За родните мартинидъновци…. или как се става писател в България

22.06.2015

Бяла спретната къщурка, Ангел Кънчев номер пет,

тука всяка мижитурка чувства се поет.

Наблюдавайки родната ни литературна „сцена“ и изобщо това, което се случва около мен в последните няколко години, стигам до извода, че българският писател е един местен мартинидън (Мартин Идън е герой на Джек Лондон – прочетете повече за него в Wikipedia). Разбира се, без емоционалността, чувствителността и космическия порив за съвършенство на донякъде биографичния персонаж на Джек Лондон. Въпреки това историята за неграмотния индивид, решил да се ограмоти и да чете книги, е налице. С научаването да чете и пише, уви, подобно на истинския Мартин Идън (за ужас на околните си) решава, че ще стане писател.

Grafoman 1

Дотук обаче приключват всички прилики с персонажа. Защото все пак той – от завършен некадърник се превръща в невероятно добър занаятчия. А българският Идън… не съвсем.

Преди време вестник „Стършел“ публикува интересна статия за българските писатели, озаглавена „Освободи писателя в себе си“. Целта на текста бе осмиването на риалитито на БНТ за писатели. В нея имаше интересна социологическа бележка, която нагледно показваше, че ако съдим по официални данни (клубове и сдружения), у нас има над 6 хиляди пишещи братя .Ако вземем предвид и масата от хора, които пишат или се опитват да пишат проза, без да са членове на някаква писателска институция, то  сметката се удвоява (поне). Затова, както „Стършел“ предложи, отсега вместо „Писателят Еди-кой си се срещна с читатели“, може  да се пише „Читателят Еди-кой си се срещна с писатели“. Това, което ви звучи като шега, всъщност е плашещата реалност.

Когато бях по-млад и впечатлителен, не спирах да се вълнувам от това  какво поражда желанието у един творец да пише. Дали му е нужна емоционалност и житейски опит? Или е получил просветление, което решава да сподели с простолюдието? Историята познава книги с гениален замисъл, но слабо изпълнение, или такива, които са перфектно написани стилистично, но някак си бездушни. Когато се получи симбиоза между двете, разбира се, имаме шедьовър, написан от гений.

Някъде в миналото гореизброените компоненти може и да са били мотивация и критерий за един писател, но в днешно време по всичко личи, че на един писател не му е нужен нито талант, нито харизма, нито дори възпитание. На него не му трябва нищо повече от един счупен компютър и окриление от общо петте книги, които е прочел. Така, подобно на Мартин Идън, той започва да пише.

Белята е  там, че няма никакво значение дали си талантлив, стига да имаш търговски вид. Ако го имаш – значи си супер. Или както казваше Ицо Хазарта – трябва да можеш да се продадеш! Това обаче е трудно. Родният писател, подобно на българския кинаджия, прави „изкуство“ предимно за себе си и своята клика от десетима читатели, от които, ако приложим формулата на „Стършел“, девет са също писатели. За какви продажби може да се говори тогава? Става омагьосън кръг, в който всеки тупа по рамото другарчето си и не смее да изрази грам критика, тъй като останалите читатели/писатели от кликата също пишат и ако бъдат засегнати, ще могат да изкажат мнение от камбанарията на своя блог, сайт или друга медия. При наличието на оскъдните ни тиражи една подобна свада може да те унищожи като писател.

„Кликата“ е опасно нещо, но пък не всеки я има. Има обаче и една друга порода опасни графомани. Тези, надскочили обидното ниво на публикуване в блогове и вече плуващи в дълбоките води на „самиздаването“. България е един океан от самиздати, в който се състезаваме кой ще издаде 200 или 300 бройки. Не защото сме бездарни, а защото реално никой не чете.

Войната на самиздатите
Войната на самиздатите

Темата със самоиздаването е дълга и широка. И ако трябва да отваря скоба, то би било редно на пиша изцяло за инди нишата. Все пак – трудно е да се прави инди музика, тъй като трябват пари, а още по-трудно е да се прави инди кино, тъй като трябват още повече пари. Докато за инди литература не ти трябва нищо освен един компютър. Така се получава, че това, което на Запад се счита за унизително (самоиздаването) – у нас минава за професионална практика.

Но нека все пак да се върнем на темата за „Търговския вид“. Тоест умението да се продадеш, пък майната му на това има ли какво да кажеш. Все пак заглавие като „Дневникът на една к*рва“ ще привлече внимание, нали? Майната им на ценностите. Нали  това беше един от мотивите на Мартин Идън – да се изхранва с писане. Вярно, известността не беше най-важното за него, но все пак той успя да стане професионален писател. Сиреч, писател, който живее от писане. Уви, Мартин Идън не искаше да бъде „к*рва“ и затова сложи край на живота си. Но да не забравяме, че нашата цел не е да сме Мартин Идън, а да сме някакво бегло копие – неграмотник с претенции да е писател. Все пак трябва да можем да се продаваме.

Как да се продаваме обаче? Първата стъпка е да покажеш творбите си в нета и когато твоите приятели (бъдещи писатели, защото след като те прочетат текста ни, неминуемо ще решат, че могат повече от теб) те похвалят без грам конструктивна критика, вече минаваш  на следващото ниво.

А на следващото ниво има много варианти за развитие. Забелязал съм, че някой автори говорят нон-стоп в социалните мрежи за творчеството си, но никога не го показват на никого. Все пак великият Джон Ленън е казал, че най-красивото нещо на Земята е изгрева, но почти никой не го вижда. Така никой не прочита гениалното им творчеството дори след премиерата.

Противоположното на горното е всеки ден, всеки час да има по един-два графомана, които не спират да „тийзват“ общо десетимата си читатели с откъси, мъдрости и  концептуални картинки, рисувани от десетгодишния им племенник. Най-хубаво е, когато цитатът от тоя  гениален текст е съпроводен с кичозна езотерична картинка – ангел, залез, будистки храм.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon

Боян СимеоновКак плакатите се превърнаха в изкуство05.08.2019

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър