„Нощни работи“от Яхим Топол

13.04.2019

Превод от чешки: Анжелина Пенчева

„Нощни работи“ привидно е разказ за всичко онова, което може да се случи нощем – в големия град или в най-затънтеното село, във физичен или в метафизичен план. Срещи с хора, веселие и насилие, първа любов и греховна страст, вещерски ритуали, търсене на тайни от миналото, спомени, фантазии и страхове…

А когато действието се развива в Чехословакия през съдбовната 1968 г., всичко това е съпътствано от „братски“ танков обстрел, и от „работите“ на Държавна сигурност, арестите и преследванията на невинни хора. Тяхна жертва стават и двете деца, през чийто поглед четем тази история.

Яхим Топол не пише политически роман за Чешките събития от 1968 г. Той умишлено избягва всякаква идеологизация и създава истинска оргия на устния фолклор в писмен вид. От „голямата политика“, наложена върху ежедневното битие, той сътворява магически космос, предаден чрез могъщо асоциативен, но в същото време чисто разговорен език.

Яхим Топол (1962) е сред от най-ярките представители на чехословашкия литературен ъндърграунд до 1989 г. Син на дисидент, той не получава достъп до университетско образование и се прехранва като склададжия, хамалин, въглищар и др. За самиздатската си дейност и за нелегалния внос на „нежелани“ книги от съседна Полша (с раничка на гръб, през държавната граница на Чехословакия), Топол неколкократно излежава кратки присъди. Автор е на две стихосбирки – „Обичам те безумно“ и „Във вторник ще има война“ – и пет романа, сред които се открояват магистралното произведение „Сестра“ (1994), наложило се като една от знаковите книги на чешкия постмодернизъм; и „Нощни работи“ (2001), оценяван от немската критика като най-добрата му книга.

В момента Яхим Топол е програмен директор на библиотека „Вацлав Хавел“ в Прага – по силата на завета на самия Хавел, близък приятел на семейство Топол.

Откъс

Тук не проникваше слънце. Когато някой говореше, от устата му излизаше пара. В бункера беше влажно и сту­дено. Момчетата бяха насядали около една газена лампа.

Ондра знаеше, че всички го зяпат. От момента, когато влезе вътре. Е, иначе се правеха, че са го забелязали едва сега.

Здрасти, пражкия, обади се някой.

Аз го доведох! обясни Индра. Ама сам поиска, не съм го карал.

Ами сядайте тогава, рече Милан.

Ондра седна на едно сандъче. До Валеш. Сандъчета­та от муниции бяха повече от момчетата. Търкаляха се навсякъде покрай стените. През едната стена на бункера бяха заковани дъски и от пролуките между тях лъхаше студ. Ондра се заоглежда. В кръга седеше Скалак, с ръч­но плетена шапка на главата. Също и Ворач. В ъгъла пък беше седнал Станда. Бяха си все същите задръстеняци. Не знаят, че той, Ондра, е живял сам. Не са виждали танк.

Милан се наведе към него. Какво видя в Прага? Раз­кажи ни.

Ондра заговори бързо: В Прага се стреля, копеле! Стреляха и в деня, дето заминахме с братока! Видях ис­тински танк. Стреляха по Патентната служба. Една кар­течница направи на решето стените, прозорците. А пък вътре имаше хора. Търчаха като щури по коридорите. Ние с татко избягахме. Какво друго да направим? Всички бя­гаха.

Момчетата го слушаха напрегнато. Той стана. От въл­нение не го свърташе на едно място. Искаше да им разкаже за автогарата. Обаче нямаше да разберат. Нямаха предста­ва колко е грамадна тя. По асфалта се търкаляха фасове, хартийки, пластмасови чинийки от наденички. Пластма­сови чашки. Имаше и локви. Но онзи път той изобщо не виждаше асфалта. Автогарата беше пълна с бягащи хора.

Хората се тъпчеха в автобусите, каза Ондра. Танкът стреляше с картечница, не през дулото. Седна обратно на мястото си.

А умрели виждал ли си в Прага? попита Милан.

Виждал съм, потвърди Ондра. Спомни си изпружени­те боси крака на носилките. Двама или трима. Носеха ги някакви мъже с кръстове.

Леле! възкликна някой. Да стрелят по хора. Ами че то това си е жива война. Пък тук най-много да спре токът! И телевизията в кръчмата. Често спират, де, изхили се някой.

Айде да ходим да бием пионерчетата, провикна се Па­вел. Подритваше сандъчетата. Айде! отзова се друго момче.

Ей… обади се Милан. Да те питам, защо преследват твоя мурук?

Какво?

И защо са стреляли точно по Патентната служба? Защо танкът се е насочил направо към нея?

И защо пътуват насам?

Защо вече са в Осиков?

Момчетата се надвикваха, въпросите им не спираха да валят.

Не знам, представа си нямам, отвърна Ондра.

Оня ден реших да ида на кино, копеле, обаче дръжки! заговори Ворач. Шосето задръстено. Навсякъде патрули. Проверки! В града има руснаци. Защо? Какво искат?

Разправят, че ако сипеш бензин в бутилка, намеси се Тонда Лиман, и я метнеш през прозорчето на танка, тан­кът хвръква във въздуха.

Или… продупчваш с кирка варела бензин, дето е отго­ре на танка, драсваш с клечка кибрит и фииииууу…

Така, така, копеле, а пък руснакът вътре си кеси кротко и чака да го изпържиш.

Отивам да бия пионерчета, извика някой.

И аз. Да им разкажем играта!

Цели автобуси са пълни с тях. Нали видяхте! При кръчмата.

Пионерчетата… отрони Ондра. Не знаеше какво да каже. Боеше се за Малкия. Не знае къде е мама. Избягаха с татко. От танка. Не му харесваше да седи в бункера с Лимановците. Всички крещяха един през друг, удряха с юмруци по сандъците. Звукът не проникваше навън през дебелите стени. Разплака се. Другите видяха.

Ха, промълви някой.

Искаше да им разкаже как скърцаха веригите на танка, как къртеха плочки от тротоара. Как куршумите плющяха о стените, натрошаваха прозорците.

Танкът е огромно нещо, каза.

Слушай, заговори го Милан. Ние ще ви скрием, и теб, и баща ти.

И Малкия ли?

Много ясно.

Ами добре, става.

Изпитанието е в полунощ, нали знаеш.

Знам, кимна Ондра. Вече не плачеше. Плака само мал­ко. Другите момчета не му се подиграваха.

Ти си смятал, че можеш да си тук сам с брат си, каза Павел. Обаче не можеш.

Уф, изпъшка Пепа. Изпитанието е страааашнооооо!

Пълнолуние е, копеле, и мъртвите имат бал с танци, обясни някой.

Ондра се засмя. Знаеше, че плашенето с призраци е част от изпитанието.

Това е друго изпитание, не като в шибания пионерски лагер, копеле. Може… може да се побъркаш от шубе.

Или пък да се изгубиш и да паднеш във водата.

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Под Моста13.04.2019

Още от Под Моста

Деница Димитрова„Любовникът от Zanziбар“ или когато щастието е по-близо, отколкото си мислимТеатър