Нино Харатишвили „Осмият живот (за Брилка)“

13.08.2019

Превод от немски: Силвия Василева, Милен Милев, Борислав Петранов

Преводач на откъса: Борислав Петранов

„Осмият живот (за Брилка)“ представлява грандиозна семейна сага, могъщ епос в шест генерации, разгърнат на фона на западащата Руска империя, изгряващия и залязващ Съветски съюз и повече от сто години европейска история на „горещи“ и „студени“ войни.

В началото на ХХ в., едно грузинско семейство на фабриканти процъфтява благодарение на обвита в тайнственост рецепта за шоколад, предавана от поколение на поколение. Тайнственост, която е оправдана: това е рецепта за душевен екстаз с привкус на прокоба. Стася и трите ѝ сестри израстват във висшите ешелони на грузинското общество. Стася мечтае за живот в Париж и балетна кариера, но на седемнайсет години се жени за белогвардейски офицер, а след Революцията е принудена заедно с двете си деца, Кити и Костя, да дири подслон при своята сестра, Кристине, в покрайнините на Тбилиси. Когато обаче Лаврентий Берия забелязва изумителната красота на Кристине и неземното ѝ излъчване, катастрофата е само въпрос на време.

В началото на ХХI в. Низа, праправнучката на Стася, забегнала в Берлин след падането на Желязната завеса и привидно скъсала със семейната обремененост, е принудена да се грижи за дванайсетгодишната си племенница, Брилка. В търсене на собствената си идентичност, тя разказва на Брилка цялата история – за Стася и мълчаливата ѝ борба с прищевките на времето, за Кристин, платила твърде висока цена за хубостта си, за Кити, изгубила всичко, преди все пак да събере парчетата от живота си в Лондон, за сенките на миналото и неудовлетворените мечти. А в основата винаги е шоколадът, който възвисява и води до разруха, спасява и погубва.

Нино Харатишвили, родена в Грузия през 1983 г., е награждаван новелист, драматург и режисьор. В юношеска възраст основава „Театър на люляка“ – немско-грузинска театрална трупа, за която от 1998 до 2003 г. редовно пише и поставя пиеси. Харатишвили следва кинорежисура в държавната школа за кино и театър в Тбилиси, а от 2003 до 2007 г. – театрална режисура в Театралната академия в Хамбург. Като режисьор тя поставя многобройни премиери, например в „Дойчес театър“ в Гьотинген и в театрите „Кампнагел“ и „Талия“ в Хамбург.

Романът „Осмият живот (за Брилка)“ е удостоен с множество литературни отличия, сред които  престижната награда на Културното сдружение на немската икономика (2015 г.), наградите „Анна Зегерс“ (2015 г.) и „Бертолт Брехт“ (2018 г.).

Откъс

За нас с Дария Съветският съюз означаваше постоянни траурни маршове и погребални процесии, на които носеха престарели комунистически ръководители към гробовете им. Навсякъде карамфили и абсурдни гледки, предавани по всички телевизионни канали. За нас Съветският съюз означаваше вечните летни лагери, пионерските връзки. Чаените плантации, пчелините и колхозите. Белите чорапи от Китай, гоблените с ловни сцени по стените, шоколадовите бонбони Мишка на север, лимонадата от градински пелин марка Лаги. Лимузината на дядо ГАЗ 13, разноцветните парчета пластилин с жаби по тях, жълтият шампоан за деца Кря-кря, кремът за бръснене Старт на дядо, пудрата с котешка глава, която беше в шкафа на банята и която не ни беше разрешено да използваме. Лосионът за тяло Хигиена, парфюмът Червена Москва на Стася, който миришеше на старост и предизвикваше главоболие. Кафявият сапун за пране, който нямаше никакъв аромат и чиято марка наистина беше Сапун за пране.

Кафявите ученически униформи от Москва бяха знак за благосъстояние, а идентичните, но много по-грубо ушити униформи, които се произвеждаха в Тбилиси носеха ония, чиито родители не бяха нито директори, нито професори или комисари. С бели престилки бяха дебелите жени, които седяха в столовете, лавките, кафенетата, хотелските преддверия и пред буретата с бира. Балсамът Cao Sao Vang Golden Star Aromatic Balm, наречен още Виетнамско чудо или тигров балсам, смърдеше така чудовищно и с него трябваше да се мажем, ако усетим, че настиваме.

Кефирът беше в синьо-бели триъгълни опаковки, а млякото беше в стъклени бутилки, които можеше да се купят от гастрономите в града, където иначе имаше доста ограничен асортимент. Съветският съюз означаваше вкусно кондензирано мляко, което ние тайно ближехме, както и отвратителни рибни консерви. Календарът с лист за всеки ден висеше във всяка добра социалистическа кухня с рецепти за социалистическата домакиня за всеки ден, с всички важни социалистически празници и биографии, с полезния, но не толкова социалистически, всекидневен съвет: „Алое вера действа противовъзпалително, ако се…“.

Работническите, пенсионерските и комсомолските книжки с отпечатана глава на Ленин бяха с червени корици, а игрите носеха имена като „Мислител“ или „Млад часовникар“, като най-любимата игра  беше „Млад химик“, за която постоянно се карахме с Дария. Съществуваха мъжът и жената, държащи кръстосани сърп и чук, които бяха емблемата в началото на всеки социалистически филм (нещо като ревящия лъв на MGM).

Съществуваха Чебурашка и Уини Пу, който ние наричахме Мечо Пух, фигурките от социалистическите анимационни филми, скърцащите зимни космонавтки, в които майка ни обличаше и които трябваше да събличаме изцяло, ако ни се пишкаше, както и дращещите вълнени чоропогащници. Имаше го и мечока Миша с многото медали, талисманчето на Олимпийските летни игри в Москва през 1980 година. (Този мечок съществуваше във всякакви форми – като най-различни играчки, щампован по шалове, чинии, чаши и много години след Олимпиадата можеше да бъде намерен в почти всяко социалистическо домакинство.)

Имаше ги жълтите жигули, черните волги и белите лади. Червените пластмасови петолъчки, значките със снимка на Ленин като бебе или като дете (Възрастта не можеше точно да се определи), които можехме да закачим на гърдите си. Съществуваха грамофонните плочи на Мелодия, касетките Максим, за които трябваше да се изръсиш с много пари. Бонбоните Гъливер и дъвката с вкус на кафе, която както е известно не харесва нито едно дете на света, тъй като децата не обичат горчивия вкус на кафето. Имаше плюшени играчки от тежък дращещ вълнен материал, предимно кучета и мечета (Да, мечета, все тия мечета !), които с много голямо усилие можеха да минат за плюшени играчки. Имаше топено сирене Дружба и клатеща се кукла Ванка-Станка, която изглеждаше като нескопосана, куха матрьошка от пластмаса. Имаше вкусен сладолед Ленинград на твърди четириъгълници, опакован в станиол. Имаше го руския дядо Мраз с червения му нос (без бирения корем на Санта Клаус от рекламата на Кока-кола). Имаше тежки тенекиени чайници и много търсените 8-мм-камери. Цветното бельо с отпечатани на него щастливи спортисти или надписано с всеки един ден от седмицата. Имаше евтини брошури със заглавия като „Истината за американските дипломати“. Сивите и обикновено потрошени улични телефони. Пазарските мрежи на бабите. (Обаче тях ги имат всички баби по света, един Господ знае от къде ги вземат!)

Имаше гречка и кюфтета. Конфитюр от рози. Индийско кафе на прах. Имитацията на дънки Мавин(Мawin) или Лае (Lae). Синьо-бежовите ученически чанти, праха за зъби, пластмасовите несесери за химикалките, вазите с кремълски мотиви, тънките зелени ученически тетрадки, на които пишеше Ученическа тетрадка, жетоните за метрото с буквата „М“ върху тях, тениса на маса и бадминтона през лятото, грозните прически, касетофона Електроника 302.

Имаше цигари марка Астра, които Стася пушеше, и грузинските Космос (Първите цигари, които изпушихме с Дария в ученическата тоалетна, ни изпратиха наистина в Космоса), електронните часовници, ако искаме да бъдем точни, сметалата в магазините и на пазара, в училище, на работа, Домино в малки красиви украсени със седеф кутийки.

Билетът до Москва беше 36,50 рубли. (Ние самите не се възползвахме от това.)

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под Моста13.08.2019

Още от Под Моста

Под МостаВъзроденият спомен за Честър Бенингтън от Grey DazeМузика