Превод от английски: Кристина Димитрова

Питър Акройд

„Чатъртън“

В този забележителен детективски роман Питър Акройд „разследва“ смъртта на Томас Чатъртън, реален персонаж, гениален поет-мистификатор от XVIII в., чийто живот приключва при мистериозни обстоятелства. Едва след смъртта си Чатъртън е разкрит като автор на редица известни и основополагащи „средновековни“ стихотворения, за които приживе е твърдял, че са били открити от него. Възхитителен талант и литературен фалшификатор, той е водещият образ в зашеметяващата амалгама от реалност и измислици, която Акройд, предлага на читателя. Размивайки илюзия и въображение, заблуди и мечти, авторът умело крачи напред-назад между три века, като вплита в историята си по дикенски ексцентрични и жестоки персонажи, сред които са възрастната романистка и любителка на джин Хариет Скроуп и младият поет Чарлз Уичууд, който се опитва да разгадае тайната на Чатъртън.

Романът на Акройд обследва творческия процес, обръща се към теми като цикличност, плагиатство, истинност и неистинност. Думите се превръщат в светове, изкуството чете нас и оформя не само настоящето, а и историческото минало, довело ни дотук. Нищо не може да бъде по-истинско от тях, а поетът е творецът на реалности. Само той е способен да преодолее ограниченията на времето и пространството. Изключително находчив, изпълнен с мрачен хумор, напрегнат и нерядко поетичен, романът изследва най-дълбоките проблеми както на живота, така и на изкуството.

Питър Акройд (1949) е знаменит английски писател, известен с умението си да разказва истории чрез цял хор от литературни гласове и с необикновения си интерес към историята и културата на Лондон. Той е Командор на Ордена на Британската империя, член на Кралското литературно общество и почетен член на Американската академия за изкуство и наука.   Романите на Акройд, както и неговите биографии на Уилям Блейк, Т. С. Елиът, Чарлз Дикенс, Томас Мор, Чарли Чаплин и др. са удостоени с множество награди, сред които “Джеймс Тейт Блек“, „Съмърсет Моъм“, „Уитбред“ и наградата за фикция на в. „Гардиън“. Романът „Чатъртън“ е номиниран в краткия списък за Британския „Букър“.

Откъс

На Кристофър Синклер-Стивънсън

Томас Чатъртън (1752 – 1770 г.) се родил в Бристол. Обучавал се в училище „Колстън“ в същия град и за няколко месеца чиракувал при адвокат, но образованието било по-маловажно от поривите на собствения му гений. Баща му починал три месеца преди раждането на сина си и Чатъртън от най-ранна възраст бил запленен от древната църква „Сейнт Мери Радклиф“, където баща му някога работел като хорист. Бил седемгодишен, когато получил от майка си парчета пергамент, открити в архивите на същата църква, и въображението му изведнъж оживяло. Казал й, че е „открила съкровище“, и бил безкрайно доволен, че е „единствено по рода си“. „Влюби се, разправяла майка му, както в античността, така и в миналото на самия Бристол.“ Започнал да пише стихове, а на петнайсет-шестнайсет годишна възраст създал цикъла „Роули“ – тези стихове на пръв поглед били написани от средновековен монах и дълги години се смятало, че е така, но всъщност били дело на младия Чатъртън, който успял да създаде автентичен средновековен стил, като по неповторим начин съчетал прочетеното в книгите със собственото си въображение.

Накрая Бристол му омръзнал и примамен от изгледите за литературен успех, на седемнайсетгодишна възраст Томас Чатъртън заминал за Лондон. Надеждата му да се прослави обаче нямало да се осъществи – поне не и приживе. Книжарите не се въодушевявали или проявявали безразличие, а лондонските списания отказвали да публикуват повечето елегии и стихове, които им предлагал. В началото живеел при роднини в „Шордич“, но през май 1770 г. се преместил в малка мансарда на Брук Стрийт, „Холбърн“. Именно там сутринта на 24 август 1770 г., очевидно изтощен да се бори с мизерията и провала, той погълнал арсеник. Когато разбили вратата на стаята му, по пода били разпилени късчета хартия, изписани с неговия почерк. Провели разследване и обявили случая за самоубийство. На следващата сутрин го зарови в гробището към приюта за бедни на Шу Лейн. Знае се за съществуването на един-единствен негов съвременен портрет, но образът на „удивителното момче“ е запечатан за поколенията в картината „Чатъртън“ на Хенри Уолис. Творбата била завършена през 1856 г. и на нея позира младият Джордж Мередит, който се превъплътил в ролята на безжизнения поет, лежащ в мансардата си на Брук Стрийт.

* * *

− Кой е той?

− Не съм я купувал – каза Чарлс. – Размених я. Помниш ли онези книги за флейтата?

− Но кой е той?

Главата на Чарлс се появи иззад платното и той надникна към седящата фигура.

− Виждаш ли какво интелигентно изражение има? Сигурно ми е роднина.

Едуард се изсмя високо и глухо.

− На мен не ми вдъхва доверие.

− Но не ти ли изглежда познат? Не мога да напипам причината…

− Всъщност ти го пипна, татко – Едуард вече не се преструваше, че е вглъбен в телевизионното предаване. – Видях те.

Вивиан като че ли вече бе изгубила интерес към темата.

− Може ли да видя какво си написал днес? – попита тя и отиде до бюрото на Чарлс.

Той очевидно не я чу.

− Мисля, че може да е някой голям писател. Виж книгите зад него.

Вивиан гледаше единствения ред, който Чарлс беше написал този следобед, и меко каза:

− Не се тревожи, ако не успяваш да пишеш всеки ден, любов моя. Веднъж само да се отървеш от това главоболие…

Чарлс внезапно се изпълни със силен гняв.

− Ако обичаш, би ли спряла да говориш за това?

От няколко седмици периодично страдаше от главоболие и загуба на периферното зрение на лявото око. Беше ходил на лекар, който постави диагноза мигрена и му предписа болкоуспокояващи. Това напълно устройваше Чарлс, за когото диагнозата беше равносилна на лечение.

Чарлс погледна през прозореца, но беше така потънал в мислите си, че не осъзна как очите му се изплашиха от безкрайното небе и затова се съсредоточиха върху едно врабче, което трепереше на отсрещния покрив. Лявото му крило сякаш беше счупено и потрепваше на вятъра. Чарлс отново извърна очи и се опита да изтрие този образ.

От няколко седмици работеше върху дълга поема, но му беше приятно да я съчинява бавно и спорадично – беше въпрос на време да получи признание и той не смяташе, че има нужда да бърза. Бе толкова уверен в таланта си, че нямаше намерение да се поддава на традиционното терзание дали ще стане известен – поне не още.

 Харесваше му стихът, който току-що бе написал, и с внезапен прилив на ентусиазъм той отново взе картината и я сложи на бюрото пред себе си. Боляха го очите и за момент ги покри с дясната си ръка. После близна връхчето на показалеца си и бавно го прокара по четирите тома до мистериозната седяща фигура – сега в праха по платното имаше ивица и Чарлс като че ли виждаше бледи следи от букви по самите книги. Отново близна пръста си, докато ги съзерцаваше.