Словото и загубата са неразривно свързани – може би защото онова, което най-често губим, са думите. Дали е жалко? Разбира се, жалко е да забравиш какво си искал да кажеш, кофти е да си забравиш мисълта, но ние губим десетки – може би дори стотици – думи всеки ден. Думи, завинаги преплетени в минало хипотетично. Думи, които сме могли да сбъднем, да случим, но не сме.

Сега когато загубата ни удари под кръста (и под моста), думите отново се разпиляват по езика ни, преглъщаме на сухо и имаме едно особено усещане, че всяка красива мисъл, която (рядко, но все пак) ни се случва, е безполезна, недостатъчна, дори вулгарна.

Нали знаете как музиката е огромна част от живота ни, когато сме тийнейджъри? И как често откриваме по някоя никому позната (или поне така ни се струва) група – нашето съкровище, нещо, което принадлежи само на нас, само в този миг. И хем ни се иска някой друг да знае за него, да го посветим в тайнството, хем искаме да го пазим само за себе си.
Тийнейджърското ми аз не беше далеч от тези емоции – даже напротив, изпитваше ги регулярно. Една от тези групи – дуото близначки Tegan&Sara – съм слушала до изнемогване, пяла съм в какви ли не ситуации, моменти. Лични са ми, защото изразяваха момичешките ми емоции така, както само други девойки биха могли.

Години по-късно след като съм ги открила, вече студентка, съвсем случайно с Владимира обсъждаме музика и – о, чудо! – тя знае за близначките, харесва ги, даже им е по-голяма фенка от мен. И се заговаряме. От тази група тръгва друга група, после книги, после пътувания, нещата от живота, приятели, любов… и за един следобед Владимира ме очарова. Изведнъж, без да знам как, съм я усетила много близка. Потопила съм се в цялата ѝ щедрост, ведрост, вкус към живота – неща, което притежават толкова малко хора. Неща, които все по-често се тревожа, че не нося у себе си.

За Tegan&Sara ми беше мисълта. Има един цитат на Фрида Кало, нещо в стил „Мислех, че съм най-странният човек на света, но после се сетих – на света има толкова много хора – не може никой да не мисли, че е също толкова различен и изтъкан от недостатъци. (…) Надявам се ти, който четеш това, да осъзнаеш, че и аз съм някъде там и съм също толкова странна, колкото си и ти.“ На някого може да му се стори незначително, но Владимира имаше изключително рядкото качество да те кара да се чувстваш удобно – сърцето ѝ бе така голямо, че имаше място за всекиго. Имаше способност да те приема безусловно. А всички ние се нуждаем от една Владимира в живота си – от някой, който да успокои демоните ни, когато шепнат, че сме твърде странни, на моменти дори откачени.

[youtube id=“3Yb7OoGAIEw“ width=“100%“ height=“350″]

Владимира, пиша ти от признателност, че вече никога няма да се чувствам сама, докато слушам една от най-прекрасните групи, които съм откривала. Пиша ти и за да ти благодаря – от свое и от името на всички хора, които си накарала да се чувстват спокойни, нормални, приютени.

Владимира, пиша ти, макар че думите никога не са достатъчно, и в пълното съзнание, че съм закъсняла. Ала все пак нося поетичната надежда, че на своята нова планета (звезда, облак и пр.) метафорично разлистваш нашите спомени за теб и се усмихваш, както само ти можеш – чаровно, заразително. Вечно. Отива ти.

P.S.: Като се срещнем отново, ще те заговоря на френски. Бъди готова. Bonne chance!

Габриела Манова – 03.11. 2015

Спомени

Почти смешно е как нещо малко може да въздейства на нас, сантименталните човеци, толкова много. Първите няколко тона на песен, забравена в чекмеджето снимка, миризмата на парфюм и безброй още мънички нещица. Всички сме се сблъсквали с поне някое от тях.

И досега, когато чистя из основи стаята си и открия тестер от парфюм, изхабен преди години, или бележка, писана преди време, се отпускам на земята и просто я гледам. Гледам я, лепнала възможно най-глупавата усмивка на лицето си, с почти насълзени очи, докато разигравам спомена в главата си отново и отново, докато вече не се чувства като спомен, а като сюрреалистична действителност или пък реалност, която вече не е моята. Спомените са кондензация на мисли в съда с кипяща вода, наречен черепна кутия. Те се превръщат в капчици, кои от кои по-красиви, изящни, отразяващи лазурна светлина и добре оформени. С течение на времето обаче новите капчици, изместват старите и ги оставят да се изпарят. Те изчезват завинаги и размиват напълно представите ни за изминали моменти, събития и лица.

Помня как като бях малка майка ми имаше един кафеникаво-червен шал, попил нейният парфюм. Не се сещам как точно ухаеше, но знам, че беше мека, сладка, ненатрапчива миризма, която ми напомняше за нея, напомняше ми за вкъщи и внасяше в малкото ми детско сърце една сладка доза на успокоение и упоение на насладата от майчината любов. Понякога просто го крадях от шкафа ѝ, взимах го с мен в леглото и се увивах с него през зимата, докато заспях. С него около врата си бях топла, сигурна и… у дома. Тя, естествено, винаги ми се караше, че ѝ го взимам, но аз никога не ѝ обясних причината, защото просто не бях и досега не съм човек, който би обяснявал за малките си странни, сантиментални привички. Загубих му следата на този шал. Не си спомням точната шарка, не си спомням сладката миризма. Шалът се превърна с поредната капчица, която изгуби своята форма и яркост. Спря да отразява лазурната ми тогавашна реалност. Поредната сюрреалистична действителност, която сякаш вече не е моя. Спомените са обречени да избледнеят. Те са създадени по този начин с някаква цел. За да се изпарят.