Издателство „Парадокс“ представя проекта „Мислещата литература: социалната, културната и човешката отговорност на писането“

Откъс: „Депеш мод“ Серхий Жадан
Превод: Райна Камберова

Когато бях на 14 и имах собствени схващания за живота, се натрясках за първи път. До козирката. Беше много топло и над мене плаваха сините небеса, а аз лежах и умирах на раирания матрак и дори не можех да се напия, защото бях само на 14 и просто още не се бях научил да се напивам. През последните 15 години имах повече от достатъчно основания да не обичам живота, отначало животът, точно бях започнал да го възприемам, се оказа подло и неблагодарно нещо, което веднага свикна да се превръща в едни лъжовни ситуации, за които не ми се иска да си спомням, но се помнят задълго. Но аз от своя страна никога не съм изразявал особени претенции и очевидно всичко беше наред с взаимоотношенията ми с живота въпреки неговата клинична мудност. В крайна сметка никога не съм преживявал поредните демаршове отвън, всичко ме уреждаше – устройваха ме обстоятелствата, в които живеех, устройваха ме хората, с които общувах, с които се виждах от време на време и с които ми се налагаше да си имам вземане-даване. В крайна сметка те не ми пречеха, надявам се, че и аз на тях също. Какво още? Устройваше ме и количеството кинти, които имах, тоест не ме устройваше количеството като такова, всъщност почти никога не съм имал кинти, устройваше ме самият принцип на въртенето им около мене – още от детството си бях забелязал, че банкнотите се появяват точно тогава, когато са ти нужни, и приблизително в такова количество, без което не би се оправил, обикновено това сработваше, съвсем сработваше, очевидно, ако не си изгубил съвестта си докрай и пазиш поне някаква капка достойнство, в смисъл такъв, че си миеш зъбите и не ядеш свинско, ако си мюсюлманин, то тогава с неясна за тебе регулярност ще се явява ангел с черни ръкавели на счетоводител и пърхот по крилата и ще попълва разплащателната ти сметка с определена сума в паричен еквивалент, така че, от една страна, да не опънеш съвсем петалата, а от друга – да не се развратиш прекалено и да прецакаш прераждането си, купувайки танкери с нефт или цистерни със спирт. Това ме устройваше, затова разбирах ангелите и ги поддържах. Устройваше ме страната, в която живеех, устройваше ме и количеството гадости, с които беше пълна и които в най-критичните моменти на жителството ми в страната достигаха коленете че и по-нагоре. Разбирах, че можеше да съм се родил в друга страна, доста по-лоша, с по-суров климат например, или с авторитарна форма на управление, където на власт да бъдат не просто копелета, както в моята страна, а някакви извратени копелета, които да предават по наследство властта на децата си заедно с външния дълг и вътрешното мракобесие. Така че смятах, че доста добре съм уцелил, и затова не ми пукаше от тези неща. В крайна сметка ме устройваше всичко, устройваше ме телевизионната картина, която виждах през прозорците на жилищата, където живеех, затова се опитвах просто да не прескачам прекалено бързо по каналите, доколкото успях да забележа всякакви прояви на внимание от страна на монтираната около мене реалност, задължително ще приключат с предварително прогнозирани гадости или просто с дребни житейски подлости. Реалността сама по себе си е готина, но е абсолютно лъжовна при статистическата равносметка след мача, когато анализираш своите и нейните показатели и виждаш, че нарушенията от нейна страна са били къде-къде повече, а отстранявания е имало само в твоя отбор. Ако нещо наистина ме потискаше, то това бяха постоянните и упорити опити на телевизионната картина да влезе в неестествени полови отношения с мене, тоест простичко казано – да ме изчука, възползвайки се от моите обществени права и християнски задължения. Весело си изживях 15-те години живот на възрастен, без да участвам в строежа на гражданското общество, без да ходя в изборни секции и успешно да избягвам контактите с антинародния режим, ако разбирате какво имам предвид; не ме интересуваше политиката, не ме интересуваше икономиката, не ме интересуваше културата, дори прогнозата за времето не ме интересуваше, въпреки че това като че ли беше единственото нещо в страната, което будеше доверие, но мене все пак не ме интересуваше.

Сега съм на 30. Какво се промени през последните 15 години? Почти нищо. Дори външността на тоя… на президента не се е променила много, във всеки случай както се ретушираха портретите му преди, така и сега се ретушират, дори аз го забелязах. Промени се музиката по радиото, но в крайна сметка аз не го слушам. Промениха се дрехите, но доколкото разбирам 80-те все още са на мода. Не се промени телевизионната картина, която е толкова лепкава и разяждаща, като разлята на пода лимонада.

Не се промени климатът, зимите са все така дълги, а пролетите – дългоочаквани. Промениха са приятелите, по-точно едни изчезнаха завинаги, вместо това се появиха други. Промени се паметта – стана по-дълга, но не и по-добра. Надявам се да изкара така 60-ина години  продължителен битов непукизъм и непоклатимо душевно равновесие. Това си пожелавам. Амин.

17.06.93 (четвъртък)

УВОД №1

16.50

На 17 юни, около пет следобед, Кучето Павлов се опитва да влезе в метрото. Той се приближава към входа, отива директно при униформената жена и вади от джоба си удостоверение за ветеран. Униформената жена гледа удостоверението и чете „Павлова Вира Наумивна“. „И?“ – пита.

– Баба – казва Кучето Павлов.

– Къде е бабата?

– Това е – показва свидетелството Кучето. – Моята баба.

– И какво?

– Тя е ветеран.

– Е? А ти какво искаш?

– Тя е горяла в танк.

Жената още веднъж поглежда към удостоверението. Кой знае, мисли си тя, може и да е горяла, по снимката не може да кажеш.

– Ами добре – казва тя. – Какво да направя аз?

– Пуснете ме – отвръща Кучето.

– И ти ли си горял в танка?

– А, чакайте сега – започва да се пазари Кучето, – може да й нося ядене.

– Какво ядене?

– Ами ядене – Кучето си припомня какво всъщност яде баба му, когато й дават. – Млечни продукти, разбирате ли? Кашкавал.

– Ще ти дам един кашкавал – казва незлобливо униформената леля.

Кучето разбира как изглежда всичко отстрани. Как той удря с глава по огромната безкрайна стена, с която се е заградил от него животът, удря, без каквато и да е надежда за успех, и всички житейски привилегии, в това число и пропускът за метрото, точно сега не сработват, ето така изглежда. Той събира целия си кураж и казва нещо от рода на – чуйте ме сега, жено, той, разбира се, не говори така, но съдържанието е приблизително същото. Та чуйте ме, жено, внимателно – казва той – нали? Само не се нервирайте. Ето какво ще ви кажа, жено. Вие, разбира се, можете да ме обидите, виждам, че ме обиждате, обиждате ме, нали? Чуйте, чуйте, искам да ви кажа още нещо, чуйте. Но въпреки това, нали разбирате, как да го кажа – ами, вие там, не знам точно, можете да се отнасяте по различен начин към това, съгласен съм, за вас практически това може да не означава нищо, но се съгласете, че баба ми не може да пукне от глад само заради това, че мене – законния й внук, извинете, някаква си подла тиловачка, ей тъй на, не го е пуснала в метрото. Ще се съгласите ли? (е, на това място те просто се изпречиха един срещу друг, но нека така да е) – той се концентрира и внезапно се гмурва под ръката на жената, като размахва във въздуха удостоверението за ветеран и изчезва в прохладното черво на метрото.

„Каква ти подла тиловачка? – мисли си госпожата. – Аз по принцип съм родена 49-а година.“