се облаци, да се усмихваме глупаво, да се смеем маниакално, да плачем неутешимо. Защото пълноценният живот не се смята няколко хиляди пъти по шестдесет секунди, а няколко хиляди моменти и спомени, които да напълнят лентата, която ще мине пред очите ни в последните ни мигове. Ако се лишим от всичко това, по-продуктивни ли бихме били?

Да, малкият ми седем- или осемгодишен мозък успя да ги сътвори тези дълбоки разсъждения, падах си вундеркинд. В същия момент баба се прибра с торба пълна с покупки и побърза да ми се скара, че вместо да си чета книгата от списъка, си губя времето в гледане на стария часовник.

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Владимира ЖивковаМорето, морето, морето03.12.2016

Още от Под Моста

Боян СимеоновФренските New Wave филмови постери, които разбиха статуквотоКино