За „Всичките наши тела” и изкуството да боравиш с правилните думи

„Всичките наши тела” е първият сборник с кратки разкази, който съм разгръщала до този момент, и смело мога да твърдя, че е и най-добрата основа, която може да положи човек за един такъв жанр. Личен, но и същевременно някак далечен, той не просто увлича, а завлича и дори удавя читателя в бурния океан от емоции, просмукани във всичките 139 страници и отвъд.

Още в самата корица се прокрадват образи от сърцевината, които сякаш обещаващо и без думи приканват читателя да разлисти книжното тяло още в самата книжарница и да продължи да потъва в изписаната хартия по път за вкъщи, с риск да се озове върху неравните тротоарни плочи.

Макар и коренно различни една от друга, историите все пак споделят някои общи черти – нескритата носталгия на отминалото и копнежа към бъдещето, страхът от смъртта и особено от живота, неизвестното помежду им и в двата им края (или начала). След няколко прочетени реда започваш да усещаш буца в гърлото си, докосваш нежно проблемната зона, но продължаваш да изместваш очи измежду редовете, докато не достигнеш до самия край на историята, когато болката не само, че не спира, но и се засилва. Не липсват и усмивки по време на четенето, в повечето случаи леко неловки, със свръхдоза меланхолия и щипка човечност. В повечето страници сме хора, на места се прераждаме в ръкавици, револвери, колекциониращи притежатели, или пък бръмчащи мухи – никога не знаеш от чии очи ще погледнеш света – запазена марка на Георги Господинов и във „Физика на тъгата”. Действията са илюстрирани с четката на думите, запечатани върху хартия, изпълнени с богата гама пъстрота и разноцветност – завършено изкуство с оставено пространство за още в бъдеще.

Несъмнено си проличава и влиянието, което има авторът от множеството си пътувания – смяна на домове, полети, Лондон и вкусовете в него, Берлин и Лисабон. „Свръхбагаж тъга” тежи върху раменете, но пътешествието съвсем не е приключило. Предстои ни да се сблъскаме с простотата на село, тази на гарата и думите, но вниквайки в дълбочина, усещаме колко точно усложнена е всяка микрочастица в тях.

„Днес социалните мрежи усилват и умножават бъбренето до степен на неразличимост. Думите искат тишина. Докато пишех „Всичките наши тела”, исках това да е книга, след която ти се мълчи.” – казва авторът, а всеки прочел сборника продължава да мълчи.

„Всичките наши тела” се чете бавно, въпреки краткостта на историите в нея. Необходимо е пълно изживяване на случката и минутно мълчание след прочита й, едва тогава човек може спокойно (или не съвсем) да продължи нататък (доколкото е възможно). Кратките истории не са нито първи, нито ще бъдат последни за Георги Господинов – три страници в края на сборника са заети от бележка на автора, в която той напомня за дебюта си през 1992 – „Лапидариум”, написан в същия жанр, както и частични страници в други негови издадени книги. Според него съществува една утвърдила се йерархия в днешната литература, според която начело е романът, а всичко друго – разкази, поезия, есета същестуват по-скоро поради снизхождението на издателите и пазара. Какво остава за съвсем кратките разкази, фрагменти и изречения – от тях не стават бестселъри и блокбъстъри, твърде късометражни са. А дали всъщност този сборник няма да озаглави списъка на бестселъри със свръхкраткостта си?


Автор: Деница Събева

Стажанти на

За втора поредна година “Под Моста” организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2018 г. през програмата ще минат 14 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to