Този текст умишлено не започва с биография на автора. Защото съм напълно убедена, че тази книга е написана от човека Светльо Желев и фактите за личния и професионалния му живот нямат особено зачение. Позволявам си да наричам Светлозар Желев „Светльо“ в следващите редове, защото от първата ми среща с него ми се стори, че това е един много близък до мен човек. Позволявам си също набързо да разкажа за тази среща, за да имате представа, макар и субективна, за автора на тази книга и неговата личност.

През не чак толкова далечната 2016г. бях част от първото издание на една академия за писане, тогава се наричаше „Валери Петров“ и се провеждаше в НДК. Понастоящем се казва Творческа академия „Заешка дупка“, но тогава беше първото ѝ, почти експериментално издание и откриването се състоя в „Перото“. Светлозар Желев беше директор на Националния център за книгата към НДК и говори на сцената заедно с Мирослав Боршош някакви умни неща. После официалната част приключи и Светльо се сля с останалите хора, говореше си с всички в приповдигнато настроение и ми се стори като някакъв извънземен човек, който адски много обича работата си.

Аз, от своя страна, бях много притеснена, изглеждах съвсем като тийнейджърка, подвизаваща се в София от съвсем скоро, в класа по „Поезия“ на академията бях попаднала почти случайно, а литературните среди изобщо не познавах. Тогава Светлозар Желев някак си се озова до мен, докато разговарях с другите курсисти, в момента, в който задавах полушеговито въпроса „Време ли е вече да пушим цигари и къде се пуши?“. Той се усмихна широко, каза „Време е вече!“ и ми показа вратата към терасата. И пушихме цигари. И нямаше значение кой какъв е и как изглежда. Светльо говореше разпалено за книги и писане, а аз попивах всяка дума и още тогава го сложих в графата „като порасна искам да бъда ей такава“.

Ако следите „Литературен гид“ или личния профил на Светлозар Желев във фейсбук, то тази книга няма да е никаква изненада за вас. Началото ѝ ще ви е съвсем познато, темите също. Ако следите Любен Дилов, Георги Господинов или Христо Блажев, отново няма никак да се изнанадате от начините им на писане, изразяване и мислене. В „За бавното живеене и насладата от живота“ става дума за книгите и хората, за бързането и забавянето, за удоволствията, за приятелите и приятелствата, за личните истории, за музите, за баланса, за поезията, за Бог, за търсенето и намирането на себе си и за всички онези неща, които ни вълнуват като човеци.

Книгата е една класна селекция от текстове и хора.

Благородно завиждам на Светлозар Желев за селекцията му от приятели. Благородно завиждам и на всички, които ще попаднат за първи път на размислите на Светльо. Защото това са едни съвсем човешки размисли, написани на богат и достъпен език, които обаче много се отдалечават от размислите на писател или изкуствовед. Буквално все едно слушате своите собствени мисли. Винаги съм искала да пиша така откровено, да си призная, че съм изтъкана от комплекси,

че приятелите, книгите и пътуванията са ми адски важни

и всички тези дълбоко лични неща, които Светльо си признава в тази книга и пред своята онлайн аудитория. Благородно завиждам и на него за това умение. Защото, повярвайте ми, това е много сложно умение и изисква неизмерима смелост. Особено когато четеш постоянно и книгите са ти не само страст, но и професия.

Когато знаеш наизуст високите образци в литературата, е адски трудно да покажеш пред другите своя собствен вътрешен глас. Когато знаеш, че умът ти просто не измисля всеки ден гениални метафори, че има много книги, които искаш, но не си прочел, че прекрасни думи като „удоволствие“ и „настояще“ са се превърнали, за съжаление, в клишета, че искаш все пак да пишеш за тях и това не ти дава покой, че въпреки милионите изписани страници на вечните теми, имаш какво да кажеш, но все пак не си писател или поне не този писател, който искаш да бъдеш…

И докато популярните гост-автори в книгата остават себе си в своите социални роли, то съставителят Светлозар Желев се отдръпва от своята професионална идентичност и ни разкрива „човека Светльо“, който разговаря със своите приятели. Писателите се възползват, ако може така да се каже, от факта, че познават дълбините на човешката душа и тънкостите на езика и имат едно по-друго писане, едни по-други похвати и едни по-различни някак си нива на изразяване.

Журналистите и публичните личности, от своя страна, имат сложен език, много обширен поглед над действителността, онзи заучен маниер да изразяват в един текст различни гледни точки, да обхващат контексти и реалности, да мислят и пишат една идея по-научно, да въздействат чрез цитати и авторитети… Тези неща, разбира се, са свързани с функциите на журналистиката и литературата и са прекрасни. Любен Дилов-син и Капка Касабова са също в списъка ми „искам да бъда ей такава като порасна“. (Да, това е доста дълъг списък.)

Но в този смисъл Светлозар Желев в тази книга не е нито литературовед, нито историк, нито писател, нито редкатор и издател. Той пише за темите, които го вълнуват като човек.

Изразява себе си като личност, обръща се навътре и навън едновременно,

дава трибуна на своите съвременници и приятели, прибавя към своите текстове чужди и създава от микрокосмоси една макрореалност, която е актуална и вечна наведнъж. Светльо в тази книга пита чисто човешки въпроси, търси и намира за себе си отговори чрез своите близки хора и дава гласност на тези отговори.

Малко по детски, като Пипи или Карлсон, той ни крещи „Вижте какво открих за бавното живеене и насладата от живота“, а в последствие се оказва, че уж наивното му откритие е по-достойно, по-полезно и по-общочовешко от редица професорски открития и дисертации. Може би не съм права, но за мен прочитът на тази книга беше прочит на човека Светльо Желев и неговата реалност. В много други случаи съм противник на това книгата да се свързва пряко със своя автор и подкрепям Ролан Барт в твърдението му, че произведенията на изкуството трябва да заживяват отвъд създателите си. Но в случая ярката индивидуалност на този човек не ми позволява да осмисля текстовете в книгата по друг начин. А и предвид факта, че Светлозар Желев ми е съвременник и пише за много важни неща, май ми е простен подобен прочит.

Така звучи тази книга – откровена, непретенциозна, анализаторска, безкрайно смела, но най-вече човешка.

Извадени от нея, текстовете в най-различни жанрове могат съвсем спокойно да си съществуват самостоятелно и да запазят своите качества. Но събрани в „За бавното живеене и насладата от живота“ и подредени по този конкретен начин, тези истории ни отвеждат в света на един много красив човек. Човек, който се интересува от това как ние хората да живеем по-добре тук на земята и ни предлага своята алтернатива.

Премиерата на „За бавното живеене и насладата от живота“ ще се състои на 14 май в 20:00 ч. на LIVE Streaming премиера.