Издателство „Парадокс“ представя проекта „Мислещата литература: социалната, културната и човешката отговорност на писането“

Откъс от: „Магът“ на Магдалена Парис
Превод Диляна Денчева, Божидара Гочева

Влезе в тъмния вход. Не беше много голям. След вратата имаше коридор, който извеждаше на друг двор, плътно обграден със сгради.

Тук ще има работа, помисли, гледайки в далечината трите входни врати.

Не си даваше сметка, че седалището на ромите е чак толкова голямо. В сравнение с това, което се намираше пред каменната къща, дворът се оказа учудващо чист. В средата растяха няколко криви брези. Ромските деца бягаха около тях след топката. Зачуди се дали разбират немски и дали изобщо може да научи нещо от тях.

Но в края на краищата има ли значение?

Само преди няколко месеца би почувствал прилив на адреналин и може би дори би се разбързал, за да не губи време. Би се радвал. Би се радвал, че има случай, че има жертва. Болест! Всичко около него е болест. Намира смисъл в смъртта на другите хора. Даваше си сметка, че това мислене е път към нищото, но не успяваше да мисли другояче. Не искаше, не можеше.

Инстинктивно вдигна глава и между простряното бельо, което въпреки дъжда никой не беше прибрал, забеляза няколко тъмни глави в прозорците отсреща. Отдръпнаха се бързо. Погледна с нежелание стълбите. Трябва да се изкачи на четвъртия етаж.

Боже, как не му се иска!

От отворената врата на мазето идваше миризма на изгнили картофи. С изключение на това по стълбището, не усещаше други особени миризми, гласове, шум, нищо специално, като че ли няма нищо. Само като че ли. Ако не бяха обелените от боята стени и липсата на звънци и брави, това можеше да бъде всяко едно стълбище в Берлин – можеше да бъде – ако не беше всеобхватната и напрегната тишина. Чувстваше, че нещо не е както трябва, и изобщо нямаше предвид пулсиращите си слепоочия, нито трупа, който ще види след малко. Каменната къща изглеждаше умряла. Освен детските гласове, идващи от двора, и задминалите го на стълбите полицаи, в лицето на които разпозна колегите си от Polizeidirektion номер 5, нямаше следа от човешко присъствие. 

Бутна първата врата и инстинктивно сложи ръка на пистолета си. За разлика от стълбището, тук още във въздуха се усещаше дъхът на живота. Бъркотия, отворени шкафове, хвърлени на земята играчки, миризма на храна, идваща от вътрешността на жилището. Тук до неотдавна някой беше готвил, някой си беше играл, някой беше живял – каквото и да означаваше това за ромите. Били са тук, а сега ги нямаше. Не влезе вътре, вече знаеше, че поне тук, в тази първа каменна къща, освен него, полицаите, асистента му и трупа няма да намери никого, но в сградата отсреща все още имаше някого.

Трябва да побърза.

И изведнъж в главата му се появи мисълта, че от потъващия кораб и плъховете бягат. Мисълта, че може да извлече информация от това, че всички толкова бързо са опразнили мястото, му върна малко силите, не много обаче. Толкова, че да се обърне на пети и с горе-долу бърза крачка да премине коридора. Потърси вратата, която му описа Флатов. След малко стоеше пред единствената врата, на която имаше номер.

Влезе вътре.

– Добре че сте тук, господин комисар – каза пребледнелият Флатов, който най-вероятно през цялото време чакаше до вратата.

Ковалски въздъхна. Никога няма да свикне с този слабак. Асистентът му винаги когато видеше труп, го преживяваше все едно е видял собствената си майка. На Ковалски му се струваше, че през последните месеци е малко по-добре, но най- вероятно само му се струваше.

            Огледа жилището. Като за седалище на ромите изглеждаше незле. Умерен хаос. Уникалните щукатури на тавана бяха боядисани в червено, все още можеше да се види предвоенният пагон. Дебел, хубав килим. Меки дивани във формата на подкова. Тежки, лъскави мебели, цветни стъкла на прозорците. Да беше малко по-чисто и подредено и щеше да бъде както в дома на баба му във Уединг.

            На прозорците от страната на двора висяха тежки завеси, двойните стъкла бяха относително чисти. Прозорците, които гледаха на запад, т.е. на гигантския насип с боклук, бяха остъклени само отвътре, а от външната им страна на рамката имаше дебел картон или дъски. „Хитро – помисли си Ковалски – отвън дъски и картон, а вътре плюш.“

            Само че какво го интересува всичко това?

– В банята е – обади се Флатов и посочи вратата още от коридора. Бутна я леко с крак. Ковалски забеляза, че на обувките си има калцуни. Когато вратата на банята се отвори, видя първо гърбовете на техниците по доказателствата, обезопасяващи следите, а между тях нещо, което го накара бързо да забрави за прекаленото усърдие на своя асистент.

Има различни трупове и Ковалски вече беше виждал стотици от тях. В дългия регистър на неговия опит имаше жертви на сексуални престъпления, на отвличания, на зверски убийства и на обикновени банални сбивания, а също така и на катастрофи. Обикновените случаи бяха повече, именно този факт беше довел комисаря до умора и все още поставяше пред него въпроса: за какво му е всичко това? Полицейският психиатър наблюдаваше развитието с нарастваща тревога и му предписваше рецепта за силни антидепресанти.

Повече на брой бяха престъпленията, които не биха развълнували дори читателите на „Билд“, но понякога имаше и други. Комисарят участваше преди време в следствие за престъпление, което след години се появи в медиите като апогей на варварството в следвоенна Германия. Неговата изключителност се изразяваше в това, че извършителят беше удрял цялото тяло на жертвата, започвайки от стъпалата, използвайки около триста предмета. Според показанията на свидетелите жертвата е била жива чак до момента на последния удар с тъпа дъска – право в сърцето. Но въпреки натиска на медиите, използването на всякакви средства и натиска отгоре разследващите не само че не успяха да докажат кой е убиецът, но дори не бяха открили коя е жертвата. Следствието си остана потопено в атмосферата на скандала за най-голям срам на разследващите, в това число и на Ковалски. Принадлежеше все пак към малкото случаи, които въпреки положените големи усилия не успяваше да докара доникъде. В главата на комисаря и до днес звучаха заглавията на списанията „Убиецът с дъската още е на свобода“, „Убиецът с дъската е сред нас“.

Неслучайно този случай се появи в мислите на Ковалски точно сега.

Банята се оказа много голяма, учудващо голяма. Личеше си, че някога тук е имало перално помещение или нещо от тоя род: в ъгъла беше подпряна ръждясала сушилня за дрехи, имаше пералня и много чинии. Под високия таван бяха закачени въжета за сушене на бельо. Тесен прозорец, газова печка, празно място до ваната и тоалетна чиния.

А на тоалетната чиния нещо подобно на човешка фигура. Комисарят се взря в това нещо за момент и без да обели дума, взе от Флатов калцуни, които той му подаде с трепереща ръка, с поглед, забит в пода. Ковалски разбра, че през цялото това време Флатов не беше прекрачил прага на банята. Беше гледал всичко от коридора, на безопасно разстояние. Този път Ковалски го разбра.

Поставеното на тоалетната чиния голо тяло беше почти алабастрово и ако не беше черното окосмяване на гръдния кош, можеше да се изкушиш да го сравниш с фигура от играта Заразно зло. Ковалски я беше играл страстно със съседа си, художник, в своя влажен дом на третия етаж от плесенясалата каменна къща на „Бюркнерщрасе“. Но не, сега не беше у дома си и не играеше.

Един от техниците по доказателствата се отдръпна встрани, като му кимна, че може да влезе.

Една. Две крачки. И още половин крачка.

Приближавайки се, помисли, че това наистина е „Заразно зло“, а той самият се намира в центъра на играта. Очите на жертвата бяха издълбани. Очните ябълки бяха абсолютно празни, като че ли хирургически изчистени. Кожата между дългия нос и устата на жертвата изглеждаше като че ли е неестествено разтегната, като че ли ей сега ще се пукне. Устните бяха изкривени и силно деформирани. Някой мистериозно беше издърпал езика на жертвата през гръкляна. Неестествено дълъг, висеше сега от разрязаното по дължина гърло точно на това място, където може да бъде началото на добре завързана вратовръзка.

Това нещо трябваше някога да е било мъж – кога? вчера? преди час? – но сега беше и в неговата памет вече завинаги ще си остане гол труп върху тоалетната чиния. Трупът беше чисто гол, само с обувки, и седеше. За да се задържи в седнала позиция, беше вързан с въже, прикрепено към казанчето на тоалетната, в резултат на което постоянно течеше вода. Образът беше сюрреалистичен. Труп върху тоалетната чиния, с вратовръзка от собствения му език, без очи, с отсечени длани, които, прикачени към китките, сътворяваха целостта на останалото от горните крайници. Белите длани бяха поставени на ръба на малка червена купичка по такъв начин, че пръстите посочваха предупредително нагоре. Купичката се намираше между стиснатите бедра на жертвата. Червенината на тази купичка като че ли беше единственото реално нещо в помещението.

Стабилност на конструкцията придаваше също и въжето – малко по-тънко, многократно увито около ръцете, краката и туловището. Редките коси на жертвата бяха напълно сиви. Ковалски нямаше да се учуди, ако бяха посивели през последните няколко часа.

Отиде по-близо.

В целия този невероятен сценарий още нещо не беше както трябва. Не знаеше обаче какво.

Погледна през прозореца. Теренът вече беше ограден. До каменната къща пристигаха поредните полицейски коли. Комисарят, мълчейки, гледаше дъждовния пейзаж на двора.