Литература

Захари Карабашлиев за човечеството като екосистема от разкази

12.11.2018

Кога един писател спира да пише от чисто вдъхновение и творчески акт и започва да го прави като професия, създавайки продукт? Без това да е негативно и, разбира се, имаме ли у нас такива писатели?

Честно казано, нямам представа – аз никога не съм писал без вдъхновение. Дори не мога да си представя как можеш да създадеш каквото и да е без вдъхновение. Но да чакаш само на вдъхновение е нелепо. То е началото, божественият тласък, ако щеш – но после идва другото, твоята част, уменията ти, знанията. За думата „продукт“… Писал съм не една или две истории, пиеси и сценарии, изпълнявал съм професионални договори с продуценти, но никога не съм гледал на това, което пиша, като на „продукт“. Имал съм късмета да се познавам с големи американски творци, да обсъждаме занаята на писане и никога тази дума не е била произнасяна. Тази дума дълбоко ме смущава, макар да знам, че няма нищо нередно в нея.

Едва ли знаеш, но един от най-първите ми текстове за „Под Моста“ беше за „18% сиво“. Признавам, че тогава, преди почти 6 години на 22, не бях най-запаленият фен на българската съвременна литература и тръгнах с доста голямо предубеждение. „18% сиво“ ме помете. Тъкмо бях започнал да се занимавам с фотография, родом от Варна, а на онази възраст екзистенциалните кризи са много. Замислих се, че днес ще прочета романа по коренно различен начин и реших да те попитам – това роман за младостта или зрелостта е? Роман на реализма или фикцията – на разума или емоцията? И най-вече – промени ли се 10 години по-късно Зак?

Много се радвам, когато чуя това – „не харесвах съвременна българска литература, бях предубеден, но вашата книга изцяло промени това…“ – а го чувам постоянно. По-якото от това да знам, че съм открехнал пролука и към други български автори, а не само към себе си – това е много по-голям комплимент от „ах, ох, колко голям фен съм на книгата ви!“ Някои втренчени само в собствения си пъп съвременни „писатели“ не биха разбрали това, но аз изпитвам голямо удовлетворение от това да запалвам любопитството на нови читатели към български книги.

За „18% сиво“ – има една много фина и незабележима граница между младост и (някакъв вид) зрялост и понякога минаването по нея е адски болезнено. Тя е като минирана с емоции полоса, в която стъпиш ли на неправилното място – избухваш. Моят герой Зак е принуден да мине през тази полоса по един мъчителен начин – той се справя с това, което съдбата му е пратила, така както може – с тъга, хъс, лудост и заслепение. „18% сиво“ е колкото реалистичен (натуралистичен на моменти) роман, толкова и литературен еквивалент на т.нар. “road movie” – динамичен, с много действие, с влюбен до лудост герой, който няма да се спре пред нищо, за да върне отново любимата си. Дали се е променил Зак след 10 години? Той може да живее само в читателите си, така че се променя с всеки един от тях.

И в „Хавра“, и в „18% сиво“ работиш паралелни реалности. Колко важни са те за изграждането на основната сюжетна линия в творчеството ти?

Книгите ми отразяват моето лично убеждение, че ние, хората, живеем в паралелни реалности. Във всеки един момент сме разпънати между собственото си минало и бъдещето си. Настоящето е притиснато между тези двете, а „18% сиво“ е изцяло воден от това. Докато главният герой пътува напред в пространството – от Западното крайбрежие към Ню Йорк – той „пътува“ и назад в миналото, в историята си със Стела. Неговите мисли пътуват съвсем независимо от посоката, в която е тласнат след загубата на любимата си и в търсенето на истината за нейното изчезване.

В „Хавра“ паралелните реалности са различни. Тук имаме наслагване на лична история върху канавата на семейна история, която пък е част от по-голямата, национална история, която пък е свързана с „пренаправата“ на Европа в края на 19 век. В „Хавра“ имаме наслагване на личната свобода, избор и справедливост върху националната Свобода и Освобождение.

Аз вярвам, че всяка лична история е важна и неотменна част от пъзела на голямата, човешка история. Вселената не е съставена от атоми, а от истории (перифразирам една американска поетеса). Мисля, че човечеството се крепи единствено от своята наглед хаотична, но стройна система от наративи, то е екосистема от разкази.

Нямаме търпение да излезе филмът по „18% сиво“. Има едно твърдение, че за писателите често е ад, когато техни произведения се адаптират във филм. Има лишения, компромиси. Какво е чувството да екранизират твой роман?

Честно казано – не знам. И аз съм любопитен, но филм и книга са две толкова различни неща. Чувството на автора няма значение. По-важно е чувството, което филмът като суверенно произведение ще остави у зрителите си.

Вероятно повечето информация е заключена в рамките на снимачната площадка, но кажи ни как тече процесът, получава ли се както си го представяш?

Не съм част от процеса на филмиране. Режисьорът Виктор Чучков би могъл да отговори най-добре.

Покрай „18% сиво“ и „Хавра“ понякога сборниците ти с разкази и драматургия остават на заден план. Както знаем на Запад от Изтока, късата форма се почита и голяма част от големите писатели тръгват именно с нея, публикувана в периодични издания. Защо обаче разказът е обречен често да остава пренебрегнат в България – ако, разбира се, си съгласен с това твърдение?

Разказите навсякъде в света са в криза – противно на презумпцията, че хората нямат време и искат да четат набързо и накратко. Всъщност литературата се движи винаги с логика различна от тази на съвремието, в което се създава. Когато хората са имали много време и никакви дразнения от типа на телевизия и интернет, са чели много списания, които пък са публикували къса проза. Най-добрият дом на късия разказ е между кориците на списание. Навремето Хемингуей, Фицджералд и др. са живели по европейски хотели само от хонорари за разкази в американски списания. Сега това е немислимо. Противно на всяка логика изглежда, че сега читателят иска да купи книга, в която да инвестира себе си, да се изгуби, да не излиза бързо от нея… В България разказът не е пренебрегнат повече, отколкото навсякъде другаде. Просто разказите загубиха своите медии.

Вашето поколение от автори е белязано от няколко неизменни теми – комунизма, емиграцията, прехода, мафиотските години, запустяващото село/родно място, лутането. Като се замислиш, голямо количество от най-успешните съвременни български романи се въртят именно около този спектър от проблеми. Няма смисъл отново да говорим защо. Това, което искам да те попитам, по-скоро в ролята ти на човек, който работи с толкова много млади автори, е обръща ли се тази тенденция? За какво пишат и най-вече ще пишат, когато достигнат зрялост, новите, по-млади сега автори – какви са техните разпади и вълнения?

Не мисля, че има някаква доминираща, ярко различна тенденция, която да посоча. Няма „теми“. В Европа сега живеем в „безтемно“ време – няма войни, няма революции, големи обществени промени, исторически важни събития, велики личности… Сега живеем във време, в което всичко може да бъде тема. Живеем в качествено различно време, в което чувствата са особено важни, живеем в една цивилизационна свръхчувствителност – към всекиго и всички, а най-вече към самите себе си. Може би има нещо като „хипертрофия на егото“. Всеки личен разпад сега е болезнено значим, всяка раздяла е малка смърт, всяка семейна драма може да бъде световна война. Този – нека го нарека синдром на хипертрофиралото его – навярно е обясним и нормален, но ни кара да забравяме, че всичко, което преживяваме в този момент, е преживявано милиони пъти преди нас от други хора и ще бъде преживявано милиони пъти. И всичко, което ни се случва, е несравнимо по-леко от това, което са преживявали други преди нас във всичките онези варварски моменти на Европа, които никак не са далеч във времето – Аушвиц е само няколко поколения преди нас сега, Сараево и Сребреница бяха в мое време. Липсата на големи „теми“ сега може би ще кара все повече писатели да търсят такива в миналото.

В контекста на горния въпрос. В едно твое интервю обсъждаше 50-годишнината от болезнено неизживяната в България 1968 година. Контрареволюцията, която така и не се случи у нас. По твои думи в Америка тя е отишла и си е заминала като всяка друга година. Въпреки това – нямаме ли и ние нужда от една 1968-а на нашето поколение? И дали ако пак се състои, ще се случи у нас и няма отново да ни подмине?

Всяка ’68-а е лична и може да се случи независимо от това какво показва календарът. И може да е повече от една. Аз например живях една много интересна ’89-а. Която е визуално обратна на ’68-ма (обърни числата). И смислово беше много по-различна. Но беше великолепна. Не защото нещо кой знае какво се случи в държавата, а защото бях 21-годишен. Да, викахме по площади, после окупирахме университети, пеехме и свирехме, и композирахме, и недоволствахме, и вземахме изпити, и пътувахме на автостоп, и четяхме, и се любехме, и се бунтувахме при всеки удобен случай… Но тези години – ’68-а или ’89-а, са всъщност важни с това какво се е случило в личен план за всеки от разказващите ги. Т.е. те не са „кога“, а „какво“. И ако се концентрираме върху „какво“, тогава идва субстанцията, тогава е важно съдържанието. Останалото е просто числа от календара. И не е важно колко листа от големия небесен календар си преживял, а как.

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Карина НиколоваЗахари Карабашлиев и Симеон Лютаков – за „хаврата“ с любов24.03.2019

Още от Под Моста

Под МостаВъзроденият спомен за Честър Бенингтън от Grey DazeМузика