Издателство „Парадокс“ представя проекта „Мислещата литература: социалната, културната и човешката отговорност на писането“

Откъс от: „Чудният Мандарин“ на Аслъ Ердоган
Превод: Азиз Шакир-Таш, Ива Попова

От дълго време думата любов за мен е едно-единствено име: Серхио. Неговото име изтри и изхвърли всички други имена, които бях поставяла на любовта. В повечето случаи идваше нощем, ядяхме късна вечеря. Вечери в компанията на вино и тютюн, изпълнени с погледи и безмълвия, които говореха много повече от думите, с чувства, трепкащи като вълни на водната повърхност… След това започваше същинската нощ. Нощта, дадена само на нас двамата. Всеки път навивахме будилника за седем часа сутринта, но в повечето случаи, когато иззвъняваше, все още бяхме будни. Каза, че аз съм изпълвала вътрешността на нощите на живота му, които преди това са били празни ръкавици. Състояли са се от водна грамада без същина, която не успява да се превърне в океан.

            За Серхио съществуваше един свят, съставен от червени рози, стихотворения, вълнуващи мелодии. Свят с цветовете на дъгата, изпълнен с надежда, съдържащ изгревите, цветните пъпки, аромата на моравата през всичките четири сезона… Намирах усмивките му малко фалшиви и преувеличени, но честно казано, успяваше да омекоти загрубялото ми сърце. Беше непоправим ловец на щастие.

            Серхио също беше чужденец в тази държава, беше испанец с малко арабска кръв, но живееше като на гости, консумираше колкото може от скъперническата гостоприемност на Европа. Подходът ни към живота беше еднакъв с този към емигрантството. Изживяваше всеки един миг със съзнанието, че времето му на този свят е ограничено и се мъчеше да изпие водата на живота на едри глътки до последната капка. Аз пък като изпълнена със страх дива котка, на която се е наложило да се отдалечи от собствената си гора, търсех убежище в тъмнината. Аз бях вечна изгнаничка, а той – вечен пътешественик. Бях бездомна като улично куче. Въпреки привидната ми твърдост, ореховата ми черупка и това, че не давах и косъм да падне от главата на свободата ми, бях готова да стана робиня на всеки, който ми предложи малко състрадание. Серхио беше моята противоположност – можеше да е влюбен, да изгаря от страст, да е привързан до смърт, но никога нямаше да загуби Аз-а си.

            Винаги ме гледаше малко обидено, тъжно, донякъде и подигравателно, сякаш бях антикварна кутия без дръжка, която не знае откъде да хване. Обичаше да говори: разказваше весели, трогателни, тривиални истории. Говореше за малкото си селце в Севиля, за първото си куче, за злополуката, станала причина за осемнадесетте шева по ръката му, когато бил на осем, за двете студени зими, прекарани в Осло, за градовете, които е виждал, за жените, които е обичал, за съпругата си, починала от левкемия, за лагерите в края на седмицата в Шварцвалд… Често споменаваше и дядо си. Тази деветдесет и пет годишна стара пушка с изправен гръб и здрава китка, която също се казвала Серхио, не можела да остане на друго място извън селото си за повече от две нощи. Мразел големите градове, пътуването, телефоните и всички вина, които не е произвел самият той. През целия си живот обичал една-единствена жена. По  време на шестдесет и пет годишното им съжителство, всяка пролет поднасял на бабата на Серхио букет от първите цъфнали цветя. Ставал с пукването на зората и откъсвал по едно малко клонче от всички цъфнали дървета в градината. През тези шестдесет и пет години съпругата му виждала първите цъфнали цветя през пролетта не по дърветата, а на леглото до главата си. Лесно е да се каже – точно шестдесет и пет пролети! Дори да дойде ден, в който да забравя всичко, свързано със Серхио, никога няма да изтрия от паметта си разказа за тези пролетни клонки. Всеки месец май, така както от само себе си все повече се доближавам до тялото си, и дървото, което Серхио посади в сърцето ми, неизменно отново и отново ще разцъфва и ще ми поднася букет.

            Беше казал, че се усмихвам като покана за дуел. Вълшебната сила, която го притегляла към мен, била трагичният ореол, който непрекъснато нося на главата си. „Една жена, облечена винаги в черно, слаба, нервна, с треперещи ръце и изпъкнали скули. Лице, напомнящо хората от Изтока, потайни, сиви очи…“ А докато се любим, съм била съвсем различна, още първия път, когато сме го направили, почувствал, че това погребално облекло, страшните спомени, строгите, пълни с болка погледи, не са същинското ми аз. „Беше като дете, едно такова простодушно, естествено, непресторено. Невинно. Ти изобщо не си пораснала. Имаш нужда от съчувствие и внимание двадесет и четири часа в денонощието. Скъпа, колкото и да се опитваш, не можеш да скриеш това от нас, мъжете.“

            По принцип ми харесват приказките, измислени от мъжете по мой адрес, не се и опитвам да изследвам дали се припокриват с реалността – усилие, което би било съпроводено от разочарования. В крайна сметка те ще обичат, ще съдят, ще унижават и ще изоставят не мен, а образа, когото самите те са създали, хем ще се влюбват в него, хем ще му обявяват война. Лошото е, че този образ се връща към мен като бумеранг и аз започвам със зъби и нокти да се боря да заприличам на него. Странното е, че в повечето случаи успявам.

            Въпреки че знаех, че са искрени, в любовните думи на Серхио, в хвалбите, в изпълнените му с възхищение погледи, в ласките, които ми доставяха наслада каквато никое друго докосване досега не бе успяло, долавях и гордостта на мъжа, който беше сигурен, че ще спечели войната. Същото бях усетила и в предишните ми връзки. Виждаш ли, скъпа, беше толкова сурова и безмислостна, говореше през куп за грош, но ето – спечелих доверието ти, опитомих те, а наградата ми е това малко коте, мъркащо в обятията ми. В крайна сметка, Серхио, давай каквото ще ми даваш, отдавна съм готова да приема всичко. Защото искам да открия още веднъж радостта от това да се доверяваш, да се подчиняваш на любовта, безусловно да се отдаваш на страстта, и да направиш всичко това, без да очакваш нищо в замяна, без дори да мечтаеш за щастие, единствено в името на любовта, да я открия отново, още веднъж. Единствено ние, жените, сме способни на такова себеотдаване. Дори и да се разглежда като поражение, това всъщност е една печална победа.

            Докато бях със Серхио, не бях щастлива, но все пак бях жива, можех да дишам. Бях преобразувана, пречистена, благословена, бях се извисила. Той не само, че беше пъпната връв, която ме свързваше със света, но беше и тайната ми врата към собственото ми минало. Благодарение на историите, които му разказвах, бях успяла –точно когато ми се изплъзваха от ръцете – да уловя детството си, Истанбул и родния си край. Тромаво бях обходила галерия, пълна с картини от страната на миналото; отново и отново се бях вгледала в спомените, лицата и миговете. Това беше магия. Неподправена, чиста и красива. Но ето че един ден Серхио си тръгна и светът стана по-враждебен и студен. Реалността ме смачка и предаде отново. Всъщност, докато бях с него, бях ли успяла да приближа живота с поне стъпка? Не смятам. Оказа се, че едва след като загубя една любов, мога да я изживея; че успявам да разбера страстта чак след като опозная болките й.

            Каквото и да става, нищо, ама нищо, не може да замести онези първи мигове. Онези внезапни бягства на сливащите се за първи път тела към страстта… Толкова естествено и вълнуващо, колкото и сливането на две реки. Телата си говорят, сякаш цял живот са чакали този миг и всички по земята, затаили дъх слушат. Самотите са забравени, раните – превързани; едно същество, опитващо се да остане живо в този опасен, объркан, безсмислен свят, намира подслон в друго същество и получава преходна сигурност и фалшив рай. Внезапно чува невероятно красивата музика на живота. Всъщност тази музика винаги си е била там, но той никога не се е заслушвал.

            Бяха изминали точно две седмици откакто Серхио си тръгна. Вечерта на деня, в който окото ми бе превързано, няколко души от тогавашното ми работно място, за да не би, останала сама, съвсем да изпадна в криза, ме изведоха насила на вечеря. Състоянието ми беше плачевно; гърчех се в страшна, непоносима, подлудяваща болка. Лявото ми око гореше, сякаш някой постоянно гаси в него цигара, непрестанно бълваше мръсни, гнойни води и тъй като подгизналите превръзки вече не смогваха да попиват тези сълзи със странна миризма, към брадичката ми се стичаха жълти реки. Истината е, че седящите на масата полагаха неимоверни усилия, за да скрият погнусата си. Още в онзи ден докторът беше забранил алкохола и цигарите. Не биваше също да чета, да пиша, да гледам телевизия или екран на компютър, да стоя на слънце или да ходя на кино. Бях като човек, хвърлен в единична килия, която е толкова тясна, че едва успява да помръдне, и за пръв път разбирах какво огромно усилие трябва да положа, за да се побера в собственото си същество. Болките, които не спираха дори за миг, също нанасяха на съзнанието ми удар след удар. С изключение на физическата болка, се съмнявах в реалността на всяко друго нещо. За да не изчезна от този свят напълно, бях принудена да се уловя като удавник за сламка за всички остатъци от реалността, тоест  за вечерите и хората край мен, които говореха празни приказки.