Автор: Лазар Хрисимов

,,В известна степен театърът все още е първата ми любов‘‘. – споделя Кристофър Лойд. Следващият разговор е с един гражданин на света, театрален режисьор, завършил НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян. Първият българин оглавил театър във Франция.

От януари 2018 сте директор на Националния театър в Тулуза. Еторе Скола има един филм със София Лорен и Марчело Мастрояни – ,,Особен ден‘‘. Как обаче минава един обикновен ден за Вас в Тулуза ?

Зависи от деня, зависи дали имаме премиера или обратното – криза, която трябва да решаваме, локдаун, анулирано представление. През последните две години реалността така се промени, че наистина всеки ден носи изненади. Нещата, които ме спасяват в трудни ситуации, са свързани с творческа работа. Ако репетирам или работя по нов проект се чувствам в свои води. Когато трябва да се занимавам с по-глобални проблеми, свързани с менажирането на театъра, тогава се напрягам малко повече. Ролята на директор не е било и никога няма да бъде основното ми занимание, но във Франция, специално този тип театри (национално-драматични центрове), се поверяват на артист – главно, за да може той да развива своя естетика, свой език и своя опитност, имайки зад себе си огромната театрална машина, която е там, за да го следва. Откакто работя в Тулуза, аз например правя декори, които не бих могъл да си позволя, ако бях в театрална компания или на свободна практика. Плюсовете са свързани най-вече с това да продължиш да се занимаваш с творческата си дейност и оттам насетне да споделяш това пространство, този театър и средствата, с които той разполага, с други артисти, които да са част от твоето художествено семейство. Това е картинката в идеален план. Иначе, да – имам директорски съвети, преговори с различни артисти за съответни проекти, задължителни срещи с представители на Министерство на културата и представители на градската управа, които всъщност са принципалите на театъра, тъй като бюджетът се определя от тях. Не винаги е лесно, нито приятно, особено когато разберем, че ще ни режат от бюджета. Така че всичко това са непрекъснати преговори и договорки с тези, от които зависи дейността ни да продължи нормално. 

С какви очаквания заминахте за Франция? Имахте ли притеснения? 

При мен никога не е имало определена точка, от която аз казвам, че заминавам и не мога да се върна повече. Не съм правил такова еднократно преместване, от изток на запад. Всичко стана постъпателно. През 2002 г. трябваше да проведа майсторски клас в Белгия, точно преди 20 години. Траеше две седмици, но няколко актьори от него ми предложиха да продължим с тези опити и да подготвим представление. Всичко това беше полулегално, нямахме компания, дотация, нямахме абсолютно нищо. По това време работех в Народния театър в София и изведнъж се намерих в някаква маза, където се събрахме, за да правим театър и това много ми допадна. Така започна цялата авантюра. След това направихме постановката ,,Кислород‘‘ по текста на руския драматург Иван Вирипаев. С нея спечелихме голямата награда на един фестивал за млади трупи в Лиеж. След това тръгнахме на турне из Белгия, из Франция, играхме в Москва, Монреал, Гваделупа, правихме турнета в продължение на 5 години. Във Франция, когато направиш нещо интересно, почти винаги има кой да го забележи. Тоест има един непрекъснат глад в обществото за нещо, което още не е открито, нито видяно….едно базисно любопитство у публиката, критиката и театралните практици. Аз имах шанса да попадна на правилното място, в правилното време. Не мога да кажа, че съм направил нещо по-различно от това, което правя по принцип. Просто обстоятелствата се подредиха и работата ми бе забелязана. Последваха нови предложения от Авиньонския фестивал и от Комеди франсез. Паралелно с това регулярно се връщах в България и се опитвах да работя и тук. 

Споменахте глад към културата. Съществува ли културен глад в България ?

Със сигурност има гладни хора за култура, а има и такива, които са гладни, но не го знаят още. Това, което липсва, е политическа воля и национална стратегия за културата. Това значи, че държавата би трябвало да поеме отговорността да структурира културния процес и да го фасилитира, тоест да дава възможност на идеи и тенденции, които се появяват често на абсолютно неформален принцип , да бъдат артикулирани чрез държавните културни структури и подпомагане, за да се развият и да дадат плод, който да обогати цялостния културен контекст. Много е важно културата да бъде валоризирана в общественото пространство. И пресата, и медиите, и хора на отговорни длъжности всъщност да внушават непрекъснато, че културата е не просто забавление, нито гледане на пиратско копие на последния холивудски блокбъстър, а е дейност, която кара обществото да еволюира и да се качва на по-високи нива на съзнателност. За съжаление мисля, че цялостна културна стратегия в най-новата си история България не е имала, като изключим може би мегаломанските залитания на Людмила Живкова в края на социализма. Така или иначе в края на тази епоха помпозно се лансираше идеята за това, че притежаваме по-дълбоки корени, които трябва да познаваме, и от които трябва да черпим.  Ако погледнете структурата, организацията и финансирането на софийските театри в момента, всички те са изградени и създадени по време на социализма и всеки един от тях е имал някаква определена мисия. Националният ни театър е този, който би трябвало да прави ревизия на класическите текстове и да намери начин те да звучат съвременно и днес, Сатиричният театър беше театърът, в който се разсмиваше публиката и който, къде успешно, къде не, можеше да критикува властта чрез хумор. В театър София се правиха доста експериментални работи когато идеологическите копои на ЦК ,,заспиваха‘‘. Колкото и фалшива да е изглеждала цялата тази подредба, по онова време имаше яснота кой за какво отговаря и каква е мисията му. Тази концепция от соца не е еволюирала ни на йота в последните 30 години. В този период целият културен сектор бе оставен на самотек. В момента наблюдаваме резултатите и берем плодовете от едно тотално отсъствие на държавата в структурирането на сектора. Не мога да посоча българско правителство от последните години, което да е имало някаква внятна представа за това що е култура и как се менажира тя. 

С какво Ви впечатли Франция като културен европейски център? 

Французите са особена нация. Тук държавата силно дотира културните процеси, занимава се с тях, изследва ги, изучава ги. От друга страна спрямо културата Франция винаги е била антиамерикански настроена. Тя настоява на ценности, които е формулирала във времето на френското Просвещение. Тези принципи продължават да еволюират и да работят и днес, в тях има известен антиглобалистки патос. Франция вероятно е единствената европейска държава, в която жителите масово не говорят английски и се гордеят с това, което отвън създава впечатление за надменност. Дори има израз – фокусирани върху собствения си пъп. Културата във Франция е неразривно свързана със социалните движения. Май 68‘ – когато стават малките революции в университетите и младежта се събира и започва да дебатира – това се случва най-вече в културни институции (театри, университети, галерии). Дебатите стават основа на съпротивата срещу унищожителната сила на консервативния капитализъм. От 1968 насам се знае, че полицията и войската не влизат в културни институции, където се намират граждани, които са се барикадирали, стачкуват или окупират. Това е свързано и със съзнанието, че културата при французите възпитава и едно определено гражданско съзнание. През 2012 година беше приет закон, с който държавата се задължава да осигури на всеки свой гражданин достъп до култура. Цялата мрежа на културни институции във Франция е съобразена с това. Така всяко населено място, независимо колко е отдалечено, има достъп до културен живот. 

,,За разлика от мечтите реалността е материал, на който не достига пластичност.‘‘ – цитат на Юкио Мишима. Мечтател ли сте или реалист ?

Непоправим мечтател и мисля, че това е проблем в ДНК-то ми. Когато се сблъскаш с непластична реалност, която е и нечувствителна към подаваните от теб сигнали, фрустрацията и горчивината могат да бъдат големи. Тогава артистът се чувства непотребен, а заобикалящият го свят сякаш му казва, че нито разбира, нито има нужда от това, което той би могъл да донесе като подарък в тази реалност. С всичко случващо се не само у нас, а и в целия свят, ние преживяваме огромно сътресение и смяна на парадигмата. Гледайки подкрепата за разни популистки партии, вкл. и във Франция, имаме чувството, че светът полудява, защото в тези процеси няма никакво мечтаене, а още по-малко реализъм. Изведнъж артистите се оказаха изправени срещу една озъбена маса от хора, които са насъбрали много гняв и нямат никакви интелектуални или духовни средства, за да го алхимизират или претворят в нещо градивно. Когато има експлозивна смес от омраза, комплекси, съзнание за провал на собствения живот, които в един момент избиват в ненавист, започва да се руши стремежът за градене на каквото и да било общо бъдеще. Тези хора не знаят как се мечтае, но знаят как се мрази. Те се водят най-вече от мъст и това най-често се изразява в отрицателен вот на изборите и после в парламент пълен с куриози. Това ми напомня втората част на ,,Властелинът на пръстените‘‘. В момента сме в ,,Двете кули‘‘ на глобално ниво. Там се водеха непрестанни битки. Никой не знае как това нещо ще бъде разрешено, успокоено, неутрализирано.

Накрая елфите дойдоха на помощ? 

Да, така е. Не знам с какъв капацитет от елфи разполагаме. Понякога имам чувството, че чакаме извънземните, които да ни помогнат. Но .. това ще е друг филм вече.

През 2020 г., в края на лятото, във връзка с протестите срещу тогавашното правителство, излезе едно отворено писмо, което бе написано от Вас и публикувано в социалните мрежи. То предизвика значителен медиен шум и отзвук. От тогава минаха почти две години. Какво се промени и имаше ли ефект ? 

Внимателно следях летните протести на 2020 г. и ги посещавах. Писмото не бе писано, за да го прочете един човек, а за да го прочетат много и различни хора. Всъщност го написах почти спонтанно, най-вече защото протестите продължаваха от известно време, а представителите на културата мълчаха. Признавам, че за човек, идващ от вън, това бе меко казано странно. Чуваха се отчаяни гласове, че културните дейци не заемат позиция. Тогава си дадох ясна сметка, че повечето ми колеги мълчат, защото след едно дългогодишно тарикатско управление, което задаваше тон, обществото ни е влязло в режим на оплюване и на съсипване на всякакъв тип авторитети. От една страна си казах – да, много е печално, че никой от хората, занимаващи се с изкуство, не казва нищо, от друга страна ги разбирах, защото в България лесно се раздават присъди и е лесно да очерниш някого. В този случай аз бях в абсолютно привилегирована позиция, защото не завися изцяло от тукашния контекст. Докато някой, който трябва да работи тук, е много вероятно след една такава изява да не си намери работа никъде. Тогава си казах, че съм длъжен да използвам привилегиите си на ползу роду. За това как го оценявам от дистанцията на тези две години – мисля, че е малка капка в започналите положителни процеси, за които се надявам да не бъдат спрени. Всъщност съм убеден, че не могат да бъдат спрени, колкото и някой да се опитва да им вкарва прът в колелата. Времената се променят, съзнанието на гласоподавателите се изменя, за съжаление малко по-бавно от необходимото. Масата от съзнателни хора в България още не е достатъчно критична, за да се получи обръщане на процеса. Надеждата ми е и в количеството съзнателни българи, които живеят и работят навън и които са готови също да помагат. Ако тези две групи се обединят и продължат да оказват натиск, това ще започне да превъзпитава и политиците и медийната среда. А тя продължава да е неадекватна с малки изключения и това се вижда още повече сега, когато сме в информационна и идеологическа война. Затова хората на изкуство, които в мирно време говорят за дух, идеали и добро, сега би трябвало да разясняват, показват и деконструират модела на собствените ни заблуди, за да може да се разчиства пространство за размисъл и за критическа мисъл. В момента това остро ни липсва. Така че аз се гордея с това писмо и твърдя, че беше навременно. Всеки опит да се окуражат протестиращите беше важен в един такъв момент. 

Защо в България успелите се критикуват, а ,,навън‘‘ – хвалят ? 

Критиките към мен бяха не толкова свързани с моята дейност като артист, защото предполагам, че повечето хора с негативно отношение дори не знаят, че съм режисьор. Те по-скоро бяха насочени към това, че не живея в България, не работя и не си плащам данъците тук. Моят отговор е прост – това, че не живееш и не работиш тук не те прави автоматично човек, който не се интересува от родината си и от това какво става там. Напротив, твърдя, че моят интерес към случващото се в политическия живот се появи, когато вече не живеех в България. Преди предпочитах въобще да не гледам натам, защото всичко това ми се струваше противно. Преди се самооблъщавах, че това не е част от моята вселена. Но днес, още повече в състояние на война е невъзможно да боравиш с полутонове или да пишеш красива поезия. В състояние на война трябва да се крещи. В състояние на война правиш всичко възможно да не умре съвестта ти. Всичко останало е позорна шлака от омраза, снобизъм и комплекси. За съжаление нашият рефлекс ни тласка първо да дамгосваме, а след това да мислим за позитивното, ако въобще стигнем дотам. Това е своеобразна незрялост на обществото, един вид преддемократичен пубертет, подържан дълго от едно нескопосано и тарикатско дванайсетгодишно управление, което банализира корупцията. И актуалната ситуация е резултат от разрушителни процеси, започнали много по-отдавна. Ако в едно общество политиците дълго се държат като на пазар един с друг, ако официалните лица задават тон на презрително отношение към опонента, народът следва. По този начин се рушат не просто авторитети, а и убеждението, че институциите са в състояние да структурират обществения живот. Управлението на ГЕРБ начело с лидера си, успя да официализира манталитета на простака, който, като всеки друг индивид в едно демократично общество, реши, че има право да изразява простащината си. Днес сме свидетели на тази декомплексирана неадекватност. Това е много плашещо, още повече, че не виждам кой би могъл да го озапти. Моята надежда с последното правителство, което бе свалено с дружните усилия на мафията и подопечните й партии, идваше от неоспоримия факт, че за първи път пред нас застанаха хора с друга логика на мислене и с друг мироглед. Вярно, те често действаха стихийно, неуверено или наивно, но линията им си оставаше прозрачна. Това е силен знак, когато видиш такива лица, и опитите им да структурират един неуправляем процес. Проблемът е, че те бяха изправени пред авгиеви обори, които нямат изчистване. Когато видях хорът от оплаквачки, който надигна вой при първите опити да се осуетят корупционните схеми на домораслата ни автокрация и на нейния по-голям брат от Путинска Русия, разбрах, че войната едва сега започва. Необходима е дългосрочна стратегия и огромно търпение, за да можеш да играеш с играчи срещу теб, които не признават правилата. А това са цивилизационни правила. Тези отсреща не ги знаят, никой не им е казал, били са държани сякаш в някакво етично и морално затъмнение за прекалено дълго време. И тук е много важно да се започне с базисна образователна дейност – как се решават проблеми, как се решават конфликти.

Кога се чувствате най-спокоен ?

На репетиции. Макар и досега да не мога да обясня какво работя и каква ми е професията, това е едно определено пространство на фантазия и творчество. Но не творчество, в което ти седиш и си представяш неща. В театъра ти си длъжен да реализираш тези неща в съобщество с други индивиди. Трябва да работиш с хора и трябва да ги запалиш, да ги заведеш на емоционално място, за което те не са подозирали, че съществува. Работиш с текст написан от някой друг. Изразяваш се чрез телата, нервите и гласовете на други хора. Това са актьорите. Изразяваш се чрез визията на представлението – това е сценографа или художника по костюмите и по осветлението. Целият този екип трябва да се обеме и всички да са запалени, за да вървим не в различни посоки, а към една и съща цел. Тогава, когато се занимавам с материализиране на нематериалното, се чувствам спокоен и цялостен. 

Мислите ли, че изкуството е за привилегированите, за тези, които могат да осмислят това, което са видели и усетили ? 

Така поставен въпросът отпраща към това как се управлява художествен процес. Изкуството от зората си винаги е било изначално демократично. Тръгвайки от гръцкия канон ще видим, че античните театри са направени, за да приемат абсолютно всички. В Древна Елада представленията са били моментите, когато смъртните са се срещали със своите божества. Това са били моменти на изключителност, които синкопират хода на ежедневните занимания. И те са били за абсолютно всеки, дори и за робите. През Ренесанса – комедия дел арте и уличните представления са се играели на площада или на пазара. Генетично изкуството и в частност театъра са дълбоко демократични и трябва да останат такива. В една усложняваща се реалност, каквато е нашата, с много надстройки и огромно предлагане на различен тип художествени форми, започва да се създава профилиране на зрителите. Факт е че от един момент нататък театърът започва да става все по-буржоазен, тъй като това е профилът на публиката, която има средства да си плати билета. Днес във Франция има критики към определени театри, че не са достатъчно отворени към расовия микс, който представлява съвременното френско общество. Как да подходиш към онези хлапета от някакво бедно парижко предградие, които никога не са стъпвали в театър, израснали са в гето и не познават културните кодове? Как да отидеш при тези хора и да им предложиш да посетят театъра ? Тук вече от самите артисти и театри се изисква много въображение, за да създадат възможност за диалог. Тези въпроси стоят на дневен ред все повече и повече имено за да се предотврати капсулирането на определени социални прослойки в собствения им ресентимент. А ресентиментът е фокализиране на болката от личния екзистенциален провал и пренасочването й към външна изкупителна жертва. Ресентиментът е базата върху която се гради фашистката идеология на Хитлер, а днес и на Путин. Ако имаше повече културна политика в последните 30 години в България, днес вероятно щяхме да имаме по-малко лумпенизирани поддръжници на ,,Възраждане‘‘. Изкуството вдига нивото на съзнателност на всеки един участник в процеса, а театърът се развива благодарение на нагона си да бъде демократичен и разбираем. Шансът му е в това, че той непрекъснато се опитва да възобновява живия диалог, за да не се превърне в музеен експонат. 

Като какъв човек се определяте ?

Човек в търсене на смисъл. В търсене на адекватни форми за изразяване на този смисъл, тук и сега. В смисъла винаги има нещо константно, което остава за човешкото същество непостижимо. Има моменти, в които то успява да се докосне до смисъла, а има и редки моменти, в които го формулира през художествени форми, които да са разбираеми и вълнуващи за самите нас. 

Чехов нарича пиесата си ,,Вуйчо Ваньо‘‘ ,,сцени от селския живот‘‘. Ситуирал сте предстоящата ви постановка по оригиналния текст в дистопичен свят, в който централизираните системи не функционират, а обикновените хора са принудени да напуснат големия град в търсене на хармоничност, на нещо по-обнадеждаващо. От настоящето ли почерпихте вдъхновение, за да преобразувате пиесата ?

Идеята дойде най-вече от това, че когато анонсирах проекта, много хора започнаха да ме питат в класически костюми и декор ли ще бъде решена постановката или във съвременен. Опциите за художествена трактовка са общо взето такива, особено когато се работи по класически текст. Аз не исках да влизам в тази клопка и да се обяснявам, затова казах, че не е нито едното, нито другото. Действието е ситуирано в бъдещето. Понеже идеята за края на света от няколко години силно се експлоатира в художествените творби, човешкият мозък е обсебен от тази идея. Всеки я разказва по свой си начин. Човешкото същество обича да наблюдава катастрофата на някой друг. Другото нещо, което ме подтикна към тази идея, беше огромното преместване на хора от големите градове към селата вследствие на пандемията. Млади хора напуснаха големите френски градове установявайки се на село и започнаха да се занимават с еко-земеделие. Тези нови общности се превърнаха във феномен, защото в тях се привижда освен желание да се избяга, също и копнеж да се измисли наново възможно бъдеще в свят, в който всичко ти казва, че бъдеще няма. Пред човека изникна въпросът: ,,какво аз с моите сили мога да направя, за да се позиционирам спрямо целия този хаос?‘‘. При Чехов има точно такава констелация от герои, която се намира в селско имение в края на XIX век. Но за съжаление тази комбинация от герои се оказва взривоопасна и разрушителна. Любопитното е, че в тази пиеса няма история, има само ситуации. Затова той е кръстил пиесата си ,,сцени от селския живот‘‘, и тези сцени много наподобяват заниманията с фамилни констелации. Всичко това са само предварителни идеи, които да изпробвам по време на репетициите. А те започват през октомври. Но тръгвайки оттам, ми се искаше да чета текста на Чехов в един по-различен контекст.

На какво ни учи Чехов ?

Чехов е авторът, който говори за екзистенциалния провал на човешкото същество да се самоусъвършенства и да постигне максимален потенциал. Пише за това с топлота, със силна носталгия и с много хумор. Нито веднъж не си позволява да съди или да раздава вердикт на героите си, което го прави гъвкав като автор, независимо в кой историческия контекст го четем. Това му осигурява и литературно безсмъртие. Специално тази пиеса е пълна с дълбоко нещастни и озлобени хора, които се отнасят лошо един с друг, т.е цялата комбинация е напълно парадоксална, но в театъра зрителят има възможност да наблюдава своите проблеми, като ги остави да преминават през други герои. Това покачва нивото на съзнателност на неговата емоционална природа. С други думи Чехов учи човека как да бъде повече човек и по-малко животно. Също така го учи как да изпитва състрадание вкл. и към най-провалилия се герой. И това което е наистина покъртително е че често героите му са съсипани от собствената си незначителност, и тази безпомощност влиза в огромно противоречие с изначалното им желание да бъдат разбрани и обичани. Но когато всичко ти е отказано, ти какво правиш с това желание и дали го смиташ под килима, за да боли по-малко. Този парадоксален процес е разказан през абсолютно ежедневни действие – героите пият чай, говорят за литература, влюбват се, изневеряват си, но това е поредица от банални действия, там няма героични пози. Дори когато някой от персонажите се опитва да бъде истински герой и да рискува живота си , това обикновено завършва с нелеп провал, който те кара повече да се срамуваш, отколкото да се гордееш. И тази изначална човешка слабост на характера и волята е третирана през доброжелателния поглед и всеопрощаващия хумор на Чехов. 

В кой филм бихте разположил живота си до момента ? 

Вероятно в някой филм на тайландеца Апичатпонг Верасетакул (,,Чичо Бунме, който помнеше предишните си животи‘‘). Иначе, ако трябва да добавя и ирония, във филма ,,Квадратът‘‘ (2017) на Рубен Йостлунд*, в който директорът на галерията  разнасяше обществената си функция, но нямаше никакъв контрол над действителността. 

На 12 август, британският писател от индийски произход Салман Рушди, известен с противоречивия роман ,,Сатанински строфи‘‘ (1988), беше нападнат преди лекция в щата Ню Йорк. Все по-опасно ли става изразяването на мнение ? 

Живеем в пълна девалвация на говора, в която социалните мрежи дава еднаква гласност, а оттам и еднаква стойност както на Нобеловия лауреат, така и на неграмотния човек. Тази уравниловка, която не прави разлика между стойността на едно изказване и стойността на друго, доведе до това, че думите вече нямат абсолютно никакво значение. Мисля, че въпросът е по-скоро за намиране на формата, която ще осигури максимална чуваемост на това, което се говори. Това става все по-трудно, защото предлагането е огромно. Свидетели сме на задръстване на говоренето. Романът ,,Сатанински строфи‘‘ и ефектът, който предизвика, продължават да отеква и днес. Аз съм почти убеден, че нападателят дори не е чел книгата на Рушди, но знае, че религиозният лидер на Иран е заклеймил автора й. От друга страна, ако въобще можем да привидим нещо интересно в този чудовищен акт, то това факта, че той доказва виталността на изкуството. Има жестове, които са чисто художествени, като една книга например, които толкова дълбоко осветяват проблемите на едно общество, че това предизвиква бурни реакции и дори покушения. Закостенелите общества винаги са смятали, че изкуството е странично занимание и не е работа на артиста да заема позиции. Опитоменият артист по принцип е безвреден. Но днес имаме и друг такъв прецедент – президентът на Украйна, държавата, която се бори за оцеляване е именно артист. Преди да погребем изкуството, е добре да си припомним, че има неочаквани примери….. Има една мисъл, която повтарям доста често – Нелсън Мандела, след всичките години, прекарани в затвора, в момента, в който излиза и поема ръководството на страната, не започва да отмъщава на враговете си. Той казва, че истинският диалог започва тогава, когато успее да види себе си в кожата на своя опонент. Това е мисъл, валидна за всяка една епоха. Но веднъж научена, тя не остава гравирана завинаги, а трябва да се преоткрива наново. Ще ми се да вярвам, че все още имаме шанс да успеем да видим себе си в кожата на своя опонент, колкото и всичко случващо се да ни говори за обратното. Вярвам, че изкуството работи за това.  Ако изгубим тази вяра и тази възможност, мисля, че ще сме изгубени като вид. 

Кое съдържа силата да ни прави по-добри хора ?

Убеден съм, че човешкото същество разполага с вътрешен духовен компас, който може да му каже дали се движи във вярната посока, дори и човекът да е изгубил всички други ориентири,. 

Кое Ви вдъхновява ? 

Свободната личност. Когато срещна на пътя си свободна личност, това предизвиква у мен възхищение, тъй като свободата по принцип е непоносима отговорност. 

Откъде дебне спасение ?

Не знам дали съществуват такива места. Добрата новина е, че ако ги няма, трябва да ги измислим, трябва да употребим творчество. Никой не е казал, че ще бъде лесно, възможно е да бъде болезнено и трудно. В моменти на дестабилизация, възможността на човешкото същество да еволюира е по-голяма, отколкото в момент на комфорт. Изисква се кураж и усилие да присъстваш максимално осъзнато. Мисля, че спасението, ако въобще го има, ще дойде оттам. И ако му позволим да дойде, ще открием, че нас ни дебне спасение в огромни количества. Това е, може би, една добра новина. 

Предстоящата постановка на Г. Стоев, по едноименната пиеса на А .П. Чехов, е с насрочена премиерна дата: февруари 2023, в théâtre de l‘ Europe (театър ,,Одеон‘‘) в Париж. За повече информация: https://www.theatre-odeon.eu/en/season_2022_2023/performances-22-23/uncle-vanya

Главна снимка: Мари Либиг