„Втора кожа“ (изд. „ICU“) от Катерина Стойкова – направени сме от белези

Поръчах „Втора кожа“ (изд. „ICU“) от Катерина Стойкова, още щом видях, че предстои излизането ѝ. Страхът и съпреживяването на историите усещах по върха на пръстите си като иглички. Знаех как ще тупка сърцето ми, докато чета, но не можех да не прочета.

Как се чувстваш, Дете?

Застрашена като вид.

Как се чувстваш, Дете?

Като камък, пътуващ през въздуха.

Как се чувстваш, Дете?

Като пръчката, останала

от захарното петле.

„Втора кожа“ от Катерина Стойкова е книга за домашното насилие. За онова, за което ежедневно затваряме очи и се правим, че не съществува. Дълги години мислех, че се случва само в моето семейство, а на всички други деца баща им е най-добрият приятел (каквито разкази слушах ежедневно в училище). Чудех се какво съм направила, че моят баща не само не ми е  най-добрият ми приятел, но и изобщо не усещам като баща.

Насилието – физическо, психическо, емоционално, винаги оправдаваме с умората, стреса, влиянието на алкохола. Нали за всичко си има причина, понякога дори причината сме самите ни – не достатъчно добри, винаги виновни. Днес смятам, че човек е такъв, какъвто е, независимо от годините опит, които трупа, от това, което му се случва.

Добре дошло, Непознато потропване

по сърцето или на сърцето. или от него.
във всеки случай нещо настоява.
всички спотаяваме дъх,
но никой не отваря.

Аз те разбирам, Дете. Това си казвах на ум през цялото време, докато четях „Втора кожа“. За да съм напълно искрена ще кажа, че пиша този текст след трето или четвърто прочитане на книгата. Буцата в гърлото ми не е по-малка, просто смелостта да споделя, да кажа „не си само, Дете“ е по-голяма. Това е и книга-терапия – ако позволиш на думите да станат част от теб, може би ще ти олекне. 

Всичко е кратко и ясно – без разточителство на думите, ударно, толкова ударно, че усещането накрая, ако успееш да я прочетеш наведнъж, е все едно си ударен с чук. Но ми се струва, че няма друг начин човек да продължи, ако не го изкара от себе си.

Как си, Дете?

Където и да съм, нося своя собствен затвор.
Ограниченията са ми ограничени. И опасни. И опасващи.
И описващи моето минало като огледало за обратно
виждане. Мога да поговоря с някого и да разбера какви
са били родителите му, без да питам. И тези, които се
занимават с “духовни практики”, и те си личат отдалеч.
И тези, които ходят на психотерапия. И тези, които
не могат да се справят със себе си, и тези, на които
истината им идва в повече.

Ужас, страх, срам, правото да тъгуваш, депресията, обвинението, отказът да чувстваш, бягството от вкъщи, желанието да защитиш, разочарованието, лъжата, възмущението, желанието и търсенето на истински живот, самотата, агресията, раните – през всички тези емоции преминаваме докато четем „Втора кожа“ . Всички тези емоции са част от нечий живот – у нас всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие. Огледай се следващия път, когато се съберете на кафе, чай, раздумка и не слагай етикети. Просто се опитай да разбереш.

Тази книга е изключително важна и дори не искам да използвам това клише колко смела е тя. Тази книга е задължителна и за тези, които са го преживели, и за тези, които не са. През годините винаги съм казвала, че никой не е виновен, че не е живял така и не може да разбере белезите по теб. Но да докоснеш тези думи дори и с най-горния пласт от себе си, може би ще ни направи по-близки, по-разбиращи, по-малко съдещи, със сигурност по-смели и може би по-добри. Да си слагаме етикети е винаги лесно, без да знаем историята на човека срещу нас. А дори и да я знаем – колко много усилия изисква това да разбереш, че може би другият е живял трудно? Много.

Може би за много хора това, че са живи и здрави днес е чист късмет; може би това, че сме открили поезията е нашето спасение – аз вярвам за себе си, че е било така. Както ми казва веднъж Здравка Евтимова – “Ако не беше писането, не знам, сигурно щях да съм убиец. Добре, че беше.”

Тази книга е толкова важна, че не вярвам, че ще я подминете. Благодаря на Катя, прегръщам я през всички разстояние.

И моля ви, четете „Втора кожа“.


Поръчайте от тук: „Втора кожа“.

Емилия Найденова

е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to