Жени и вино, вино и жени

Снимка: Flickr

Когато през онази сутрин Ева се събуди,  тя не се чувстваше особено различно. Е, да, щеше да си търпи последиците на махмурлука и лошите решения от предишната вечер, но иначе всичко останало беше както обикновено. Полежа си в леглото още десет, добре де, двадесет минути и след това стана. Прозя се и сама се отрови от сутрешния си дъх, миришещ на бъчва с не толкова отлежало, а по-скоро вкиснато вино и побърза да отиде до банята. Там търка зъбите и плакна устата си цяла вечност, за да изтрие както спомена, така и срама от поредната пиянска вечер и да започне деня си с допълнителна доза свежест, ментова свежест. Гримира се. Направи си кафе. Тъкмо щеше да позволи на топлата сладко-горчива течност да инжектира малко енергия в заспалия й мозък, когато погледът й се закова на календара. Видя дата, гледаща я къде закачливо, къде с малко злоба и почти прикрита подигравателност.

Беше 14 февруари.

Всичките думи на света няма да стигнат, за да ви обясня колко много Ева мразеше Деня на влюбените. Мразеше помпозните, клиширани романтични филми, посветени на този ден. Мразеше украсата му и досадното превъзбудено настроение. Мразеше идеята за въоръжено бебе в памперс, познато още като Купидон. Мразеше как всички се сещат да се заобичат точно на този измислен ден, а не през останалите дни от годината. Да, Ева ненавиждаше Свети Валентин. Най-много се отвращаваше от факта, че всяка година на 14 февруари тя трябваше да празнува сама – или тъкмо се беше разделила с поредната си единствена любов, или жално я очакваше. И както следва за една отчаяна, двадесет и осем годишна жена, тя беше нещастна, че няма с кого да изгледа всички онези помпозни, клиширани и романтични филми, че никой не й държи ръката под падащите сърца от таваните на всяко заведение, че въоръженото пеленаче и тази година я е изтървало от мерника си, че никой не се сеща да й подари я роза, я плюшена мечка или шоколад точно на този ден.

След трагичното откритие Ева просто знаеше, че денят ще бъде тежък и много, много досаден. Красивите й колежки ще получават цветя от приятелите си по куриери, всички ще охкат и ще ахкат като църковен хор, сякаш китки не виждали. Облече се и излезе, носеща над себе си черен облак от антиромантично настроение.

Кошмарът започна веднага, щом влезе в денонощния магазин да си купи цигари. Симпатична продавачка, цялата в розово, а косата – прибрана с диадема от сърца, целите, нелепо блестящи, ръсещи боклук от пайети и брокат. „Кой уважаващ себе си човек ще си позволи да излезе от вкъщи така?!“ помисли си Ева. „Два възможни отговора: първо, липса на огледало; второ, на себеуважение.“ Пародията на празничен дух продължи с колежките й, които крояха планове още от преди Коледа и бяха резервирали с половинките си маса в някой от най-луксозните ресторанти. Пускането на любовни балади по радиото; реклами за подаръци ала „последен момент”, статии по женските списания „10 начина да я омилостивите, ако сте забравили за Свети Валентин.“, „5 най-нестандартни начина за празнуване на Свети Валентин“, „Луксозно бельо, бижу или нещо по-практично за Свети Валентин“ и Бог знае какво още бяха само част от канонадата, от която Ева търсеше подслон, но и под която отчаяно искаше да си умре.

Няколко от приятелките й от работа, също самотни на този ден, й предложиха вместо да се самосъжаляват, да излязат и те и да се позабавляват, без значение, че няма с кого да споделят Деня на влюбените. Идеята не й се стори лоша, определено беше по-добре, отколкото да гледа за милионен път „Тетрадката“, да изяде собствената си телесна маса, обърната в шоколад и да плаче. Много да плаче.

Ресторантът, който бяха избрали, беше сравнително добър. В началото беше доста неловко, защото малкият им клуб „Разбити сърца“, бе обграден от множество двойки, но след второто питие вече на никого не му пукаше. По средата на заведението имаше и дансинг, където наред с поклащащите се двойки, приятелките успяха да се изявят или изложат, зависи дали са гледани през очилата на трезвеник или не. Момичетата се смееха, поръчваха, даже няколко господа от бара ги черпиха по едно, видимо заинтересовани. След размяна на няколко намигвания и пияни, не толкова чаровни усмивки, една по една всички си намериха компания за през нощта. Само Ева, милата, сам-сама остана да допива бутилка вино в ресторанта и да си припява така, че всички да я чуят с Уитни Хюстън, която обещаваше, че винаги ще я обича. Бутилката достигна своето дъно за отрицателно време и към нея се доближи един достатъчно симпатичен келнер, който да предложи услугите си. Тя пожела само още една чаша червено вино, защото да се прибира вкъщи на четири крака не й се беше налагало от студентските й години. Когато симпатичният келнер се върна с отворената бутилка в една ръка и бяла кърпа преметната на другата, тя го дръпна за престилката и го помоли с почервенели, мъгляви, оцапани с размазана спирала очи да седне за момент при нея. Момчето се стресна, но прие поканата. Заваляйки думите, поплювайки малко и с много накъсана реч Ева го попита:
– Защо мъжете се интересуват само от жени и пиене? Само от жени и пиене, пиене и жени? За друго изобщо мислите ли?

Момчето се смили над бедната, пияна, самотна Ева. Усмихна й се, като разкри ослепителната си бяла усмивка, която мигновено накара кафявите му, топли очи да засияят, придавайки му очарователността на ангел. Или поне опиянените от многото вино очи така го видяха. Той се изправи, наля от пенливата течност в чашата, наведе се и прошепна в ухото й:

-Жени и вино, госпожице, вино и жени! Без значение в каква последователност.

Потупа нежно ръката й, пожела й приятна вечер и се отдалечи.

Галилей е казал, че „Виното е слънчева светлина, заключена във вода.“ След непринуденото разкритие на младия келнер голямото количество изпита слънчева светлина пропъди черните облаци на антиромантичното настроение в съзнанието на Ева и я стопли. Смразеното й от  брулещия февруарски вятър сърце се разтопи и раздвижи слънчевата светлина към крайниците и лицето й, като я остави там искряща, усмихваща се и топла.

Владимира Живкова

Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to