За „Всичките наши тела” и изкуството да боравиш с правилните думи

20.07.2018

„Всичките наши тела” е първият сборник с кратки разкази, който съм разгръщала до този момент, и смело мога да твърдя, че е и най-добрата основа, която може да положи човек за един такъв жанр. Личен, но и същевременно някак далечен, той не просто увлича, а завлича и дори удавя читателя в бурния океан от емоции, просмукани във всичките 139 страници и отвъд.

Още в самата корица се прокрадват образи от сърцевината, които сякаш обещаващо и без думи приканват читателя да разлисти книжното тяло още в самата книжарница и да продължи да потъва в изписаната хартия по път за вкъщи, с риск да се озове върху неравните тротоарни плочи.

Макар и коренно различни една от друга, историите все пак споделят някои общи черти – нескритата носталгия на отминалото и копнежа към бъдещето, страхът от смъртта и особено от живота, неизвестното помежду им и в двата им края (или начала). След няколко прочетени реда започваш да усещаш буца в гърлото си, докосваш нежно проблемната зона, но продължаваш да изместваш очи измежду редовете, докато не достигнеш до самия край на историята, когато болката не само, че не спира, но и се засилва. Не липсват и усмивки по време на четенето, в повечето случаи леко неловки, със свръхдоза меланхолия и щипка човечност. В повечето страници сме хора, на места се прераждаме в ръкавици, револвери, колекциониращи притежатели, или пък бръмчащи мухи – никога не знаеш от чии очи ще погледнеш света – запазена марка на Георги Господинов и във „Физика на тъгата”. Действията са илюстрирани с четката на думите, запечатани върху хартия, изпълнени с богата гама пъстрота и разноцветност – завършено изкуство с оставено пространство за още в бъдеще.

Несъмнено си проличава и влиянието, което има авторът от множеството си пътувания – смяна на домове, полети, Лондон и вкусовете в него, Берлин и Лисабон. „Свръхбагаж тъга” тежи върху раменете, но пътешествието съвсем не е приключило. Предстои ни да се сблъскаме с простотата на село, тази на гарата и думите, но вниквайки в дълбочина, усещаме колко точно усложнена е всяка микрочастица в тях.

„Днес социалните мрежи усилват и умножават бъбренето до степен на неразличимост. Думите искат тишина. Докато пишех „Всичките наши тела”, исках това да е книга, след която ти се мълчи.” – казва авторът, а всеки прочел сборника продължава да мълчи.

„Всичките наши тела” се чете бавно, въпреки краткостта на историите в нея. Необходимо е пълно изживяване на случката и минутно мълчание след прочита й, едва тогава човек може спокойно (или не съвсем) да продължи нататък (доколкото е възможно). Кратките истории не са нито първи, нито ще бъдат последни за Георги Господинов – три страници в края на сборника са заети от бележка на автора, в която той напомня за дебюта си през 1992 – „Лапидариум”, написан в същия жанр, както и частични страници в други негови издадени книги. Според него съществува една утвърдила се йерархия в днешната литература, според която начело е романът, а всичко друго – разкази, поезия, есета същестуват по-скоро поради снизхождението на издателите и пазара. Какво остава за съвсем кратките разкази, фрагменти и изречения – от тях не стават бестселъри и блокбъстъри, твърде късометражни са. А дали всъщност този сборник няма да озаглави списъка на бестселъри със свръхкраткостта си?


Автор: Деница Събева

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Делиян МариновРевю на „Блатна Треска” от Даниел Иванов12.10.2018

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър