Театър

Явор Гърдев за синхрона на трептения в пиесата, наречена живот

18.04.2019

Миналата година се завърнахте и във Варненския театър с постановката Драконът. Какво Ви накара да се завърнете във Варна и как се работи отново с варненския екип?

„Драконът“ на Явор Гърдев

Първо, аз имам хубави спомени от Варна, защото там направихме няколко спектакъла, с които имахме много интересен живот, пак свързан с чужбина. Единият от тях, „Марад Сад“ имаше дълги турнета в Холандия, Франция, Германия, Белгия. Бяхме и в Македония. „Калигула“ също имаше дълги турнета. За тази трупа имам спомен за една добра, успешна работа. Акцент пада именно на това, че Варненският театър има способност за колективно действие по време на репетиции, т.е. има трупа. В последните години се ориентирам към театри, където може действително да се изгради действаща трупа, която да не се занимава само с йерархията на разпределението или със степента на звездност на едни актьори за сметка на липсата на такава у други, а по-скоро да може да работи в един екип. Това е и единствената възможност да се правят добри пиеси с много хора.

Вие давате шанс на много млади актьори. Какви са Вашите нови открития?

Аз постоянно следя млади актьори и студенти още, които се появяват. Само преди седмица бях в журито на един международен студентски фестивал, където гледах студенти от различни страни – от Македония, Полша, Израел, също и от България. Интересът ми е постоянен. Не бих казал, че е системен, т.е. не познавам абсолютно целия пейзаж, но се интересувам от него. Когато някой млад и добър актьор ми направи впечатление, не бързам веднага да го поканя, но го набелязвам и го държа в съзнанието си. В момента, в който се отвори роля, се старая да интегрирам младите актьори в проекти.

„Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“ на Явор Гърдев

Да очакваме ли да се завърнете и в киното?

Да, с тази цел съм и в Германия сега. От днес започваме работа с нашия немски копродуцент по един филм, който се подготвя вече от доста години. Той е още в подготвителна фаза. Разработваме една бъдеща българо-немска копродукция.

Вие обичате да експериментирате, представяли сте много и разнообразни проекти. Какво продължава да Ви вдъхновява като теми?

Вдъхновяват ме неочакваните прояви на живот, ако мога да се изразя така. /смее се/ Любопитен съм към живите същества. Те ме изненадват и вдъхновяват. Вече не се вдъхновявам толкова от технически дадености, аранжировка на визуални картини и такъв тип работа. Интересувам се повече как функционира живото съзнателно същество. Понякога се вдъхновявам много и от животните, т.е. от живите несъзнателни същества. /смее се/ Вълнуват ме особените прояви на жизненост. Те са в основата на нашето изкуство и заради тях то се прави.

С това ли Ви впечатлява Макдона? С какво го чувствате близък?

Впечатлявам се от добрата драматургия, защото тя е особена рядкост. Това е една от най-редките професии в света. Добрите драматурзи са толкова ограничен брой, че могат да бъдат изброени поименно. Всяка среща с текстове на драматурзи, които не просто добре владеят занаята си, а оперират в него напълно органично, е забележителна, затова и се спирам на Макдона. Неговите текстове са точно такива – той успява да улови много специфичен дух на времето, което не се отдава на всеки. Много хора владеят правилата на драматургичното действие, но малко от тях успяват да усетят духа на времето и да населят с него собствените си текстове. Макдона прави това добре, дори когато пише за неща с историческа давност както в предпоследната му пиеса „Палачи“, която третира тематика от 60-те години, но дефакто се занимава с един въпрос, който излиза от рамките на епохата си и в същата степен е валиден и днес, когато вече няма смъртно наказание. Рефлексията по повод смъртното наказание е интересно нещо както и обстоятелствата, които то изгражда около въпроса, що е това „правосъдие“ и какво е това „справедливост“ изобщо.

„Празникът“ на Явор Гърдев

Смятате ли, че българската публика не е узряла да възприеме определени постановки?

Не знам дали това е въпрос на зрелост или на дадени обстоятелства, в които живеем в България. Ние живеем малко успоредно на темите, които са актуални в западноевропейския свят, въпреки че и той не е единен. В него има отделни зони. България се вълнува по друг начин от определени проблеми от начините, по които се вълнуват драматурзите, чиито текстове използвам. В този смисъл България има свои теми, поради което се връщам и към текстове на български драматурзи – особено в последните две години. Някои от тези теми са неартикулируеми вън от страната. Последното представление от български драматург, което направих в Народния театър, беше „Наблюдателите“ от Константин Илиев. То засяга една дълбока вътрешно българска тема. Не мисля, че тя има да каже нещо особено на някого извън страната, но в страната пък може да каже много. Същото се отнася и за „Чамкория“. Тя е по-обяснима за едно външно око, което разбира текста, но така или иначе говори най-много на българите.

Освен в ролята на режисьор Ви видяхме и в ролята на актьор в сериала „Денят на бащата“. Какво беше чувството да бъдеш режисиран?

Явор Гърдев в „Денят на бащата“

Това беше едно гост-участие, което беше свързано с това, че по онова време със Захари се занимавахме с „Чамкория“. Поне аз останах с такова впечатление. Идеята да ни видят в някакво взаимодействие със Захари, в което аз играя лошия му шеф, имаше по-скоро публицистична страна. /смее се/ Освен това изкарах само два снимачни дена. Не мога да кажа, че съм участвал плътно в създаването на този сериал, защото не съм. Чувството беше абсолютно нормално. За мен беше една „екзотична забежка“. Много е важно да се правят „екзотични забежки“ отвреме-навреме в динамиката на живота. /смее се/

Сега си представете пък, че сте в ролята на зрител. Какво обичате да гледате в театъра?

В театъра обичам да гледам неща, които ме изненадват, така че не мога да ги опиша предварително. Ако можех да ги опиша, нямаше да ме изненадват. Обичам пиеси, които ми доставят театрален опит, който нямам. Аз съм човек, който гледа много представления в много страни. Животът ми се стече така, че отблизо се запознах с чуждестранни театри, така че мога да сравням. В този смисъл в това богато поле на театралния опит е трудно човек да намери нещо, което наистина да го изненада. Когато това нещо се случи, аз съм много доволен. Изненадата е важна.

Снимка: Адриана Янкулова

Говорихме вече за повторяемостта на историята. Тази теория звучи някак съдбовно. До колко човек сам режисира живота си тогава?

В известна степен го режисира сам, в известна степен – не. Въпросът не е в това, да наложиш волята си и да режисираш съдбата (Това „Чамкория“ ясно ни показва, както и гръцката трагедия), а в това, да уловиш синхрона на трептенията между това, какво животът иска от теб и какво ти искаш от него. Само в баланса, в този синхрон може да се постигне нещо. Всичко друго е разрушително. Тоталната индивидуална амбиция води до възгордяване, което бива наказано. Даже няма нужда да чакаш боговете да те наказват за това, защото самият живот ще те накаже дори без тяхната помощ. /смее се/ Ако пък се оставиш на това, животът да те управлява, да си пасивен или смазан от него, също не е възможно да постигнеш каквото и да е било. В синхронното действие и в усета, как да се взаимодейства, е възможен един баланс, който да даде удовлетворение.

Начална снимка:  Стефан Н. Щерев
Снимки в текста: Яна Лозева, Адриана Янкулова, офицалната страница на Явор Гърдев във Facebook. 

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Деница Димитрова„О, ти, която и да си…“: спускане в сърцето на Вазов10.09.2020

Още от Под Моста

Под МостаДигиталното образование – създаване на цифрова екосистемаОбразование