Литература

Захари Карабашлиев за човечеството като екосистема от разкази

12.11.2018

Захари Карабашлиев пише проза и драматургия. Aвтор е на романа „Хавра“, както и на „18% сиво“ – бестселър с 25 преиздания в България и преводи в САЩ, Франция, Полша, Словакия, Хърватия, Сърбия и др., класиран сред стоте най-любими книги на българските читатели в кампанията на BBC „Голямото четене“.

Негови разкази и пиеси са публикувани в книгите „Кратка история на самолета“, „Симетрия“, „Откат“ и други сборници и списания, превеждани са на английски, немски, френски, руски, полски, арабски и др. Включен е в престижната американска антология „Най-добрата европейска проза“ 2018. Негови пиесите са играни и награждавани в България, Германия, Лисабон, Калифорния, Ню Йорк… По негови сценарии и текстове са снимани късометражни („История с торта“, „Непознати“) и пълнометражни филми, като скоро предстои да излезе екранизацията по романа „18% сиво“.

Карабашлиев е носител на наградите „Роман на годината“ на Фонд „13 века България“, „Роман на годината“ (Фондация ВИК), „Христо Г. Данов“ за проза, Фондация „Комунитас“, „Хеликон“, Наградата на читателите „Цветето на Хеликон“ (2 пъти), „Аскеер“ (за драматургия) и много други. От 2014 г. Захари Карабашлиев е главен редактор на голямото българско издателство „Сиела“.

Автор на снимка и заглавна снимка: Добрин Кашавелов

Димитър Панайотов: Писател, главен редактор на „Сиела“ и организатор на „Варна Лит“. Три основни твои занимания, всички свързани помежду си с литературата, но коренно различни като дейности и умения. Как успяваш да съчетаеш всичко като мисловен процес и организаторска работа? Понякога едното не пречи ли на другото или напротив – помага?

Захари Карабашлиев: Всичко, което не помага – пречи. В този смисъл, ако искаш да си само и единствено писател – всяко друго нещо е губене на концентрация, енергия и време. Да пишеш и само да пишеш е ултимативното егоистично занимание. И има писатели, за които това е единствената форма на съществуване. Слава богу, има и други и към тях принадлежа и аз. Да организираш хора и процеси не е несъвместимо с писателската работа – правили са го и го правят много преди мен – Итало Калвино, Тони Морисън, Дейвид Левиатан, у нас – Павел Вежинов, Владимир Зарев и много други. Изисква се мисловна и друга дисциплина. Много важно е нещата никога да не се смесват – когато си писател, си писател. Това се случва в самота, изолация, често в състояние на тиха полу-лудост, т.е. точно обратното на това, което се изисква, за да работиш ефективно с хора.

Къде между всичко това остана фотографията?

Тук си е. Просто светът е различен, пренаситен от изображения. Живеем в действителност, в която всеки с телефон в ръка фотографира всичко – котенца, деца, салати, залези, а най-вече себе си. Затова при мен фотографията се е отдръпнала настрана и наблюдава.

Винаги са казвали, че Бургас е градът на поетите и изкуството, а родният град и на двама ни (Варна) остава далеч назад в това отношение в хорските представи. Ето, че ти се опитваш да промениш това с „Варна Лит“. Дали обаче такава промяна е възможна тук и сега в Морската столица и какво те кара да вярваш в това? Кои са миналите и настоящите варненски творци, които заслужават вниманието ни?

Варна е особен град. За разлика от Бургас и Пловдив, той е изглеждал (за мен поне) по-материалистичен, по-еснафски, по-меркантилен. Това, разбира се, не е така, във Варна живеят достатъчно много хора, които се вълнуват от изкуство, поезия, музика… Но Варна няма хуманитарен профил. В университетите ѝ не се преподават хуманитарни дисциплини, затова всеки, който иска да учи нещо свързано с литература, история, философия, изкуство, трябва да отиде другаде – София, Пловдив, Велико Търново, Шумен, Благоевград… или да напусне страната. Това е пагубно за града, наистина е. Спомням си как за мен като ученик в гимназията не стоеше въобще вариант да остана във Варна, спомням си ниското небе, късия хоризонт, въобще задухата от това, че няма как да остана в града, който обичам, защото просто той не предлага това, което душата ми желае. Мечтая това да се промени. Все пак не някой друг, а Николай Лилиев е живял и преподавал във Варна. Обичан поет беше Атанас Стоев, прозаик – Атанас Липчев, чудесният Красимир Дамянов също броя за варненец, бяхме състуденти с рано отлетелия от този свят поет Орлин Дянков, от Варна са Валери Станков, чудесният Людмил Станев. Великата си „Балада за Георг Хених“ Виктор Пасков пише в една вила в лозята край Варна.

Но по мое време аз не бях и мечтал да срещна жив, истински писател – за мен те бяха или отдавна умрели хора, или живееха в София. И сега с фестивала „Варна Лит“ опитваме да променим някои неща. Правим така, че всеки ученик в града да има възможност да се докосне до най-изтъкнатите, живи, български автори и до някои от най-големите световни. Тези автори не просто се появяват в града – те влизат в училищата, в класове, разговарят с учениците, разказват, слушат, общуват. Мечтата ми е всеки варненски ученик да има възможност да се срещне с когото си поиска. Вижте във varnalit.com списъка на гостите. Впечатляващ е, нали?

Варна поезия ли е или проза?

Епос : )

Откакто стана главен редактор на „Сиела“, издателството се превърна в дори още по-голям фактор в българското книгоиздаване. Събрал си екип от някои от най-активните и опитни хора, които се занимават с литература у нас. Извинявам се за клиширания въпрос, но какви са отговорностите и предизвикателствата на това да си на тази позиция – конкретно в това издателство. Как минава един работен ден на главния редактор?

Истината е, че най-важното за всеки успешен бизнес са хората, които си успял да привлечеш по един или друг начин в него. Всичко е много просто, но и свръх крехко… Всеки иска да работи на място, в което се чувства оценен, място, което му позволява да постигне своя потенциал, да бъде едновременно част от екип, но и индивидуалност. Това не се постига лесно, изисква много енергия и усилия да се създаде този климат, да се поддържа всеки ден, да се балансира между ръководство и редактори, между читатели и писатели, между очаквания и реалности… А има и голяма доза магия. Предизвикателствата са много – трябва да си точен с колегите си, да си откровен, реалистичен, едновременно да си достатъчно близо до тях, но и да ги ръководиш. Дълга тема е. Един ден на главен редактор е понякога по-скучен, отколкото повечето хора си представят, но често по-интересен от всяка работа, която съм имал. По някаква причина някога винаги съм си представял, че главните редактори пушат много и пият уиски по всяко време, а това не се оказа така.

По какъв начин влияе фактът, че ти самият си писател, на ролята ти на главен редактор при избора на нови ръкописи, които издавате? Не води ли понякога до шизофрения това между твоите умения като писател, предпочитанията ти като читател и задълженията ти като главен редактор?

Досега е помагало. Четенето на ръкописи при мен поне има чисто физическо изражение. Когато попадна на нещо добре написано го усещам веднага – обзема ме някакво необяснимо спокойствие, някаква лекота. Ако е лошо написано – някъде в коремната област се появява раздразнение. Ако пък е калпаво, неясно, но и претенциозно написано, ме обхваща гняв. И тъй като не обичам да съм гневен, не чета нататък. Не ме интересува просто. Що се отнася до читателски предпочитания и професионални задължения – да, различават се и това е нормално. Не можем да публикуваме всичко, което само на нас ни харесва, защото ще изолираме огромна част от читателите си. Не може да се очаква от един главен готвач да обича да яде всичко в ресторанта, който му е поверен, нали така? Но си длъжен всичко, което се публикува, да е професионално на най-високо ниво.

Продължава на следващата страница…

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon

Елис EминДългоочакваният роман „Хавра“ от Захари Карабашлиев07.09.2017

Още от Под Моста

Боян СимеоновКак отидох в Исландия с палатка, но спах в колатаLIFE