„Изселване на щъркели“ от Уалид Набхан

13.11.2019

Превод от английски: Михаил Вапирев

Консултант на превода с малтийски: Азиз Шакир-Таш

Романът „Изселване на щъркели“ разказва от първо лице историята за палестинец на име Набил, който е прекарал целия си живот извън родната си страна. Израстването му, неразривно свързано със съдбата на Палестина и целия арабски свят, преминава в опити да намери обяснение за развоя на събитията в Близкия изток, особено след Шестдневната война, която съвпада с рождението му.

Действието се развива предимно в Йордания, където се заселва семейството на Набил след бягството си от Палестина, и в Малта, където съдбата го запраща. Единайсето, най-малко дете в семейството, героят на Уалид Набхан, очевидно впримчен в жанра на автофикцията, наблюдава със страх и удивление разпадащите се около него държави, семейства, личности…

Основните теми в романа на Уалид Набхан са идентичността и изгнанието, както и любовта и съхраняването на семейството, във времена, в които личният дълг и достойнство по-скоро предизвикват неговото унищожение.

„В крайна сметка какво е родна страна? Отражение на отдавнашно отражение? Какво е родна земя? Дали е географски инцидент, впримчен в булото на странни религии, опетнени от кланета и войни, или е просто малък изолиран остров, който те преследва с духове и таласъми? Или е и двете едновременно? Иска ми се да притежавах цялата мъдрост на боговете. Всъщност и мъдростта, и средствата. За да мога да претопя географията, да я сътворя наново, като я пречистя от прилепналите буци на религиите и недъзите на опозореното минало.“

За автора

Уалид Набхан е малтийски писател от палестинско-йордански произход. Роден е в Аман през 1966 г. Набхан учи в училищата на Обединените нации в Аман и продължава обучението си в Малта, където пристига през 1990 г. като студент. През 1998 г. завършва Биомедицински науки в Бристол, Англия. През 2003 г. завършва магистърска степен със специалност „Човешки права и демократизация” в Малтийския университет.

Познат е с категоричните си позиции срещу религиозния фундаментализъм, сред които са изявлението му срещу лидера на Малтийския мюсюлмански съвет Бадер Зайна, когото той обвинява в прикрит ислямски радикализъм, както и позицията му срещу построяване на втора джамия, за която той заявява, че не е нужна на мюсюлманите в страната (0,3% от общото население или около 1500 души). След планиран телевизионен дебат със Зайна, на който опонентът му не се появява, на излизане от сградата на телевизията Набхан открива колата си потрошена, което той разглежда като предупредителна заплаха от страна на фундаменталистите.

Уалид Набхан издава два сборника с разкази на малтийски език (2009 и 2011 г.), един сборник с поезия (2014 г.),  а романът му „Изселване на щъркели” (2013 г.) печели Малтийската награда за литература за 2014 г. и  Наградата за литература на Европейския съюз за 2017 г.

Уалид Набхан е също така преводач на малтийска литература на арабски.

Откъс

Когато войната от 1967 г. приключи и арабското тяло лежеше ранено на земята, хората плакаха толкова много, че почти ослепяха. След като видяха това голямо тяло, покрито с рани, и малкия размер на врага, който беше нанесъл всичките тези рани, някои хора завинаги загуби­ха вярата си в Бог. Други пък настояваха, че липсата на вяра в Господ ни е довела до тази несигурна ситуация и че ислямът е единственият лек. Останалите отвръщаха, че отговорът е в комунизма. Арабските националисти не зна­еха какво да правят, след като романтичният им проект се сгромоляса и сега кървеше до смърт. И изглеждаше сякаш няма да бъде намерена кръв с правилната кръвна група. Викаше се много и се разрази кавга, докато сто хиляди ножа проблясваха, готови да оперират върху проснато­то тяло. Неминуемо изникнаха още затвори след арести и разстрели директно срещу тълпите, както и престрелки между политически противници, докато раненото тяло не­минуемо се просна на земята и влезе в трайна кома.

И докато всичко това се случваше, на първата годиш­нина от раждането ми и от това на моята сестра близнач­ка майка ми спря да говори. От много време тя говореше все по-малко и по-малко, но тогава тя престана да говори изобщо. Не отговаряше, когато се обръщаха към нея, ся­каш беше глуха и нищо не чуваше. Преди двайсет години очите ѝ престанаха да блестят, а сега и устните ѝ престана­ха да мърдат. Тя държеше всички думи и мъка, и жалост, и гняв, и объркване, натикани вътре в себе си, и ги заключи зад дебелите стени на мълчанието. Баща ми никога не настоя да я заведем някъде, за да я излекуват, сякаш знаеше, че няма лечение за нейното състояние. Той продължи да се взира в празното, сякаш нищо не ѝ се беше случило. През малкото време, което прекарваше вкъщи, той продължа­ваше да се взира в своето собствено неизвестно. Понякога я поглеждаше, но после бързо се извръщаше намръщено, сякаш знаеше какво я чака зад мълчаливата порта.

На 14 юли 1969 г., две години след онзи съдбоносен 9 юни, майка ми замлъкна завинаги. Точно в два часа сутринта тя почина на 44-годишна възраст. Казват, че е била красива жена, но никой не можеше да си спомни, кога за последно я е видял да се усмихва. Сега, изведнъж вече я нямаше, обвита във вечната си тишина. Накса и аз тъкмо бяхме отбити от гърдата ѝ.

Отначало лекарите от UNRWA, псевдоагенцията на Организацията на обединените нации, създадена да под­помогне палестинските бежанци в Близкия изток, заклю­чиха, след като направиха някои тестове на майка ми, че докато съм пиел от малкото мляко, което ѝ беше останало, моята сестра близначка я е инжектирала с някаква рядка отрова, която е предизвикала поразия в гърдите.

Вниманието на скандинавските лекари на UNRWA беше бързо привлечено към факта, че много хора в бежан­ските лагери умират, без да показват външни признаци на хронично влошено здраве, и че голяма част от тях преста­ват да говорят, след като устните им се сковават. Сканди­навските и белгийските лекари бяха в безизходица, защото когато тестваха и мъртвите, и хората, които все още бяха живи, откриха следи от същата тази отрова, която моята сестра близначка беше произвела. Лекарите поискаха по-модерна апаратура, но всичко бе напразно. След като из­вършиха многобройни биопсии и използваха множество инструменти, проби и микроскопи, професорите, които се занимаваха, не можаха да установят никаква връзка между отровата на сестра ми близначка и тишината, пад­нала върху устните на палестинските бежанци, които се разпростираха до всичките четири края на Сирия, Ливан и Йордания. Огромна сума пари беше пропиляна, но мис­терията така и не беше разгадана, докато двама норвежки студенти, които изучаваха антропология, не проведоха из­следване, като посетиха тези навеси от гофрирана ламари­на, и не стигнаха до извода, че има връзка между хората, които онемяваха и умираха до година-две или максимум три. Имаше нещо общо помежду им, което убягна на всич­ки онези професори и което никое хапче, машина, инстру­мент или апарат не можеше да излекува.

И така, след като сантименталната връзка с майка ми беше прекъсната, беше ред да бъде спряна и метаболитна­та. Майка ми ме остави, когато най-много се нуждаех от нея, и за да е последният, който се смее, светът ми се по­дигра двайсет години по-късно, като ме обкръжи с жени, които искаха да се държат като мои майки. Как бихте мог­ли да разберете жена? Появява се хормон и тя става не­гов роб. Появява се нов хормон и измъква хиляда неща, за които трябват грижи, покрай него. Дори и това нещо да е безформено и настръхнало и да е причината ужасяващо проклятие да се стовари върху света. Още един хормон се появява и поставя началото на мистериозна трансформа­ция. Ръцете стават инструменти за галене, краката стават възглавници, гърдата се превръща в бутилки с подхран­ващ протеин, а зърното се превръща в мека залъгалка, поглъщаща болка и глад, тъга и сълзи.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под Моста13.11.2019

Още от Под Моста

Под МостаВъзроденият спомен за Честър Бенингтън от Grey DazeМузика