За „Вездесъщият“ и липсващото трето действие на българското кино

„Вездесъщият“

Това моето явно е някаква форма на невменяемост… Сещате се – правиш едно и също нещо по един и същи начин отново и отново и всеки път очакваш да се случи нещо различно. Така съм аз с родното кино. Отивам в „Арена”-та да гледам български филм с идеята, че „тоя път ще се е получило”, че „тоя път ще е яко”, че „този няма как да го овапцат”. И всичко това, тази сбъркана и устойчива на всякакви удари надежда се прояви за пръв път през 2009, след като гледах с доста закъснение един обречен на пръв поглед черно-бял соц-ноар филм само защото в него участваше човекът, дето водеше караокето всеки четвъртък в „Маската”. Да, става въпрос за „Дзифт”.

Онзи филм беше неочакван. Правен с бюджет около или даже над милион лева, подкрепен от БНТ, националния филмов фонд и който още се сетите, изпълнен с екшън, лафчета, адаптация по успешен роден роман… Озвучаването беше класи над всичко българско, което бях гледал, включително прехваления „Летете с Росинант”, имаше даже подскачащо сравнително реалистично дигитално стъклено око. Спец ефекти в български филм? Всъщност разбираш какво казват актьорите и дори Захари Бахаров, който по принцип има едно и половина лицево изражение, пасва идеално на ролята си? Изпитваш емоции, а след излизането от кино салона си повтаряш лафчета от лентата и искаш да я гледаш пак?

Всичко това ми се струваше невъзможно, илюзия, фантастика. Гледах го още три пъти на кино, а когато излезе DVD-то, си го купих и го гледах още толкова. Какво му беше на тоя филм толкова специалното ли?

„Вездесъщият“

Имаше начало, среда и край. Класическият гръцки драматичен театър е изградил схема на развитие на сюжета, което масово се ползва дори в наше време – във филми, сериали, книги и дори – видео игри. Първото действие предполага, че там ще се случи така наречената „експозиция” – тя включва загатване на основния конфликт, запознаване с основния герой, връзката му с останалите персонажи и най-често се приключва с инцидент или събитие с голяма сюжетна тежест, което задвижва колелата на историята и така стигаме до неминуемото и най-обичано от публиката…

Второ действие, в което се появяват препятствия по пътя на главния герой. Започват усложнения, развива се основната сюжетна линия, евентуално могат да се завържат още няколко паралелни или допълнителни/поддържащи в зависимост от целта на автора. Всичко завършва със задължително достигане на най-ниската точка за главния герой, някакъв катарзис или непреодолимо на пръв поглед препятствие. Там обикновено емоционалната стойност на творбата се разбира най-ясно и има една крива на интереса, която сочи, че там публиката се вълнува най-много и е най-съпричастна.

Трето действие е моментът, в който героят достига до някакъв край – дали логичен или неочакван, а сюжетните нишки се разплитат, последствията стават ясни и след бушуващия конфликт по време на историята отново настъпват спокойствие и баланс, а всички са или еднакво щастливи, или различно нещастни, лошите са в затвора или в плитки гробове, добрите тържествуват. А публиката крещи от радост или е останала с чене до земята заради развръзката – отново в зависимост от това каква е и каква е била целта на автора – да шокира или да радва.

В българското кино трето действие просто отсъства по подразбиране!

„Дзифт“

Има и изключения, разбира се, в това число преждеспоменатият „Дзифт”, но в болшинството от случаите сюжетът остава „отворен” с цел да накара публиката да си изтълкува сама финала или да е максимално сдухана като приключи филмът. Защото соц реализмът не предполага хепи енд. Обикновено финалните надписи тръгват или в края на второ, или баш в началото на трето действие и аз лично се чувствам умствено изнасилен и леко ограбен с десет лева или колкото там съм дал за билетчето си, при това – съвсем доброволно и с гръмотевичен ентусиазъм. Ще опитам да обясня:

  • Ако „Междузвездни войни” беше правен от българи, „Нова Надежда” щеше да приключи точно след смъртта на Оби Уан, като Люк, Лея и Хан щяха да се разпръснат, самоубият или просто да се предадат, без да разберем какво става нататък. Има и вариант, в който просто тръгват да бягат полуголи из Звездата на смъртта с неизвестна цел и посока.
  • Ако „Матрицата” беше правена от българи, финалните надписи щяха да тръгнат точно след измъчването на Морфей от агентите – преди Нео да му се притече на помощ, т.е. да изпозастреля едно фоайе с хора. Или пък щеше да я има тая сцена, ама щяха грозно да го убият и да му плюят на трупа. Какво става с останалите – тайна-майна, отворен финал. Соц реализмът не предполага хепи енд.
  • Българската версия на „Кръстникът” би свършила точно с разстрела на Сони, който е съвсем малко преди смъртта на стария Вито – не може криминалните елементи да възтържествуват при никакви обстоятелства. Какво се случва с останалата част от клана Корлеоне, в частност Вито и Майкъл – историята мълчи. Зрителят трябва да си направи извод от досегашните събития, че не ги чака нищо хубаво.

Схващате ли сега? Е, ето и причината да пиша всичко това – днес гледах „Вездесъщият” на кино. Филмът е продуциран от Miramar, които са хората зад страхотните и наистина неочаквано добри „Дзифт” и “Love.net”. На прожекция в 15:00 следобед обаче се оказа, че съм сред първите за деня, които си купуват билет и ми подариха копие от “Love.net” на DVD. Още тогава трябваше да се досетя, че нещо не е наред, при условие, че му е едва девети ден в салоните, а оная тежка помия „Бензин” я даваха месеци наред. Влязох в залата с пуканки, кола и дама под ръка и гледах един страхотен филм.

„Вездесъщият“

Добре изигран, страхотно написан, ненормално добре осветен и заснет. Имаше една сцена с Емил (главният герой), който говори с баща си за последен път и рисуващото осветление там подсилваше по такъв начин чертите на актьора, че цялата му тъга и объркване от това колко е скапан светът и колко лицемерни са хората, се четеше и без реплики. Стотици дребни детайли, които бяха своего рода социален коментар сами по себе си, странично от основното послание. Един от тези беше група от четирима младежи, пресичащи оживена улица пред линейка, при това не на пешеходна пътека. Случаен кадър, предполагам дори нережисиран, но тотално на място.

Не усетих кога минаха двата часа. Но накрая, когато тръгнаха надписите, изпсувах толкова зловещо на глас, че всичките петима души освен мен в киносалона се сепнаха. Защото нямаше трето действие. Или по-точно – имаше само началото на такова. Финалът отново беше отворен. Страхотен катаклизъм, ненормално добре завързан и силно емоционален катарзис, подкрепен със запомнящи се реплики и една тежка ругатня. Аха-аха да се получи някаква развръзка… и Емката, бате, тръгна по черни долни гащи по центъра на София, сниман от улични камери, следени от случайни персонажи, които до момента не сме виждали. Къде отива, какво му стана, каква е тая реакция – тъкмо се зачудиш и светкат лампите в салона и ни канят към изхода.

„Бензин“

Даже безумния „Бензин” имаше трето действие и макар да беше двучасов неудържим криндж-фест, поне опита да вкара малко разнообразие – почваме с второ, минаваме през първо и тогава. Него не бих го гледал пак. „Вездесъщият” обаче, ако се появи някаква форма на Director’s cut, който има финал, бих го гледал отново и отново. Защото забележките ми извън това са нищожни и предимно технически – мъртъв човек да виждаш как му се надига корема, щото в действителност актьорът си е съвсем жив и диша, е малко тъпо и е незначителна дреболия, лесно отстранима с всяка монтажна програма. Но като цяло филмът си каза каквото имаше да казва, при това качествено. Просто остави пак нещата на средата.

И за финал (понеже аз така съм учен) ще парафразирам една реплика от филма, в която се съдържа цялото ми мнение по темата: „Д*ба дълбокия арт финал, д*ба!”

P.S.: След тоя филм обмислям варианта да наричам всеки с името Димитър „Джими”, за което благодаря на бай сценарист от дъното на черната си душица!

С уважение и тежко възмущение: Диян Каролев

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to