Откъс от: „ФАБЕР. РАЗРУШИТЕЛЯТ“ на Тристан Гарсия

17.08.2017

Издателство „Парадокс“ представя проекта „Мислещата литература: социалната, културната и човешката отговорност на писането“

Откъс от: „ФАБЕР. РАЗРУШИТЕЛЯТ“ на Тристан Гарсия
Превод: Тома Георгиев

 

 

Мадлен

            Нямам чувство за ориентация, не бих могла да дам дори приблизителни очертания на пътя си. Но на всеки завой имах чувството, че излизам от голям кръг, за да вляза в по-малък.

            Напускайки магистралата, бях поела по републиканския път. След като направих обратен завой пред вратите на окръжното управление, в занаятчийския квартал, в който се бях изгубила, заредих гориво на една бензиностанция и попитах за пътя. По съветите на един мускулест, татуиран и много чаровен младеж, се бях впуснала в поредица от тунели покрай старата железопътна линия. После се бях отклонила вдясно на второто кръстовище и сега имаше само един път, който следваше гъстите завои на реката.

            Спрях новинарското радио и с опакото на ръката си понечих да почистя предното стъкло, прашно отвътре, изцапано отвън от пътя след Париж − мръсотията, силният вятър и, докато се приближавах към целта, все повечето насекоми по стъклото.

            Въпреки обясненията на съпруга ми, така и не се научих да използвам GPS устройството на моята черна „Тойота Айго“, което на вид ми напомняше на огромен майски бръмбар. Една дебела пътна карта на Франция, нагъната на хармоника, ме беше довела до този второкласен път в Кузран. Но сред безпорядъка, който цареше в краката ми, вече не напипвах проклетата карта, несъмнено забравена на бензиностанцията заради галантния младеж. Превита на две на шофьорското място, присвих клепачи с надеждата да зърна името Олак на някоя табела на завоя, към който водеше пътя, там, където оградената с тополи и акации река се разделяше на две поточета. Базил и аз имахме сериозни основания да мислим, че той живееше в долината в Олак след провала на неговото „самостоятелно“ приключение.

            През март Ариеж започваше да излива снега от планинските потоци и зимният студ се изпаряваше в ясния въздух. На спирката свалих прозореца от шофьорската страна, за да прочета посоките, указани на завоя. Нито следа от Олак. Дали не се бях залутала отново? Угасих двигателя. Всичко сякаш ме отказваше да продължа и се запитах дали нашият план въобще имаше някакъв смисъл. Паркирах и протягайки се, направих няколко крачки по банкета − беше дълга сутрин, преминала в шофиране. Изморена, подишах за миг лечебната миризма на черните тополи над буйния поток, който се виеше под една затворена колиба, предлагаща спускания с кану през лятото. Реката беше оградена от нисък каменен зид, зад който, навеждайки се, за да вдишам слабото ухание на свежа вода, открих на земята една табела. Вероятно откачена от местните тийнейджъри при някое кръгче с мотопед. На табелата беше изписана двойната посока за Олак и прохода Ерел, на едва шест километра.

            Приближавайки целта си, реших да си пооправя косата. Под пръстите ми, с подути от влагата фаланги, не открих красивите си младежки кичури, защото от шест години носех косата си къса. Веднага си помислих, че Фабер винаги ме е познавал само с дълга или подстригана на каре коса. Дали щеше да ме познае? След поредица от лъкатушения в едно малко дефиле, опасността, от което беше преувеличена от мрежи и указания за срутвания, слънцето се показа отново над тесния, ограден от скали път. Все още окичен с името на победителя от предния „Тур дьо Франс“, асфалтът се ширна пред мен; той сякаш се плъзна полека до една жълтозелена долина. Няколко коня, късокраки мерани, вършеха обичайната си работа по полята. Край градския къмпинг, подобно на стражи, стояха неподвижни три трактора и един Round Baler в очакване на август и времето за сенокос.

            Паркирала на чакълестия паркинг на един затворен до пет часа супермаркет, прежадняла, намерих една машина за напитки в пустия хол на някакъв старчески дом в началото на селото.

            Отпивайки от студения лимонов чай, който си взех от нея, изкачих обратно от сенчестата страна напуканата асфалтова алея, която водеше към пустия център на Олак. Около един дъб пейки и няколко паркоместа образуваха манеж, чийто единствени зрители ми се сториха витрините на хлебарницата , месарницата, будката за вестници и аптеката. Съвсем малката тухлена църквичка стоеше скрита зад дървото на влизане по пътя от прохода Ерел; не толкова срамежливо, голямото кафене „О рандеву де шасьор“ се простираше на една трета от площада. Но терасата му, с прибраните над масите чадъри с логото на някаква анасонова напитка, приличаше на пристанище, пълно с кораби с траурно спуснати наполовина платна.

            Оттам започваше един малък нанагорен път, който подслоняваше редица от четири-пет магазинчета − един био зеленчуков магазин, едно съвсем малко кафене, книжарница, галантерия и едно дюкянче с мръсна витрина, чието предназначение не разбрах особено добре. На вратата на книжарницата − текст срещу поставянето на нов ретранслатор от мобилен оператор, който наблягаше особено на „наемането от страна на производителите на нископлатени и изложени на високо токсични вещества индонезийски работници“, както и „глобалния опит за умствен контрол и следене чрез телекомуникациите“. Афишче, посветено на издаването на някакъв том за целите на антирастежа. Поредица от сатирични рисунки на ловците, настоящия президент на Франция и Израел. Призив за гражданска съпротива срещу експулсирането на нелегалните емигранти. Задната корица на произведение за deep ecology, беседи на Арн Нес върху екософията от последните му години. Накрая, дълъг цитат от Гюнтер Андерс, преписан на ръка.

            Библиотеката беше затворена и нямаше никакво указание за работното време.

            Влязох в зеленчуковия магазин, където поздравих една жена на неопределена възраст. Слаба като вейка, облечена в дълга ленена рокля, с черни коси, прорязани от неравномерен бял кичур, сресани назад и забодени с игла за шиене. Тя превиваше гръб, за да пренесе в задното помещение струпани на земята чували с картофи. Внезапно ме забеляза и се извини с отривисто движение на брадичката. Захапаният за по-лесно касов бон за поръчката не ѝ позволяваше да отвори уста. Жената изчезна зад една перлена завеса, която издаде лек воден шум.

            Махнах някаква прашинка от ризата си и хвърлих поглед на корковата табела до първите рафтове със зърнени храни над щайгите с лук и домати − обяви за уроци по фън шуй, листовки за макробиотична диета с кудзу, мисо и две ръкописни поеми за „въоръжената съпротива на мечтите“ и „диктатурата на тъгата“.

            Когато жената се върна и застана пред мен, видях на дневната светлина изсъхналата кожа на лицето ѝ, на което чарът още се бореше да не го изостави съвсем. В изражението ѝ се появи нещо толкова отчаяно, че не можах да сдържа стъписването си и да отстъпя крачка назад. Държах в ръка снимка на Фабер, която изпуснах; жената ме изпревари и я взе.

            − Познавам го. Но се е променил.

            За миг през ума ми премина идиотско хрумване − Фабер спеше с нея и капка по капка беше изцедил  целия живец от нея. Тя ли е била любовницата му? Може би се очертаваше един от онези тягостни разговори между някогашни любовници, разплакани от един и същи мъж. Подкарах направо.

            − Къде е?

            − Журналист ли сте?

            − Аз съм най-старата му приятелка.

            Скована, но вяла, нетърпелива да ми види гърба:

            − Ако сте му приятелка, кажете ми нещо, което да ми докаже, че го познавате.

            Дори не се замислих:

            − Когато е гол, заеква.

            Тя ми посочи пътя за Ерел, наляво, три километра след изхода от Олак − магарешката барака.

            Имах чувството, че съм победила стара съперница. Наблюдавайки реакцията ѝ, се уверих, че тя не знаеше отговора, преди да ѝ го кажа, че не го беше виждала да заеква, значи не го беше обичала наистина и не е била наистина обичана от него. Докато аз…

            След като се качих обратно в колата си, се отправих към дефилето. Зад една редица липи се гушеха скупчени порутени къщурки . Следвана от лая на три сиви кучета, които нещо се сърдеха на гумите ми, минах по един мост и открих редица ремонтирани постройки. Покриви със соларни панели, стари фермерски сгради с остъклени пристройки. Карах до покрайнините на едно поле, в подножието на гористия склон на планина, чиято последна третина, на осем- или деветстотин метра височина, привличаше в частност вниманието − тя изглеждаше като надупчена вследствие на пожар или сякаш някой умопомрачен гигант беше разкъсал горската премяна. Хълмът, изложен на слънцето, беше много стръмен. Най-горе, забоден в края на оголената земя, стърчеше плевник с порутен покрив.

            Лошо поддържаният път първо прекосяваше равното поле, след което се губеше в гората. Внезапно започваше да се изкачва нагоре. На половината от пътя към върха се оказах в задънена улица. Каменистата гориста пътека свършваше зад една къща, обхваната по цялата дължина от бръшлян. На терасата две възрастни дами в небесносини рокли на цветя играеха на рами и пиеха уиски, без да ми обръщат каквото и да било внимание.

 

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под Моста17.08.2017

Още от Под Моста

Под Моста15 български групи и артисти ще развият своята музикална кариера в третото издание на програмата Музикален АкселераторМузика