Литература

За Нобеловата награда за литература, скандалите и носителите тази година

17.10.2019

Тази година Шведската академия връчи две Нобелови награди за литература – на полската писателка и активистка Олга Токарчук за 2018 г. и на австрийския белетрист и драматург Петер Хандке за 2019 г.

След като миналата година Академията се забърка в скандал за сексуално посегателство, награждаването бе отменено. Главните замесени лица в скандала са Катарина Фростенсън, член на Академията, и съпругът й – френският фотограф Жан-Клод Арнолд. През ноември 2017 г. шведският вестник Dagens Nyheter публикува обвинения на 18 жени срещу Арнолд за сексуално посегателство. От форум за интелектуални дебати и дискусии с висок престиж, статусът на Академията се срина.

Поправки в регулациите, структурни промени, по-голяма прозрачност и избор на нови членове са само част от мерките, чрез които Академията ще се бори за възобновяване на своя престиж. По-глобален обхват, извън рамките на Европа, и вероятният избор на жена като победител са мерки, които целят да се избяга от вече установените критерии и норми при оценяването.

Ето, че победителите са ясни – Олга Токарчук и Петер Хандке. Това не е първата награда, която печели полската писателка. Признанията ѝ са свързани най-вече с умението ѝ да обединява различни националности, култури и гледни точки чрез литература.

През 2018 г. печели наградата Man Booker с произведението си Flights, което е преведено и на английски език. Нобеловата награда журито ѝ присъжда заради “повествователно въображение, което с енциклопедична страст представлява пресичането на граници като форма на живот”.

По-интересният и неочакван избор за победител е тазгодишният носител на наградата – австриецът Петер Хандке. Той е поет, сценарист, режисьор, а най-известните му творби са дебютният му роман The Hornets, пиесата Offending the Audience и романът The Goalie’s Anxiety at the Penalty Kick. Фокусът в случая не е насочен към неговите литературни произведения, а към неговите политически възгледи и пристрастия, които демонстрира.

От началото на своя професионален път (1966 г.) Хандке се противопоставя на наложените лингвистични представи от нацистите и смята, че езикът трябва да се промени дума по дума. Най-неприемливите негови убеждения за повечето критици са свързани с това, че подкрепя сърбинът Слободан Милошевич и дори присъства на неговото погребение, като отхвърля твърденията, че изобщо са съществували концентрационни лагери в Босна през 1992 г. и оспорва клането в Сребреница през 1995 г

В книгата си A Journey to the River: Justice for Serbia той демонстрира своята подкрепа към Слободан Милошевич, който се смята за масов убиец. В една от публичните си изяви Хандке твърди, че мюсюлманите са виновни за геноцида в Сребреница, а не сърбите.

Ето, че един писател има възможността да промени историята, истината и представата ни за света. Да създаде дискусии и разногласия заслужава ли наградата или не, кое е правилно и кое е грешно и кой всъщност ще оцени кое какво е.

Ето още няколко гледни точки след избора на Хандке:

Хари Кънцру, писател и лектор, казва: “Повече от всичко на света имаме нужда от публични интелектуалци, които са способни да отстояват човешките права в лицето на безразличието и цинизма на политическите лидери. Хандке не е правилният човек.”

Славой Жижек, философ и критик на Хандке, казва пред The Guardian: “През 2014 г. Хандке настоя Нобеловата награда да бъде премахната заради “невярната (фалшивата) канонизация” на литературата, която създава… Това е Швеция днес: някой, който оправдава военни престъпления, печели Нобеловата награда…”

Словенският автор Миха Мацини споделя за Хандке – “Намирам го за жесток и абсолютно погълнат от своята собствена наивност”. Президентът на организацията за литература и човешки права Дженифър Игън казва, че “в момент на нарастващ национализъм, автократично лидерство и разпространяването на дезинформация в цял свят, литературната общественост заслужава много повече от това.”

Философът и интелектуалец Alain Finkielkraut го нарича “идеологическо чудовище”. Сръбските медии подкрепят решението на Академията и наричат победителя свой добър приятел, а австрийският президент Александър Ван дер Белен казва за Хандке, че е “нехарактерен и уникален. Имаме за какво да благодарим на Петер Хандке. Надявам се да го знае.”

Истината е изчезващ вид.

Всеки може да изкаже мнението си и да бъде прав, всяко мнение има значение. Затова наградите отиват при хора, които изменят исторически факти. Защото те се противопоставят на установеното статукво, а нали това е важното. Доколко обаче това е правилно? Добър пример ли даваме като награждаваме някой, който извън своите литературни творби, демонстрира неморални възгледи и се опитва да пренапише историята?

Губи се тънката разлика между истината и лъжата, фактите и мненията и фикцията и реалността. Започна и да се размива представата за това от кого трябва да създаваме пример за подражание и на кого трябва да връчваме награди и съответно да даваме трибуна за изява на лични възгледи. В стремежа си да покорим нови върхове, да възстановим имиджа си, да достигнем дори до една по-престижна позиция в обществото и да пречупим установеното статукво на две, сме готови на всякакви противоречиви решения.

Академията категорично го доказа. Избра човек, който не просто не успя да върне престижа на наградата, но и създаде още поводи за разногласия и скандали. От всичко това изплува един важен въпрос: не е ли отговорност на “престижните институции” да ни учат кое е истина, как да я разпознаваме и какви примери да следваме?    

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под МостаИскам да знаеш: (пре)разказ за една любов14.06.2018

Още от Под Моста

Вяра ЖелязковаНеобятната Рила – пленителните кътчета на БългарияLIFE