Капучиното на Владимира

03.04.2016

Какво правиш, ако и едничкото нещо на света, което ти носи радост, е изтръгнато от теб? Как реагираш? Какво казваш? Как преодоляваш? Преодоляваш ли изобщо? Същия ли си след това? Как продължаваш? Има ли смисъл да продължаваш?

2

Никога не съм била добра с думите, особено ако трябва да ги материализирам върху лист хартия (или в случая Word документ), но за Владимира мога да изпиша роман. Как вечно беше със слушалки в ушите и термос кафе в ръката. Как редовно се успиваше за първа смяна и просто решаваше да пропусне първия час или най-демонстративно да влезе с 20 минути закъснение с чаша 3в1, да го разбърка с очилата си и цял час да си драска в тефтера. Как си чоплеше кожичките около ноктите. Как разказваше всяка една история по хиляда пъти. Как даваше цялата си стипендия за книги, въпреки че у тях имаше поне пет, които още не е прочела. Как можеше да се сприятели с всеки. Как сме се превивали от смях за най-малките неща. Как прекарахме гимназията по баровете, слушайки ученически групи. И как пяхме с пълно гърло нашите си песни. Как говорихме по телефона с часове след училище. Как обикаляхме вторите употреби. Как се возехме безцелно с Пумата из Бургасчето. Как се раздавахме на Остава. Как пиехме „Менада“ у тях. Как винаги „нямаше очи“ на снимки. Как пеехме Don`t на Ed Sheeran в Караокето. Как съм и ходела на гости в Люлин и сме яли супички „Маги“ с хлебчета от Кауфланда. И как винаги ще е част от мен.

(Махайна, как ми оценяваш Zusammenfassung-а на последните 6 години?)

Йоана Колева – 03.04.16

Капучино

Ако будното й съзнание гаснеше бързо както цигарата й в пепелника, вечерите й щяха да бъдат далеч по-спокойни. По-спокойни физически, по-спокойни душевно.
Вечер след вечер за нейното настроение се грижеха различни мъже. Без много приказки ги посрещаше, с още по-малко ги изпращаше. Не беше от приказливите. Искаше всичко да приключи както е и започнало – с поглед, нашепващ желания, с усмивка, гледаща похотливо. Имитират любов за час-два и дори не ги оставя през нощта. Не се чувстваше сигурна, не се чувстваше спокойна, когато те бяха около нея. Както казах, те се грижеха само за нейното настроение, защото те не можеха да й осигурят друг вид грижа. Беше прекалено горда, за да признае, че друг може да се грижи за нея по-добре, от колкото тя сама може да се грижи за себе си. А те за нея бяха само играчки. Като куклите на разглезеното момиченце, които тя подхвърляше и зарязваше в момента, когато й омръзнеха, когато получеше нужното си. А тя силно вярваше, че удовлетворението убива желанието. И жаждата й, въпреки силна, горяща и напориста, веднъж утолена, елиминираше източника, от който я е получила. Накрая тя беше доволна. Желанието й беше изпълнено, а жаждата беше утолена. За да почете поредната падаща, умираща звезда на своята спалня тя палеше по цигара на отворения прозорец. Димът се разстилаше из стаята, разказваше за предишните й посетители, защото стените бяха запомнили и лицата им, и миризмите им и жалните стонове на любовно удовлетворение, да, бяха ги запомнили по-добре, от колкото ги помнеше тя самата.

Снимка - Doug Cadmus/flickr
Снимка – Doug Cadmus/flickr

Щом догореше една, тя палеше и втора и трета, колкото беше нужно да прочисти мислите си, колкото беше нужно да замае красивата й глава, ако цигарите не помагаха тя отваряше и бутилка вино и пиеше. Пиеше до забрава, пиеше и не й пукаше. С размазан грим и чорлава коса тя гледаше през прозореца спящия град и издишаше дима, пиеше вино и беше доволна. А понякога, но само понякога се замисляше. Замисляше се колко й е лесно. Храна в хладилника, достатъчно, за да не умре, пари, за да си позволява удоволствия от време на време и безброй обожатели, които влизаха и излизаха както през нея, така и през входната й врата всяка вечер. И й беше добре. Беше доволна. Ако с това трябваше да опише живота си, да, тя определено беше доволна и от себе си, и от мъжете, и от приятели си. Доволна. Но никога не описваше себе си като щастлива. Понякога дори се замисляше в какво греши. Какво не прави по правилата, за да почувства онова възвишено чувството, което виждаше по лицата на малките деца в парка, в усмивката на приятелките си, в смеха, разнасящ се из града. Защо? Защо не можеше да почувства това, което бе най-лесно за останалите. Щастие. Пълно, истинско, неподправено, дразнещо околните, че и самата нея щастие. Силно й се искаше да вярва, че щастието не се крие в любовта. Онази клиширана любов, която филмите подравят със сладникави поп песни на заден фон. Онази изпепеляваща любов, която всички само сме чували и за която само са ни разказвали. Тя просто отказваше да приеме, че точно това е нещото, което й липсва, което я дели от онова щастие, за което тя знаеше, от което тя имаше само бегъл спомен, само заглушен вой в главата си, само размазана картина пред очите си.

Последният момент на истинско щастие тя асоциираше с детството си. Бяха цялото семейство на една хижа в гората. Майка й четеше на верандата, а баща й приготвяше барбекюто, докато тя си играеше на земята. Поради някаква причина с това тя асоциираше щастието. За нея то трябваше да не е помпозно, да не изисква много, а да е едно сладко, малко,  добре познато чувство, което ти затопля стомаха, щом го изпиташ. От тогава насам това чувство се беше изгубило. Животът й всъщност беше белязан с минимални нещастия, които биха помрачили живота й до такава степен. Не бе подлагана на нищо толкова травмиращо, че да загуби чувството на най-простичко щастие. Напълно необяснимо беше защо не го бе изпитвала толкова дълго време.

Рано сутрин нещото, което й доставяше по-голямо удоволствие от първата цигара за деня беше да излезе и да потича за час, след това да седне в парка и да си почине, докато се наслади на втората цигара за деня и кафе с мляко и две лъжички захар. Нямаше по-перфектен старт на деня. Толкова много обичаше да тича и да пие кафе в парка, че го беше правила при всякакви условия – проливни дъждове, сняг, силен вятър, студ. Но най-обичаше онези слънчеви студени дни в началото на ноември, когато тънкият й спортен екип бива пронизван от лекият, но хладен вятър. Виждаше как слънцето се издига на грозните панелни блокове и осветява целият парк, вдъхвайки му едно сякаш божествено сияния, а и паркът по това време винаги беше празен и коли много не се чуваха, само големият камион, който събира боклука от последните квартали се чуваше да спира и тръгва, да дрънчат кофи за боклук, но това не й пречеше ни най-малко, даже много рядко го забелязваше. Правеше по точно 4 обиколки на целия парк, което й отнемаше към час, след това се спускаше по улицата, което е винаги най-ярко осветена от изгряващото слънце по точно това време на годината, и стигаше до най-любимото си кафене. Там продавачката беше най-свъсеният човек, който тя някога беше виждала през живота си. Беше ниска, пълна, в средата на четиридесетте си години жена, с бухнала, дълга до раменете, рижава (боядисана) коса, чиито черни и вече прошарени корени винаги се открояваха. Носеше винаги един и същ бежов панталон и зиме и лете, лицето й беше състарено и й придаваше много уморен вид, правейки я да изглежда поне пет години по-възрастна. Имаше много противно бебешко розово червило, което всеки път успяваше да нанесе и на зъбите си, а завършекът на цялата й комичност бяха двата изненадващо дълги косъма на горната й устна, които създаваха илюзията, че има много тънък мустак. Винаги я побиваха тръпки, когато се загледаше в продавачката повече от необходимото да си вземе кафето.
– Добър ден и добре дошли! – казваше тя всеки път с все същия монотонен глас. – Какво бихте желали.
– Дълго кафе. – беше вечният отговор.
– Благодаря Ви и елате пак. – с всяка последвала дума, излизаща от мустакатата й физиономия беше все по-заваляна от предишната и изречена с още по-малко доза ентусиазъм.
Така започваше и приключваше срещата им през последните три години. Нито дума по-повече, нито дума по-малко. И въпреки че не изпитваше особено желание да заговори този толкова видимо отегчен от живота индивид, тя често се замисляше какво ли би й казала продавачката, ако някога я беше заговорила. Дали е омъжена? Дали има деца? Каква е искала да стане, ако не беше настоящата й работа? Тя често имаше навика, докато си пие кафето в парка да си представя живота на хората, които я подминават. Не най-креативното занимание, но определено й доставяше някакво минимално удоволствие. Чувстваше, че има някакъв контрол не само върху себе си, но и върху живота на някои напълно непознати. Даже веднъж се беше замислила над живота на продавачката. Жена на средна възраст. Единствено дете. Чудата и странна от малка. Никога женена, успяла да се изнесе от дома на родителите си, преди животът й да се превърне в по-голямо мъчение от това. И заклещена до края на живота си да работи в това кафене, на минимална работна заплата.
Е, може би (надяваме се) ситуацията не е толкова жалка. Но съзнанието й развиваше точно тази картина.

Изпи си кафето, изпуши втората си цигара да деня, обещавайки си да ги откаже от понеделник (отново) и затича обратно към вкъщи. Подреди и заличи последните остатъци от мъжко присъствие в апартамента си, облече се и замина на работа.
Колегите й бяха съвестни хора. Не й създаваха проблеми, а мъжката част от тях вече се бяха изморили от това да я ухажват, защото нейната строга политика гласеше, че сексът на работните места и с колеги е забранен. Това беше то и тя си държеше на думата.
– Довечера ще ходим на караоке, целият офис, ще дойдеш ли. – чу се познат глас зад нея още щом си седна на работното място.

Момичето, което се обърна към нея беше една от близките й колежки и приятелки, познаваха се още от университета и се разбираха чудесно. Бяха пълни противоположности, но това сякаш ги сближаваше най-много от всичко. Колежката винаги разказваше за своите преживявания с мъжете, които бяха на моменти комични, а тя винаги си премълчаваше, която й придаваше част от мистериозността, която беше голям процент от нейния сексапил. Тя не споделяше чак толкова много с нея, но й беше някак приятно да слуша за всичко, което приятелката й имаше да каже, а това винаги отнемаше цяла нощ телефонни разговори, засипани ту със истеричен смях или с истеричен рев. Много зависеше от ситуацията, а тя вече имаше опит и винаги съумяваше да й помогне и да я посъветва с каквото  може.
– Да, няма проблеми. Ще дойда. – отговори тя както винаги с доза непукизъм, с доза монотонност, без да звучи обидно. Много години минаха, докато усъвършенства това си качество да звучи едновременно заинтересована и безразлична към това, което й говорят.
Приятелката й се усмихна и си замина. Така и продължи деня плюс още няколко цигари от време на време.

Отидоха на бара и всички се изредиха да изпеят по една песен, освен тя. Идеята да бъде център на внимание не й харесваше, чак я отблъскваше. Получи много покани за дуети, много примамливи и изкусителни погледи, както всяка вечер навън.
– Нещо против да Ви почерпя. – обърна се към нея един млад, мургав, синеок красавец със закачлива усмивка. – Нека ви се представя, казвам се…
– Не е нужно. Приемам поканата. – напълно в неин стил беше. Дори не искаше името му да научава тя вече виждаше с няколко хода напред как щяха да се развият нещата. Щяха да пият по едно, за изпушат по една цигара достатъчно алкохолът и никотинът да ги замаят и щяха да потанцуват. След това той щеше да предложи да преместят забавата у тях, а тя щеше да настои да в нейния апартамент. Много мразеше да пренощува на чужди места. Щяха да се качат в таксито и забавата щеше да започне още в колата и бързо-бързо щеше да приключи в нейното легло. Нищо ново, нищо интересно. Още преди той да си е починал тя му връчи дрехите под претекст,  че ще става рано, как всички й се връзваха на това извинение, не й беше ясно, но ето, че беше отново сама, със след секс цигара и отворения прозорец.
И тя отново беше… доволна.

На сутринта планът беше добре познат. Стана, облече се, отиде в парка, направи познатите й четири обиколки из парка и се запъти към кафенето за поредната среща с продавачката. Отвори вратата и се запъти към на касата, за да поръча. На касата нямаше никого, затова тя натисна малкото звънче, за да се разбере, че нетърпелив клиент чака да бъде обслужен. Сведе глава надолу, за да си намери точните пари из джобовете. Търсеше още десет стотинки, защото винаги носеше точен брой пари за кафето, а днес бяха на моменти. Тъкмо започваше да се изнервя, че не ги намира, когато мислите й бяха прекъснати.
– Добро утро. Как мога да ви помогна? – думите бяха изстреляни с почти невероятна скорост и нотка на свежест в гласа в осем часа сутринта, че за момент тя подскочи.
Светкавично вдигна глава и вместо вече три годишната гледка на противна, огорчена и уморена от живота продавачка пред нея се откри усмихнатото лице на има-няма двадесет и пет годишно момиче с усмивка по-бяла от сняг и очи, искрящи от радост. Носеше розова тениска с V-образно деколте и престилка с емблемата на кафенето. След няколко секунди тя се усети, че вече известно време стои с втренчено изражение към новото попълнение на персонала и се опита да се съвземе, когато момичето отново прекъсна мислите й.
– Добре ли сте, госпожице? Изглеждате ми уплашена. Да помогна с нещо? – веднага щом завърши изречението си от загриженото й лице отново се изкриви в усмивка.
– Не, не. Напълно съм добре. Бих искала… ъъъ… бих искала… едно капучино? – завърши тя с въпросителна нотка в тона, забелязвайки, че за първи път от три години насам тя промени вечната си поръчка.
– Сякаш не сте много сигурна. – подметна шеговито младата продавачката.
Тя се засмя и потвърди, че иска капучино.
– Ще бъде готово след минутка. – увери я момичето и зададе поръчката в кухнята, като се върна при нея след това. – Да ви донеса още нещо? Парче от кекса или кроасан, току що ни ги донесоха и са още топли, заслужават си да се опитат.
– Да, защо не? – отвърна тя и се усмихна истински сякаш за първи път от много време и се почувства странно, имайки предвид, че тя закусваше сигурно само по празници.
Любопитството й се бунтуваше и тя зададе въпроса си почти неволно:
– Извинете, знаете ли какво се случи с предишната продавачка?
– О, да не би да я познавахте? – попита момичето на свой ред.
– Не… не точно. Аз… просто бях свикнала да я виждам тук.
– Честно казано, не съм много сигурна, но до колкото разбрах е подала заявлението си за напускане още преди месец, защото смята да се омъжва.
Колкото и да й се искаше не успя да прикрие учудването си и продавачката забеляза, като че ли й прочете мислите и в отговор се усмихна кимна многозначително.
– Денят е толкова красив. Обичам тези студени, слънчеви утрини, а вие?
Тя кимна няколко пъти в знак на съгласие, сякаш това беше най-голямото съвпадение.
– Ето ви го капучиното и кроасанът. Желая ви приятен ден, ела те пак! – изпрати я момичето, усмихна се и дори помаха за довиждане.
– Много благодаря. – отвърна тя и се усмихна още по-широко.

Моментът, когато излезе навън и студеният въздух продра спортния й екип, а миризмата от капучиното и кроасанът напълниха устата й със слюнка, тя усети нещо странно. В стомахът й се зароди чувството, за която тя си спомняше от малка, от хижата и барбекюто. Онова малко, сладко, нежно чувство, което не изискваше много, което можеше да се зароди и от най-малкото нещо, което беше само бегъл, избелял спомен за нея. Онова странно, легендарно чувство, което дразни и нея и останалите. Тя някак си, като по чудо, не знайно защо и как, за първи път от толкова време… се почувства щастлива.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Владимира ЖивковаМорето, морето, морето03.12.2016

Още от Под Моста

Боян СимеоновФренските New Wave филмови постери, които разбиха статуквотоКино