На 7 декември 1909 г. в Банско е роден Никола Вапцаров. Със своето творчество той остава завинаги в българската литература като дързък защитник на човека и всичко човешко, що е останало по българските земи след Освобождението. Единствената му цялостна стихосбирка „Моторни песни“ излиза през 1940 г. и е превеждана на редица езици. Въпреки мечтата му да учи литература, Вапцаров е принуден да постъпи в Морското машинно училище във Варна, да работи като огняр, механик, техник. На 23 юли 1942 г. е арестуван и осъден на смърт за организиране на подривна дейност срещу установения държавен ред по време на война. Още същата вечер е разстрелян. Получава посмъртно почетна Международна награда за мир през 1952 г.
„Истинските поети се раждат и остават в народната памет със своите дела, с това, което са направили през живота си. Прекрасен пример за това е Вапцаров, който така рано си отиде от нас, но никога не си отиде от литературата.“ — Сергей Михалков
Никола Вапцаров пише и пътеписи, разкази, критика, произведения за деца, пиеса. В цялото му творчество централно място заема човекът. Социалната и хуманна тематика на творбите му го превръщат не само в „поет на българския народ, но един от големите поети на нашата епоха, един от най-устремените нейни певци“ (Георге Дину).
„Аз поне не познавам друга поезия, която да излъчва такава силна топлота, човечност, близост и честност, поезия, която да е толкова убедителна в изискванията си хуманна справедливост и мир, каквато е поезията на Вапцаров. И колко вяра в поета и в неговото бъдеще, колко копнеж за живот изразява и предава тази поезия, така проста, скромна и непосредствена като слово, поезия, която не приема красивите думи и натруфеността.“ — Арис Диктеос
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гост.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Вяра
Ето — аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! —
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам! (…)




