Издателство „Парадокс“ представя проекта „Мислещата литература: социалната, културната и човешката отговорност на писането“

Откъс от: „Нищите“ на Силард Борбей
Превод: Радосвета Делчева, Георги Стойчев

Майка ми седи на масата и бели един чувал фасул. Междувременно говори. Майка ми ми измисля спомени.  Иска нейните спомени да са мои. Да си спомням за това, което според нея е важно. Разправя стари истории. При нас приказката е да си раказваме отново и отново стари истории. Спомняме си за лошото, което вече е отминало. Сред разказите на майка  ми има неща, които са се случили, и такива, които не са.

                – Ти беше малък. Много ни трябваше патка, дори и само заради перата.  Но и иначе.  Тогава ядяхме и яйцата на патките, защото друго нямаше. Събрах и измих нападалите в калта пера, за да имаме юргани.

Спомням си тези истории, защото ги разказа много пъти. Оттогава си спомням за историите с патките. Майка ми си спомня за историята с единайсетте патки. Аз си спомням само за това, за което си спомня и тя. От всеки мой спомен липсва по нещо, ако майка ми не ми го е казала. Защото тези мои спомени са измислени от майка ми. Но от всеки спомен майка ми липсва. Всъщност са били дванайсет патки, но историята на майка ми беше за единайсет,  а не за дванайсетата. Единайсет се дели само на себе си.  На себе си и на единицата.

               Майка ми изтупва шлюпките от фасула от полата си и продължава да разказва.

                – Дванайсетте патки крякаха в картонената кутия  –  майка ми обичаше да разказва така.

               Донесе ги сутринта. Вчера измих поилката, която майка ми купи миналата година  на пазара. Съвсем нова е, още не сме я ползвали. Миналата година порът изби всички патки в обора. До сутринта ги издуши. На вратовете им имаше по една раничка. Там им е изпил кръвта. Майка ми много плака.  Беше им прегризал  вратовете и беше изпил кръвта. Били са му твърде големи, за да ги отнесе. Порът не яде месото, само изпива кръвта.

                – Поне да беше изял една-две  –  казва майка ми.  – Всичките са отишли нахалост. Ракът да му изяде червата!  –  нарежда и плаче.

               Майка ми донесе лопатата и зарови мършите в края на двора.

                – Ще река на циганите.  Но заради пора няма да искат – казва. Потупва  върха на купчинката пръст, после се изплюва отгоре. През есента нямаше патешко.

               Вчера изми поилката и я сложи на двора да я напече слънцето. Слънчевата светлина пречиства всичко. Върху поилката има пет дупки, откъдето могат да пият. Още една има на  горната част, откъдето пълним водата.

                – Нека добре да се натоплят от слънцето, да не би да ги хване някоя невярна болест!  –  реди майка ми. Изтърка го с телена четка както само можа.

               Пръстите на майка ми са червени като цвекло и дебели. Ноктите й са нацепени. Майка ми е станала днес рано сутринта. Докато се събудя, вече е приготвила всичко. Поилката бе изложена на слънце, обърната с дъното нагоре, за да се оцеди добре. Донесе от птицепродавеца патките, още миналата седмица се уговори с него да й поръча дванайсет кокошки.

                – Дванайсет са една дузина. По-рано всичко го пресмятаха в дузини  –  каза баща ми.

               Майка ми сложила кутията на кошницата на колелото, птицепродавецът й помогнал да я завърже там.

               Единият Гарда е птицепродавец. При него оставят донесените от полозите малки пилета. Трябва всеки да запише колко иска. За това трябва да се плаща. Квачката отдавна е излюпила патетата и пилетата. Но не и гъската.  Но напоследък всичко трябва да се купува. Коремът на квачката ще е гол-голеничък, за да може кожата й да се докосва до яйцето. Перушината ще прихваща топлината. Тогава кокошките ще се побъркат от жегата. Смело защитават гнездото. Пляскат с криле и хапят. Докато е студено ги държим вътре в къщата. Покрити са с едно голямо решето. 

               Искам да погаля патенцата. Малки топчета перушина. В една правоъгълна картонена кутия са, на едната й страна има  дупки с големината на един форинт. Не всички дискове са паднали от мястото на дупките по гофрираната кафява хартия в завода. Ако ги натисна с върха на пръста си, мога да ги извадя. Затова си играя, като ги изваждам всичките. Представям си, че са пари. Събирам парите. Искам да ги дам на майка ми, за да не е тъжна.

                – Не закачай патките!  –  излайва майка ми към мен.

                – Не ги закачам, винаги се местят по-натам. Само изваждам парите  –  отвръщам.

               Кафявата кутия е добре сглобена. Трудно е да се свали капакът й. Само възрастните могат. Пъхвам си пръста в дупката, патките кретат по-нататък. Ако чакам достатъчно дълго, по-смелите дръзват да се приближат и започват да ми дъвчат възглавничката на пръстите. Човките им са меки. Около тях има малки ръбове, набраздени са.

                – Казах да не ги закачаш  –  повтаря майка ми ядосано. Гневна е заради нещо. Не съм сторил нищо и пак е ядосана. Може би патките са били по-скъпи, отколкото са се договорили. Или са я измамили. Винаги я мамят. Напразно го издава след това, само й се присмиват. Може би е ядосана, защото са сложили и някое болно пате между тях, охтичаво, което е умряло докато го занесе до вкъщи. Или е получила по-малко, отколкото са я накарали да плати. Или птицепродавецът й е върнал погрешно.

               Мъжете винаги са прави, на жените винаги им се накрещяват. Майка ми, между другото, е вътрешна.

                – Ти си вътрешна, ти си трай!  –  подиграват й се.

                – Да ги дадете за лекарства!  –  обичайно нарежда майка ми вкъщи.

                – На теб името ти тук е  – трай си  –  казва винаги и замълчава.

                – На теб името ти в семейството е  – трай си! – Майка ми обикновено плаче вкъщи. Оплаква се на баща ми.

                – Ти защо не се намесваш? Защо ги оставяш да ми говорят така?  –  нарежда и междувременно плаче.

               Баща ми пък само мълчи. Или се защитава.

                – Сега какво да направя? Винаги да се карам? Заеби ги, ако започнат!  –  но лицето му е кисело.

               И сега са измамили майка ми.  Сутринта преброила парите и взела и няколко форинта в повече, за да купи  сметана на връщане от магазина. Но птицепродавецът поискал няколко форинта повече, от тези, с които се била записала. Поискал точно толкова повече, колкото да не стигне за сметана. А пък много трябвала за супата. Майка ми е ядосана, защото това, което птицепродавецът разправя, не е вярно. Удря вкъщи в изблик на безсилен гняв. Може би е върнал повече на някого и сега си избива разликата от майка ми.

                – Не иска да бъде на загуба, може да се разбере  –  казва баща ми вечерта.

               Скарват се за това как така трябвало да бъде разбран. Защото който лъже, той лъже  – казва майка ми. Тогава баща ми излиза извън себе си и казва, че утре той ще отиде при птицепродавеца и ще ги избие от него.

                – Не създавай проблеми!  –  казва майка ми, но я боли, че са я излъгали. А пък навсякъде я мамят:  в магазина, където купува фуража,  в съвета,  в млекарницата. Навсякъде.

               И баща ми го мамят и той не може да се защити, когато му кажат, че фуражът не е единайсет, а дванайсет форинта и  трийсет филера.

                – Но нали миналата седмица беше единайсет форинта?  –  възразява.

                – Това беше тогава  –  отговаря му надменно продавачът на фураж, птицепродавецът,  млекарят или писарят.

                – Но сега от какво стана по-скъпо?  –  опитва се баща ми да спести този форинт и трийсет цента, защото майка ми ще си ги търси от него.

                – Защото с мен могат да си го позволят –  обикновено казва вкъщи майка ми.

               Баща ми не отговаря в такива случаи. Знае, че майка ми е права. Както знае и това, че в най-скоро време отново ще го измамят.

                – Да му на Господ оная кървавочервена работа! – му се изплъзва най-накрая. Повтаря това, когато е безпомощен. Ако само е ядосан, не го споменава. Тогава удря. Майка ми обикновено казва друго:

                – Господ да ги убие! – майка ми в такива случаи само плясва. С ръце или с дървената лъжица. Каквото й попадне в ръцете. С парцала за пода. Гали ме много рядко. Само като е в добро настроение.

                – Не закачай патките! – настоява майка ми.

               Ама не ги закачам, само  искам да погаля  меките им жълти пухчета.

               Обичам патенцата. Перушината им е още съвсем свежа, Нямат пера по тялото. Имат жълт, влакнест цвят. И е толкова мек като плюш. Имам едно мече. Получих го от някого. После сигурно ще трябва да го върна. На корема на мечето плюшът малко се е поизтъркал. Натъпкано е със слама. Допирът до плюша прилича на този с козината на къртицата. Знам защото веднъж намерих  една къртица в градинката. Капката вода се плъзна по кадифеночерната й кожа. Не я попи. Не се намокри. Спусна се така, че не остави следа. Беше вече умряла. Зарових я, защото мястото на къртиците е под земята.

               Междувременно махнах всичките хартиени кръгчета от местата им. Дебнех патетата през дупките. Преброих ги. Кутията отвътре беше разделена на четири. Във всяко отделение подтичваха по три патенца.

                – За да може кутията да бъде по-здрава  –  казва сестра ми.  – Иначе средата й ще се сплеска и това, дето пренасят в нея, ще стане на пихтия.

               В отделенията има подобни на канап дълги дървени стърготини. Наричат ги дървена вата. В нея се препъват и правят неуверени движения. Понякога някое се залавя да  прегризе нишките на дървената вата. Едно друго се засилва към него, иска да тича, но се заплита в стърготините и пльосва по корем. Като че ли нищо не се е случило,  изправя се и продължава да препуска. По-големите патета, като видят муха и се засилват да тичат презглава след нея. Опитват се да я хванат. Мъчат се да докопат и пчелите.

               Една от патките така успя да налапа една пчела, докато си летеше. Мигновено се  метна на пода. Можеше да се види как й се поду вратът. Краката й  потрепнаха няколко пъти.  После се опъна и се вкочани. Бързо пукна. Изнесох я за краката, главата й се полюшваше. Гушата й беше пълна с каша. Погребах я на  сметището. Майка ми ми каза да я погреба там.

                – Не пипай патките, нося помия на гудетата. Веднага се връщам – рече. Ведрото винаги  стоеше в ъгъла на кухнята, близо до входната врата. Там събираме помията. Винаги вони. По ръба му маста е полепнала на пластове. Майка ми хвърля там и запъртъците. Котката се опитва понякога да отмъкне нещо оттам, когато  се вмъкне в двора.

                – Къш,  мамка ти! –  й викаме тогава. Но дори и никой да не е ядосан, го правим ядосано. Защото само тогава разбира от дума. Майка ми изнася ведрото. В лятната кухня хвърля вътре  два тигана каша, ако помията е много рядка. Гудетата вече познават тракането на ведрото. Пищят и  блъскат със зурлите си вратата на кочината. Чакат майка ми.