„Чатъртън“ от Питър Акройд

18.12.2019

Превод от английски: Кристина Димитрова

Питър Акройд

„Чатъртън“

В този забележителен детективски роман Питър Акройд „разследва“ смъртта на Томас Чатъртън, реален персонаж, гениален поет-мистификатор от XVIII в., чийто живот приключва при мистериозни обстоятелства. Едва след смъртта си Чатъртън е разкрит като автор на редица известни и основополагащи „средновековни“ стихотворения, за които приживе е твърдял, че са били открити от него. Възхитителен талант и литературен фалшификатор, той е водещият образ в зашеметяващата амалгама от реалност и измислици, която Акройд, предлага на читателя. Размивайки илюзия и въображение, заблуди и мечти, авторът умело крачи напред-назад между три века, като вплита в историята си по дикенски ексцентрични и жестоки персонажи, сред които са възрастната романистка и любителка на джин Хариет Скроуп и младият поет Чарлз Уичууд, който се опитва да разгадае тайната на Чатъртън.

Романът на Акройд обследва творческия процес, обръща се към теми като цикличност, плагиатство, истинност и неистинност. Думите се превръщат в светове, изкуството чете нас и оформя не само настоящето, а и историческото минало, довело ни дотук. Нищо не може да бъде по-истинско от тях, а поетът е творецът на реалности. Само той е способен да преодолее ограниченията на времето и пространството. Изключително находчив, изпълнен с мрачен хумор, напрегнат и нерядко поетичен, романът изследва най-дълбоките проблеми както на живота, така и на изкуството.

Питър Акройд (1949) е знаменит английски писател, известен с умението си да разказва истории чрез цял хор от литературни гласове и с необикновения си интерес към историята и културата на Лондон. Той е Командор на Ордена на Британската империя, член на Кралското литературно общество и почетен член на Американската академия за изкуство и наука.   Романите на Акройд, както и неговите биографии на Уилям Блейк, Т. С. Елиът, Чарлз Дикенс, Томас Мор, Чарли Чаплин и др. са удостоени с множество награди, сред които “Джеймс Тейт Блек“, „Съмърсет Моъм“, „Уитбред“ и наградата за фикция на в. „Гардиън“. Романът „Чатъртън“ е номиниран в краткия списък за Британския „Букър“.

Откъс

На Кристофър Синклер-Стивънсън

Томас Чатъртън (1752 – 1770 г.) се родил в Бристол. Обучавал се в училище „Колстън“ в същия град и за няколко месеца чиракувал при адвокат, но образованието било по-маловажно от поривите на собствения му гений. Баща му починал три месеца преди раждането на сина си и Чатъртън от най-ранна възраст бил запленен от древната църква „Сейнт Мери Радклиф“, където баща му някога работел като хорист. Бил седемгодишен, когато получил от майка си парчета пергамент, открити в архивите на същата църква, и въображението му изведнъж оживяло. Казал й, че е „открила съкровище“, и бил безкрайно доволен, че е „единствено по рода си“. „Влюби се, разправяла майка му, както в античността, така и в миналото на самия Бристол.“ Започнал да пише стихове, а на петнайсет-шестнайсет годишна възраст създал цикъла „Роули“ – тези стихове на пръв поглед били написани от средновековен монах и дълги години се смятало, че е така, но всъщност били дело на младия Чатъртън, който успял да създаде автентичен средновековен стил, като по неповторим начин съчетал прочетеното в книгите със собственото си въображение.

Накрая Бристол му омръзнал и примамен от изгледите за литературен успех, на седемнайсетгодишна възраст Томас Чатъртън заминал за Лондон. Надеждата му да се прослави обаче нямало да се осъществи – поне не и приживе. Книжарите не се въодушевявали или проявявали безразличие, а лондонските списания отказвали да публикуват повечето елегии и стихове, които им предлагал. В началото живеел при роднини в „Шордич“, но през май 1770 г. се преместил в малка мансарда на Брук Стрийт, „Холбърн“. Именно там сутринта на 24 август 1770 г., очевидно изтощен да се бори с мизерията и провала, той погълнал арсеник. Когато разбили вратата на стаята му, по пода били разпилени късчета хартия, изписани с неговия почерк. Провели разследване и обявили случая за самоубийство. На следващата сутрин го зарови в гробището към приюта за бедни на Шу Лейн. Знае се за съществуването на един-единствен негов съвременен портрет, но образът на „удивителното момче“ е запечатан за поколенията в картината „Чатъртън“ на Хенри Уолис. Творбата била завършена през 1856 г. и на нея позира младият Джордж Мередит, който се превъплътил в ролята на безжизнения поет, лежащ в мансардата си на Брук Стрийт.

* * *

− Кой е той?

− Не съм я купувал – каза Чарлс. – Размених я. Помниш ли онези книги за флейтата?

− Но кой е той?

Главата на Чарлс се появи иззад платното и той надникна към седящата фигура.

− Виждаш ли какво интелигентно изражение има? Сигурно ми е роднина.

Едуард се изсмя високо и глухо.

− На мен не ми вдъхва доверие.

− Но не ти ли изглежда познат? Не мога да напипам причината…

− Всъщност ти го пипна, татко – Едуард вече не се преструваше, че е вглъбен в телевизионното предаване. – Видях те.

Вивиан като че ли вече бе изгубила интерес към темата.

− Може ли да видя какво си написал днес? – попита тя и отиде до бюрото на Чарлс.

Той очевидно не я чу.

− Мисля, че може да е някой голям писател. Виж книгите зад него.

Вивиан гледаше единствения ред, който Чарлс беше написал този следобед, и меко каза:

− Не се тревожи, ако не успяваш да пишеш всеки ден, любов моя. Веднъж само да се отървеш от това главоболие…

Чарлс внезапно се изпълни със силен гняв.

− Ако обичаш, би ли спряла да говориш за това?

От няколко седмици периодично страдаше от главоболие и загуба на периферното зрение на лявото око. Беше ходил на лекар, който постави диагноза мигрена и му предписа болкоуспокояващи. Това напълно устройваше Чарлс, за когото диагнозата беше равносилна на лечение.

Чарлс погледна през прозореца, но беше така потънал в мислите си, че не осъзна как очите му се изплашиха от безкрайното небе и затова се съсредоточиха върху едно врабче, което трепереше на отсрещния покрив. Лявото му крило сякаш беше счупено и потрепваше на вятъра. Чарлс отново извърна очи и се опита да изтрие този образ.

От няколко седмици работеше върху дълга поема, но му беше приятно да я съчинява бавно и спорадично – беше въпрос на време да получи признание и той не смяташе, че има нужда да бърза. Бе толкова уверен в таланта си, че нямаше намерение да се поддава на традиционното терзание дали ще стане известен – поне не още.

 Харесваше му стихът, който току-що бе написал, и с внезапен прилив на ентусиазъм той отново взе картината и я сложи на бюрото пред себе си. Боляха го очите и за момент ги покри с дясната си ръка. После близна връхчето на показалеца си и бавно го прокара по четирите тома до мистериозната седяща фигура – сега в праха по платното имаше ивица и Чарлс като че ли виждаше бледи следи от букви по самите книги. Отново близна пръста си, докато ги съзерцаваше.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под Моста18.12.2019

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Мисис Америка“ е наелектризиращ сблъсък на интереси в неустоима картина на 70-теКино